Dataset Preview
The full dataset viewer is not available (click to read why). Only showing a preview of the rows.
(ReadTimeoutError("HTTPSConnectionPool(host='huggingface.co', port=443): Read timed out. (read timeout=10)"), '(Request ID: b26740e3-df19-40b5-a951-4ad3a637b5c0)')
Error code: UnexpectedError
Need help to make the dataset viewer work? Make sure to review how to configure the dataset viewer, and open a discussion for direct support.
text
string |
|---|
�лагодаря ти. — От здравото й око закапаха сълзи, а неподвижното, на парализираната от удара страна, остана изцъклено безстрастно към тавана.
— Разбира се, че ще дойда.
— Аз те видях — продължи да шепне тя. — С каква сила те е надарил господ, Джони! Нали ти казвах? Нали ти го казвах?
— Да, каза ми.
— Бог те е отредил за големи дела. Не се опитвай да бягаш от него, Джони. Не се крий в пещера като пророк Илия, не принуждавай господа да праща голяма риба, за да те погълне. Не прави това, Джон.
— Няма. — Той държеше сгърчената ръка. Главата му се цепеше.
— Не си грънчар, а само глина в ръцете на грънчаря, Джони. Хубаво да го запомниш.
— Добре.
— Запомни го! — кресна тя и той помисли: „Тя пак се върна в безумния си свят.“ Но не беше тъй. Или поне с нищо не беше по-безумна, отколкото през цялото време след събуждането му от комата.
— Вслушвай се и чакай да ти се яви тихият вътрешен глас!
— Добре, мамо, ще чака<|endoftext|> |
ъвестно за цел да _отрови_ половата любов — и то в нейната най-вътрешна природа… И за да не оставя капчица съмнение както в повърхностното, така и в сериозното разбиране на този въпрос, ще спомена още нещо от моралния ми кодекс против тоя _порок_ — а с думата _порок_ определям и същевременно се опълчвам срещу всяка анти-природа, за любителите на красиви думи — на идеализма. И така: „Проповедите за целомъдрие са открито подстрекателство към анти-природното. Всяко презиране на половото общуване, всяко негово омърсяване с понятието «нечисто» е престъпление срещу живота — то е истинският грях срещу святостта на живота.“
(6)
За да се изясня пред вас като психолог, ви предлагам един любопитен къс психология, взет от „Отвъд добро и зло“. Впрочем забранявам всякакви предположения относно личността на по-долу описания. „Геният на сърцето, носещ в себе си великото, изкусител божи и роден обаятел на съвести, чийто глас умело се впуска �<|endoftext|> |
�о пода, и ги сложи на бюрото. Тогава Кресич се изправи, краката му все още се подкосяваха, извърна очи от кръвта, която бе оставила следи по рогозката.
Коледи и четирима от хората му го съпроводиха през същата врата, през която бяха минали Рединг и пазачите му. Отидоха по коридора до сектора, където се намираше малкият му апартамент и той си отвори с ръчния ключ — компютърът бе изключил в тази част от станцията и тук нищо не функционираше, освен механичните устройства.
— Нямам нужда от компанията ви — отсече той.
Коледи му отвърна с крива и подигравателна усмивка, направи пародиен поклон.
— Ще говорим по-късно — каза Нино.
Кресич влезе, заключи отново ръчно вратата и остана за момент на място, чувствайки, че му се повдига. Накрая седна на стола до вратата и се опита да си почине малко.
Лудостта в И-зоната взимаше все по-застрашителни размери. Паспортите, които за някои бяха надежда да се махнат от там, само засилва<|endoftext|> |
�да помощ и някои от земните смятат, че вместо да им помагаме, ние им налагаме със сила взети от други решения.
Фарен Силиом изобрази неохотно съгласие. През последните десет години Олми бе забелязал, че сред чиновниците и администраторите от Хексамона все по-често се шири неприязнено отношение спрямо земните. А и самите земни — хора все още необразовани и недодялани, потресени от преживяната Смърт, лишени от политическите и техническите постижения, осъществени от гражданите на Хексамона през вековете от изследването на Пътя — постепенно бяха започнали да се отнасят с недоверие към грижовната, но твърда ръка на своите могъщи потомци.
— Земният Сенат е кротък и покорен — продължи Олми като избягваше погледа на Рас Мишини. — Най-сериозна опозиция и недоволство съществува на територията на някогашен Китай и в югоизточна Азия.
— Където науката и техниката бяха възродени най-рано в нашата собствена история… и където живеят в<|endoftext|> |
лифорнийския университет — Кътър беше се плъзнал на неговото място така плавно, както кораб-разрушител до пристана.
Той седеше зад бюрото си в добре скроен костюм, като сърбаш кафето си от чаша, на която беше гравиран надписът „Белкнап“, за да напомня на околните, че някога е командвал този кръстосва Ако случайният посетител не забележеше чашата — малко случайни посетители идваха в канцеларията на съветника по въпросите на националната сигурност, — лявата стена беше щедро обсипана гравирани почетни таблички от корабите, на които беше служил, снимки с автографи, достатъчни за канцеларията на всеки холивудски агент. Военноморските офицери наричат това явление „стенат A3 ОБИЧАМ СЕБЕ СИ!“. И въпреки че повечето имат такива, обикновено са в домовете им.
Райън не харесваше много Кътър. Не харесваше и Пелт, но разликата беше, че Пелт бе почти толкова умен, колкото се мислеше. Кътър дори не напомняше за него. А<|endoftext|> |
че бяха на няколко мили от града и тя се отклони от главния път и зави по малък, мръсен, неотбелязан път, който се кривеше и завиваше в продължение на половин миля.
— Накъде, по дяволите, сме тръгна ли? — попита Енгъс вгледан напред.
— Каза ми, че искаш усамотеност и красива гледка. Това ти и предлагам.
Най-сетне тя спря и посочи с ръка. Съвсем в полите на планината, в края на дълъг черен път, имаше малка викторианска къща, заобиколена от високи, вечно зелени дървета. На пътеката, която заобикаляше къщата отзад, се виждаше кола.
— Зад нея има плевня — каза тя. — Къщата се нуждае от ремонт, но възможностите са безкрайни.
Енгъс въздъхна и започна да разглежда, опитвайки се да си представи какво може да направи с това място. Виждаше го през всички сезони. Разбира се, къщата изглеждаше занемарена, но с малко боя и поправки можеше да го устрои напълно. „Трябват ми само три месеца и ще я постегна“ — помисли си той<|endoftext|> |
ди да излезе, тя не беше настроила деветоножката и сега я включи, без да запалва светлината. Съвсем тихичко звънна гривната й и я предупреди за промяната на въздуха в помещението. Светна малкото розово око на деветоножката. Родис видя добре затворената врата на спалнята. Някой я дебнеше, скрит в първата стая — вратата не случайно беше притворена. Родис отвори вратата — и в ноздрите й проникна едва доловим мирис; той бе толкова слаб, че ако не беше се настроила предварително, тя може би изобщо нямаше да го почувствува. Изведнъж в главата я блъсна нещо опияняващо съзнанието. Една тъмна сила започна да се развива в Родис също като пружина. Завладя я диво желание да вие, да се кикоти, да се търкаля по пода. Могъщата воля на Родис надви първия удар на отровата. Тя отстъпи назад към СДФ, извади биофилтрите и ги сложи в носа си. Сега вече имаше време да помисли. С все още помътено съзнание тя намери препарат Т-9/32 — универсалната противоотров<|endoftext|> |
м и Воюса, покрай пл. Грамос на север към Островското езеро и включваща всички земи около Охридското и Преспанското езеро.*9 Но в замяна Борис трябвало да разтрогне военния си съюз с немския крал и да не влиза в никакви по-близки отношения с него, като се ограничи само със запазване на мира. Най-важното условие обаче било Борис и народът му да приемат християнството, и то от Константинопол. Борис приел тези условия, като дори изненадал гърците със своята готовност да промени вярата си. Неговите пратеници в Константинопол били покръстени още там, като гаранция за намеренията на своя владетел. Най-после в началото на септември 865 г.*10 бил покръстен и самият хан, като приел името на своя кръстник, император Михаил.*11
В извършването на този велик революционен акт Борис бил воден не само от духовни подбуди и от дипломатическите потребности на дадения момент, но и от мъдрото си прозрение за политическите последици в самата държава. До този м<|endoftext|> |
�ойде на мое място. В сравнение с този, който ме изпрати, и аз не съм повече от вас. Само инструмент в ръцете му.
— Всички ние сме такива — прошепна Симон, отстъпи назад, изправи рамене и заговори със силен, твърд глас: — Ще продължим делото ти, господарю. Ще тръгнем по света и ще множим учението ти, ще се опитаме да водим хората по пътя, който ни показа. Всеки един от нас ще посвети живота си на това дело, обещавам ти. Смъртта ти ще стане основата на нашата сила. Ще довършим започнатото от теб. Но не можем да те пуснем, защото светът има нужда от време. Повече, отколкото ти можеш да му дадеш.
— Повече, отколкото ми е позволено да му дам — повтори той тъжно. — Наистина ли мислите, че можете да ме вържете? Със сила?
— Да! — уверено отвърна Симон. — Ти ни научи на много неща, господарю, а ние бяхме добри ученици. Силата ни ще е достатъчна.
Силата, на която той ги беше научил. Нима тези глупаци вярваха, че ще могат да го победят <|endoftext|> |
— Трябва да намерим хранилището за кръв — нареди Петров. — Претърсете стаята.
Мъжете се разпръснаха.
— Стигнахме ли вече? — попита шепнешком полковник Кокол. Ръцете го боляха от постоянното притискане на скобите.
— Близо сме — капитанът погледна проследяващия прибор, окачен на шията му.
На равни разстояния, приблизително на всеки десетина метра, минаваха покрай хоризонтални вентилационни отвори, запречени от ръждясали решетки.
— Не е ли време да излезем от шахтата?
Капитанът вдигна очи от прибора и кимна. Кокол изпъна крака, закачи се за входа на хоризонталния отвор, завъртя се и се пъхна в него, като същевременно смъкна ръкохватките на скобите, разтваряйки каишките със зъби. Капитанът го последва. Със съвместни усилия двамата откачиха решетката. Кокол пъхна глава, не видя нищо и се промъкна през отвора. Капитанът бе два пъти по-едър от него и не успя да промуши раменете си, колкото и да се опитваше.<|endoftext|> |
що пред влиянието на Жул Верн.
Общо взето, учените изглежда са лоши пророци; това е доста изненадващо: въображението се смята за едно от задължителните качества на добрия учен. И все пак неведнъж и дваж изтъкнати астрономи и физици са изпадали в глупаво положение, заявявайки на всеослушание, че такъв и такъв научен проект е неосъществим. В следващите две глави аз ще имам удоволствието да посоча няколко великолепни примери, които могат да послужат като предупреждение. Най-голямата мъчнотия изглежда е да се намери човек, в който са съчетани дълбоки научни познания — или поне елементарен _научен усет_ с гъвкаво въображение. Верн е отговарял отлично на тези изисквания, а също и Уелс — когато е пожелавал. Но за разлика от Жул Верн Уелс е бил същевременно и велик художник на словото (макар и често да е намеквал, че не се смята за такъв) и е постъпвал съвсем разумно, като не е позволявал на фактите да го оковават във вериги, к<|endoftext|> |
�а метода. Доктора беше приел, че жените и семейството ще бъдат само пречка в неговия живот, и затова отбягваше всяко по-дълбоко свързване. Разбира се, по онова време той беше много беден, нямаше родители и скитосваше из софийските тавани. И през ум не му минаваше, че някога ще спечели милиона.
„Ако знаех, че ще стана богат — казваше по-късно той, може би щях да живея другояче.“
— И така — каза той, като отваряше вратата на седма стая — да проверим какво е направил Педро!
Тя лежеше почти в същото положение. Доктора приближи към нея, остави вратата отключена, взе един стол и приседна до възглавницата й.
Веднага след като я бе зърнал за първи път, той си спомни, че в тяхната махала в София имаше едно момиче, много хубаво малко момиче, трябва да беше в първите класове на гимназията. Казваше се Зорница. Жената, която лежеше пред него, приличаше на тази Зорница.
Още неседнал, по професионален навик, Доктора пот<|endoftext|> |
— Не е необходимо, Тони…
— Разбира се, че е необходимо — прекъсна го тя. — Ако не за теб, за него е абсолютно необходимо. Нямаше да се появиш тук в този час, ако не се налагаше.
— Права си.
— Влизай тогава, но си запуши ушите, докато сложа кафето и го събудя.
Прайс я последва в малкия кухненски бокс.
— Толкова ли е бодлив?
— Все едно изригва вулкан. Свикнал е с времето в тропиците, Кам. Десет, десет и половина означава ранно утро.
— Прави ми впечатление, че много добре говориш английски.
— За това ми помогна Брей. Когато решихме, че трябва да останем заедно, той ми поръча купища плочи, после и ленти със записи „Да говорим правилно“ и всякакви такива. Той самият е учил в Харвард, но сега твърди, че граматиката ми била по-добра от неговата. Мен ако питаш, има право. Той причастие от наречие не може да различи.
— Аз също — призна Камерън, като седна на малката масичка, докато Антония зареди кафе-машината. — Прощавай за любо�<|endoftext|> |
него, завършена пред взора на паметта му и запечатана накрая от смъртта. Убеден по този начин в дълбоко човешкия произход на всичко човешко, като слепец, който желае да прогледне и който знае, че нощта е безкрайна, той е винаги в движение. Скалата продължава да се търкаля.
Ще оставя Сизиф в подножието на планината! Човек винаги намира отново своя товар. Но Сизиф проповядва висша вярност, която отрича боговете и повдига скали. Той също смята, че всичко е добре. Този свят, останал завинаги без господар, не му се вижда нито безплоден, нито жалък. Дори поотделно всяко зрънце от този камък, всяко парче материя от тази планина, изпълнена с мрак, представлява един свят. Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.
<|endoftext|> |
а да ме наплашите!
— Истина е, ефенди, не лъжа!
— Вярвам, че е така, но може би само сте сънували. Това помогна. Старецът не искаше да бъде смятан нито за лъжец, нито пък за лунатик, затова каза:
— Не ми се ще абсолютно нищо да ви издавам, но ви моля да не пипате нито дъската, нито върлината.
— Коя дъска?
— На дясната стена на селямлъка ви има една разхлабена дъска; държи се само на най-горния си пирон, затова долният й край може да бъде отместен. После се влиза в едно междинно пространство, зад което се намира дъсчената стена на съседната къща. И там липсва един пирон, аз самият го извадих. Ако се отмести дъската, може да се погледне в стаята, в която лежат пушачите на опиум, а до тях се чува дрънчене на чаши и смехът на момчетата и момичетата.
— Били сте много непредпазлив! Ами ако от другата страна забележат, че дъската е разхлабена!
— Само исках да видя какво правят, затова трябваше да извадя пирона, иначе не с<|endoftext|> |
тоящето, ами че това е много „груви“, значи, живеем единствено за настоящето. И ако мотоциклетът работи, какво има да му мислим? Но ако приемем настоящето просто като миг между миналото и бъдещето, просто като един отлитащ момент, тогава да се пренебрегва миналото и бъдещето в името на настоящето е наистина лошокачествено. Мотоциклетът може и да работи сега, но кога за последен път му е проверено нивото на маслото? Издребняваме от романтична гледна точка, но демонстрираме истински здрав смисъл от класическа.
Сега разполагаме с два различни вида качество, но те вече не разцепват самото качество. Те са просто два аспекта на качеството във времето — кратък и продължителен. Онова, което се искаше от него, бе метафизическа йерархия, която изглежда така:
{img:Pirsig_Zen_Shema3.png}
А той им представя в отговор метафизическа йерархия, изглеждаща така:
{img:Pirsig_Zen_Shema4.png}
Качеството, което преподаваше той, не бе просто част от действителностт<|endoftext|> |
светлина и сенките.
— Гласът ти с прекрасен; да можехме да имаме певица като теб в Сивия храм! Може би някои ден ще дойдеш да пееш при нас.
Деорис измънка някакъв учтив отговор, но се намръщи. Мъжете от сектата на Сивите магове бяха дълбоко уважавани в храма, но жените им бяха обвити в тайнственост. За тях се знаеше, че полагат странни, тайни обети — хората ги отбягваха и ги наричаха презрително „саджи“ — Деорис не знаеше точното значение на тази дума, но тя винаги й бе звучала мрачно и ужасяващо. Много от жените, обитаващи Сивия храм, бяха набирани от простолюдието, някои дори бяха дъщери на роби — може би това обясняваше донякъде защо бяха отбягвани от жените и дъщерите на жреците. Дори намекът, че Деорис, дъщеря на Върховния управител Талканон, може да избере пътя на „саджи“ така ядоса момичето, че то дори не обърна внимание на похвалите за пеенето й.
Но Сивият маг продължи да се усмихва. Чарът му преодо�<|endoftext|> |
— Само изпълних обещанието си.
Джаганг издиша бавно и дълбоко, сякаш самият той едва се сдържаше да не извърши убийство.
— Ти наистина си забележителна жена — и изключителен опонент.
— Аз съм тази, която носи смърт — отвърна тя.
Той изпрати с поглед мъжете, които отнасяха четирите трупа.
— Самата истина.
После изгледа сърдито тримата стражи, които държаха Калан.
— Има ли причина да не ви изпратя вас тримата да бъдете изтезавани?
Онези, изпълнени с доволство, задето са я повалили, изведнъж загубиха самодоволния си вид. Спогледаха се нервно.
— Но, Ваше превъзходителство — подхвана единият, — двамата, които се провалиха, платиха с живота си. Ние тримата я спряхме. Не й позволихме да избяга.
— Аз съм този, който я спря — изрева той, като едва сдържаше гнева си. — Спрях я чрез нашийника, който тя носи около врата си. — За момент обмисли мълчаливо положението им, като си осигури малко време, за да овлад<|endoftext|> |
девет часа и четиридесет и пет минути и почнах да се шляя безцелно из селските улички, чудейки се какво да правя след това… как да постъпя. Трябва да призная, нямах ни най-малко алиби, но ви давам тържествено честната си дума, че не съм стъпвал в кабинета, че не съм виждал втория си баща жив… или мъртъв. Каквото и да мисли обществото, искам всички вие да ми повярвате.
— Никакво алиби — промърмори Реймънд. — Лоша работа. Аз ви вярвам, разбира се, обаче… работата е лоша.
— Все пак нещата много се опростяват — каза Поаро с весел глас. — Наистина много се опростяват.
Всички го изгледахме смаяно.
— Разбирате ли какво искам да кажа? Не? Чисто и просто следното: за да бъде спасен капитан Пейтън, действителният престъпник трябва да направи _самопризнание_.
Той изгледа всички ни с лъчезарна усмивка.
— Но да… говоря сериозно. Както виждате, аз не поканих инспектор Реглън да присъствува на нашата сбирка. За това имам прич<|endoftext|> |
— Спомням си една балада, която бях изоставил, когато станах водач на моята гилдия, тъй като не можеше да бъде обяснена — каза той с израз на благоразумие след като одобрително се наслади на виното. — Песента не е приятна нито като мелодия, нито като думи. Менестрелите развиват известно чувство към това какво ще бъде прието и какво ще бъде отхвърлено… със сила — намръщи се той на спомените си. — Реших, че тази балада е неприятна както на певците, така и на слушателите, и я извадих от употреба. Сега, подобно на онази драперия, тя има нужда да бъде открита отново.
След смъртта му инструментът на С’ган беше окачен на стената на Стаята на Съвета докато не бъде избран нов Менестрел на Уейра. Китарата беше много стара. Дървото й беше изтъняло. Главният менестрел я пое с възхищение, подръпвайки лекичко струните, за да чуе тона им, и повдигна вежди при приятния глас на инструмента.
Той дръпна дисонансен акорд. Ф’лар се учуди дали и<|endoftext|> |
з колебание. Той обичаше приятеля си заради неговата общителност, заради веселия му характер, бистрия му ум и безспорната му хитрост, която по никой начин не минаваше границата на честността. Ася се привързваше лесно и много пъти преценяваше работите твърде снизходително. Точно това бяха казали другите, които също можеха да имат мнение за Здравева. През погледа на тия други Здравев добиваше съвсем нов образ. Неговата общителност някои намираха за ловко приспособяване и желание да се харесва, а във веселия му характер откриваха белези на еротични склонности и животинска алчност.
Всъщност Здравев не можеше да бъде покрит с никакво наметало, защото неговите прояви идеха най-неочаквано. Той можеше да бъде и добър и зъл, и веселяк и циник, и всичко се ръководеше от една хитрост, която не знаеше граници, но която му уреждаше богато живота. На тридесетата си година той беше известен адвокат, пет години по-късно — богат човек. Мн<|endoftext|> |
докоснат, а иначе са такива едни талантливи, че уста не отварят — извинявай за противоречието. Искам да кажа, че започнеш ли да спориш с тях, те само ще те погледнат така снизходително, че…
— Виж какво, теб нещо са те прихванали днес! Какво ти става, дявол да го вземе?
Франи нервно тръсна пепелта от цигарата си, после придърпа пепелника сантиметър по-близо до себе си.
— Извинявай, днес съм отвратителна — каза тя. — Цялата седмица ми идваше всичко да пратя по дяволите. Това е ужасно. Толкова съм противна.
— Писмото ти не изглеждаше толкова…
Франи сериозно кимна. Гледаше топлото слънчево зайче, голямо колкото жетон за покер) върху покривката.
— Насила го писах — отвърна тя.
Лейн понечи да каже нещо, но в този миг дойде сервитьорът да прибере празните чаши.
— Искаш ли още по едно? — попита Лейн.
Отговор не последва. Франи се бе втренчила в слънчевото петно така упорито, сякаш се канеше да легне на него.
— Франи — ка�<|endoftext|> |
очите на целия свят… времето изтече.
* * *
Мъртвата тишина беше най-ужасяваща. Високо в небето над Ватикана се появи светла точица. За миг се роди ново небесно тяло… прашинка светлина, чиста и бяла.
И тогава се случи.
Проблясък. Точката избухна, сякаш се хранеше сама със себе си, и обхвана небето в ослепително бяло сияние. Стрелна се навън във всички посоки, носейки се с невероятна бързина, поглъщайки мрака. Докато растеше, кълбото от светлина ставаше все по-блестящо, като уголемяващ се зъл дух, готвещ се да погълне цялото небе. Набирайки скорост, то се понесе надолу към тях.
Заслепени, множествата ярко осветени човешки лица едновременно ахнаха, скриха очи и завикаха от задавен страх.
Докато светлината се разширяваше във всички посоки, внезапно се случи невъобразимото. Сякаш спряна по Божия воля, тя като че ли се блъсна в стена. Все едно експлозията беше затворена в гигантска стъклена сфера. Светлината<|endoftext|> |
се появи някаква възможност.
Мати поклати глава.
— Нямаме време, не знаем за колко ще стигнат дотам, закъдето са тръгнали. А може да ги причакат други. Не. Трябва да го направим тази нощ.
Дамсон на свой ред я изгледа.
— Тази нощ — повтори тя. — Но как?
— Ти как мислиш? Ако са успели да заловят Равнинеца въпреки магията му, значи са твърде опасни, за да си играем с тях — Мати Ро я гледаше изпитателно. — Ако действаме бързо, ще се проснат мъртви преди да разберат какво става. Можеш ли да го направиш?
Дамсон си пое дълбоко дъх.
— Ами ти?
— Само ме следвай и се дръж зад мене. Пази тила ми. Помни колко са. Не обърквай бройката. Ако ме убият, бягай — тя изправи гръб. — Готова ли си?
— Веднага ли?
— Колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще свършим.
Дамсон кимна безмълвно, чувстваше се откъсната от ставащото, сякаш го наблюдава отстрани.
— Имам само един нож.
— Използвай всичко, което имаш. Помни какво ти каз<|endoftext|> |
и в него писмо, с което уведомяваха Джак, че от „Ескуайър“ биха желали да използват разказа му „За черните дупки“ в началото на следващата година. Щяха да му платят деветстотин долара, и то не при публикуването, а при съгласие от негова страна. Това означаваше половингодишна заработка от преписване на машина и тя хукна към телефона, като остави Дани на високото му столче да надава комични крясъци, целият омазан с пюре.
Джак пристигна от университета четирийсет и пет минути по-късно, натоварил в буика си седем приятели и буренце бира. След церемониален тост (Уенди също имаше чаша, макар обикновено да избягваше бирата) Джак подписа писмото, с което даваше съгласието си, пъхна го в плика с обратния адрес и отиде до съседния ъгъл да го пусне в пощенската кутия. Когато се върна, застана с мрачен и сериозен вид на вратата и изрече: „Veni, vidi, vici.“ Последваха трикратни възгласи „ура“ и ръкопляскания. Когато буренцето се из<|endoftext|> |
с евреите се отвори и отвътре се показа дъщерята.
Не го видя. Носеше в ръце малък метален съд, а лицето й имаше разгневен вид. Потънала в мисли, тя излезе през отворената врата в двора и сви към стъпалата за подземието без дори да го забелязва. Изглежда имаше представа къде отива и това му се стори странно, преди да се сети, че е била тук многократно. Явно знаеше, че в мазето има бъчви с прясна вода.
Вьорман пристъпи на двора и я проследи с поглед. Имаше нещо нереално в тази сцена — жена, крачеща призори по калдъръма, заобиколена от сиви каменни стени покрити с метални кръстове, а в краката й се виеха пашкулите на утринната мъгла. Приличаше на сън. Без съмнение, под дебелите вълнени дрехи се криеше стройно и привлекателно тяло. Имаше някакво естествено очарование в начина, по който полюшваше бедра и то събуждаше мъжкото у него. Лицето й също бе хубаво, с големи кафяви очи. Сигурно щеше да е красива, ако посмееше<|endoftext|> |
множество доходни имения не са от голямо значение за колекционерка като вас.
Граф и графиня Хардкасъл зяпнаха слисано сина си.
— Виждате ли какво имах предвид? — доверително каза тя на лейди Хардкасъл. — Просто не може да устои на изкушението умишлено да провокира другите при всеки удобен случай. Вече му е станало навик.
Когато вечерята най-сетне приключи, Гидиън се облегна на стола си и, поразвеселен, започна да наблюдава как майка му се опитва да накара Хариет да станат от масата и да идат заедно в другата стая.
— Да оставим ли господата да изпият портвайна си? — тихо каза лейди Хардкасъл.
— Нямам нищо против да го пият и пред нас — отвърна Хариет, без да разбере намека.
Гидиън се ухили.
— Очевидно не сте получили достатъчно добри светски маниери, щом не можете да разберете, че майка ми се опитва да ви намекне нещо. Сега от вас се очаква да напуснете масата, за да могат господата на спокойствие да се напият до безсъзнани<|endoftext|> |
нспектори. Нищо чудно да решат да пръснат скапаната ви планета на малки късчета. Това вече се е случвало с ваши себеподобни.
— Доколкото съм запознат с нравите, които са типични за вашите човешки общества, всички вие сте склонни към продажност и агресивност, въпреки че обикновено говорите за толерантност в отношенията. Убеден съм, че галактическият всеобщ мир се е установил въпреки вашите естествени инстинкти и наклонности. Но мога да направя компромис, като ви направя доста разумно предложение. Защо вие двамата не приемете да служите на нашата велика цивилизация, създадена преди милиони години? Ще получите доста голяма финансова изгода и работата ви ще се състои как да кажа… в известно проучване, свързано с дребни задачи.
— Ясно. Искаш да ни наемеш за твои шпиони. По принцип, аз не приемам сътрудничество със същества, склонни към непочтени сделки, това говори за целият техен морален облик. Колкото до моята раса, а<|endoftext|> |
чете табелката!
Внезапно в ключалката зашумоля ключ. Това бе така неочаквано и необяснимо, че за миг бандитът се забърка. Дали не е Тороманов? Не, той днес няма да идва. Но и човек на Държавна сигурност не може да бъде — не би се пъхал той сам като сляп в опасната квартира! Изведнъж през ума му мина — крадец! Не може да бъде друго — крадец! Добрал се е изглежда по някакъв начин до ключа и сега е решил да се възползва от отсъствието на домакините! Бившият майор бързо съобрази — най-добре ще бъде да го дочака да влезе вътре и след туй да го пипне!
Ключалката сухо и рязко щракна в дълбоката тишина. Ето, след малко вратата ще се отвори! Ако не беше забравил пистолета си, щеше да бъде за него детска играчка да хлопне неканения пришелец по главата и да го лиши от съзнание. Не може ли да свърши тая работа дебелото конячено шише? Той се опита да го залови по-здраво и съвсем неочаквано то се изплъзна от ръката<|endoftext|> |
�ямахме картата на ръка, можехме да смятаме, че сме първите хора, които са пуснали котва на това място, откакто островът се е издигнал из глъбините на морето.
Въздухът не трепваше и не се чуваше никакъв звук освен прибоя, който се блъскаше в скалите на половин миля от нас, вън от протока. Особена миризма на застояло изпълваше въздуха — миризма на гниещи листа и трупи. Аз забелязах, че докторът постоянно души въздуха и се мръщи като човек, който опитва развалено яйце.
— Не зная дали ще намерим тук съкровища — каза той, — но аз си залагам перуката, че тук има треска.
Поведението на хората, което ме тревожеше в лодката, стана наистина застрашително, когато се върнаха на кораба. Те лежаха на групички по палубата и си мърмореха нещо. И най-незначителната заповед се приемаше с недоволство и се изпълняваше неохотно и небрежно. Дори и честните хора, изглежда се бяха заразили от лошото настроение. По всичко лич<|endoftext|> |
�ендж.“ И го отминах, твърдо решен да продължа към целта си. Тоя следобед то не ме привличаше.
За миг нещо ме подтикна да опитам вратата, за това бяха нужни най-много три стъпки настрана — макар в сърцето си да бях уверен, че тя ще се отвори пред мен, — но после размислих, че така може да закъснея за срещата, от която смятах, че зависи моята чест. Впоследствие съжалявах за точността си — можех поне да надникна, мислех си аз, и да помахам с ръка на ония пантери, но по това време вече имах достатъчно житейски опит, за да се опитвам да търся наново нещо непостижимо. И все пак тоя път много съжалявах…
Последваха години на усилен труд, през които не видях нито веднъж вратата. Едва неотдавна си спомних отново за нея. Със спомена ме завладя и особено чувство — като че някакво тънко було се бе разпростряло над моя свят. Започнах с тъга и горчивина да мисля, че никога вече няма да видя тая врата. Навярно страдах малко от пре<|endoftext|> |
�аваше да стои недалеч от нея и да се вглежда в любопитните лешояди. Те се бяха събрали в ято и пикираха над горския участък. Един от тях беше толкова дързък, че се спусна между клоните на дърветата, но веднага излетя оттам със силно махане на крилата. Беше очевидно, че тези птици, обикновено носени от въздушните течения, в момента изразходват много повече усилия, за да се задържат над прикрития от дървета хълм.
Лешоядите изглеждаха заинтересовани, но предпазливи. Така се държеше и пътникът. По тези хълмове живееха ягуари и други подобни животни. Затова той изчака, докато лешоядите се приземиха между дърветата, и сам тръгна към горския участък.
Когато достигна до горичката, пътникът забеляза, че лешоядите се трудят над останките на някакво човешко тяло. Разгони хищните птици със своята тояга-копие и огледа останките. Някои части на тялото липсваха, а в черепа стърчеше забита стрела. Старецът <|endoftext|> |
ил веднага, щом подушил миризмата.
Ето по този начин за цар бил посочен Дарий, синът на Хистасп. И освен арабите, подвластни нему били всички народи в Азия, подчинени преди него от Кир, а някои — и от Камбис.
Жената на Интафрен
Наскоро след бунта на седемте перси срещу мага един от тях — Интафрен, намерил смъртта си, понеже извършил наглост. Той поискал да влезе в двореца по някаква работа с царя. И наистина, както било договорено между въстаналите срещу мага, те имали достъп до царя без предизвестие, стига да не се случел той в спалнята си с жена. Затова и Интафрен — нали бил един от седемте — не сметнал за нужно някой да обажда за идването му, а понечил да влезе направо. Ала пазачът и разпоредителят при вратите не го допуснали, понеже царят, рекли те, бил с жена в спалнята си. Тогава Интафрен, мислейки, че го лъжат, изтегля сабята си и им отрязва ушите и носовете, нанизва ги сетне на два ремъка от поводите на коня, увързва<|endoftext|> |
Кал е, където обърнете глед.
Как неприветно и грозно е вред!
Сякаше, както се казва, до шия
втънал е целия свят в мръсотия…
Снощи бе тъй, а при утренний свет —
от грозотия ни диря, ни след:
всичко облякла е зимата ранна
в своята бяла, невинна премяна.
Кал е, където обърнете глед.
Как неприветно и грозно е вред!
Сякаше, както се казва, до шия
втънал е целия свят в мръсотия…
Снощи бе тъй, а при утренний свет —
от грозотия ни диря, ни след:
всичко облякла е зимата ранна
в своята бяла, невинна премяна.
Кал е, където обърнете глед.
Как неприветно и грозно е вред!
Сякаше, както се казва, до шия
втънал е целия свят в мръсотия…
Снощи бе тъй, а при утренний свет —
от грозотия ни диря, ни след:
всичко облякла е зимата ранна
в своята бяла, невинна премяна.
Кал е, където обърнете глед.
Как неприветно и грозно е вред!
Сякаше, както се казва, до шия
втънал е целия свят в мръсотия…
Снощи бе тъй, а при утренн<|endoftext|> |
рави тогава — прекъсва го Арго.
— Моят Старши-помощник повдигна въпроса…
— Твоят Старши-помощник веднъж вдигна ръка срещу мен — обявява Жрицата. — Единствено моята благосклонност — тя млъква, после продължава с треперещ глас — ме възпира да го… унищожа още в този миг. — Скритото под воала лице навярно е като на скелет.
— Но… — възразява Капитанът.
— Ще останем тук, край остров Аптор, още седем дни — заповядва Арго. Тя поглежда Старши-помощника право в очите. Иззад воала, от тъмните очни гнезда, се излива омраза.
Тръгват си. На палубата спират, за да погледат морето. Вълни като сивкав пушек прииждат и отминават; отвъд, на хоризонта, острият език на сушата опира в мрачни планини. Скалите са тебеширено бели от едната си страна и нашарени с червени и сини ивици глина от другата. Над един от върховете грее червеникаво сияние като от пробудил се вулкан. Мрачните бои на пейзажа са подсилени от виолетово; само тук-там се откроява<|endoftext|> |
�ожението си с това на великите мореплаватели от миналото, като Кук, и неоснователно покрития с черна слава Блай. Те били откъснати от всяка възможност за връзка с дома и семействата си в продължение на месеци — понякога и години — и били принудени да живеят в претъпкани, мръсни помещения в непосредствен контакт с шепа офицери и множество необразовани и нерядко бунтарски настроени моряци. Дори и без такива опасности като бури, скрити плитчини, вражески нападения и враждебно настроени туземци, моряшкият живот в ония години трябва силно да е напомнял Пъкъла.
Вярно, че на „Голиат“ нямаше много повече жизнено пространство, отколкото е имало на кораба „Дръзновение“ на Кук, но липсата на гравитация помагаше то да се използва много по-ефективно. И, разбира се, компенсациите, предлагани на екипажа и пътниците, бяха несравнимо по-добри. По отношение на забавленията те имаха незабавен достъп до всичко, което човечеството бе създало<|endoftext|> |
намираше Мека. Според предложения план шефовете от ООП щяха да бъдат изловени по леглата си през нощта от група командоси, да ги натоварят на израелски крайцери и да ги откарат в Израел като затворници. Можеше и да успее.
* * *
Вече бяха готови за последен етап. Пистата бе подготвена, а бегълците щяха да бъдат превозени с камиони по шестчасовото трасе през пустинята до изпратения за тях „Херкулес“. Предвиждаше се на всеки курс да тръгват по сто човека, но често в каросериите се качваха два пъти повече, изпити и измъчени хорица, тръгнали доброволно по дългия си път през пустинята. Бяха твърде изтощени от глад и болести, за да понесат ужасното пътуване с камионите и с претъпкания „Херкулес“. Измряха стотици, но тъй като бяха признати за евреи, телата им трябваше да се погребат, както подобава, в Израел.
Преди всеки полет над Судан прелиташе израелски разузнавателен самолет и съобщаваше за разположението на<|endoftext|> |
�а паметта.
— Господарю, защо изпратихте него?
— Необходимо бе да проверим доколко влияят остатъчните спомени.
Умът на Дензър кипеше, докато усещаше присъствието на Найър в съзнанието си. Колкото и да му се искаше, не запази спокойствие.
— Използвали сте ни за експеримент?! — вложи сила в мисълта си, като знаеше, че ще бъде неприятно за събеседника. — Разбирате ли какво направихте?
— Овладей се, Дензър. Нищо лошо не е станало. Просто ще повикаме обратно Закрилника.
— Късно е за това. Гарваните настояват да освободите Сол.
— Нима? — На Найър му беше забавно. — Любопитна групичка са те. И какво наказание ще ни наложат, ако не се вслушаме?
— Заплашиха да се откажат от участието си в диренето.
— Ще изпълнят ли заплахата си?
— Не се съмнявам. Сигурен съм, че само Ериан от Дордовер ще остане с мен.
— Известно ли ти е, че освобождаването на Закрилник е възможно само на теория, която не е доказана?
— Да. — Дензър пот<|endoftext|> |
Париж да ни изпратят Гойар и идете да си легнете.
Мегре седна в колата на кмета, чийто шофьор носеше черна ливрея. Малко преди да се стигне до Белите пясъци, можеше да се види построената на високия скалист бряг вила, което й придаваше донякъде вид на феодален замък. Прозорците бяха осветени.
Докато се возеха, двамата мъже не размениха и две думи.
— Позволете да ви покажа пътя…
Домоуправителят пое шубата на кмета.
— Госпожата легнала ли е?
— Тя очаква господин кмета в библиотеката.
Тя беше там наистина. Въпреки четиридесетте си години, до своя съпруг, който имаше шестдесет и пет, тя изглеждаше много по-млада. Поздрави комисаря с кимване на главата.
— Е?…
С маниерите на истински светски човек кметът й целуна ръка и я задържа в своята, казвайки:
— Успокойте се!… Един митничар леко ранен… И аз се надявам, че след разговора ни с господин комисаря Мегре най-сетне ще се тури край на този невъзможен кошмар…
Тя изле�<|endoftext|> |
а, очистиха се.
15. А един от тях, като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас,
16. и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше: и той беше самарянин.
17. Тогава Иисус продума и рече: нали десетимата се очистиха? а де са деветте?
18. Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец?
19. И му рече: стани, иди си: твоята вяра те спаси.
20. А попитан от фарисеите, кога ще дойде царството Божие, отговори им: царството Божие няма да дойде забелязано,
21. и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е.
22. И каза на учениците: ще дойдат дни, когато ще пожелаете да видите поне един от дните на Сина Човечески, и няма да видите;
23. и ще ви кажат: ето, тук е, или: на, там е, — не ходете и не дирете;
24. понеже, както светкавица, кога блесне от единия край на небето, свети до другия край на небето, тъй ще бъде и Син Човеческий в Своя ден.
25. Н<|endoftext|> |
� непредпазливо попаднал в ръцете на Латимър и неговия съучастник Уилсън Камп, човек с най-тъмно минало. Като видели, че непознатият не знае английски и е съвсем безпомощен в ръцете им, престъпниците го държали като пленник в къщата си и с жестокост и глад се опитвали да го заставят да се отрече в тяхна полза от имотите на сестра си. Девойката не е знаела, че той е в същата къща, а мушамичките по лицето му са били залепени, за да не го познае в случай на неочаквана среща. Но въпреки тая предпазливост, тя с женската си наблюдателност веднага го познала при първото идване на преводача. Бедната девойка също е била пленница, понеже в къщата нямало никой освен човека, изпълняващ ролята на файтонджия, и жена му, а те и двамата били довереници на заговорниците. Като видели, че тайната им е открита, а от пленника нищо не може да се откопчи, престъпниците избягали с девойката от наетата мебелирана къща, като преди това от<|endoftext|> |
смъртта. Ако си воин, дълго преди смъртта на физическото тяло ще поемеш пътя от подчиняване на смъртта към обителта на щастието. Ние умираме всеки миг, с всяка загуба. Смъртта е илюзия. Винаги живейте истински. Това е вечността.
Нашият страх от смъртта е илюзия. Всяка загуба носи в себе си нещо ново. Като се съпротивляваме на загубата, ние умираме, защото оставаме в миналото, а не в настоящето. Страдаме, защото се страхуваме да се откажем от нещо. Очите ни виждат само несправедливостта. Ако се предадем, ще изпитваме безкрайна радост, докато изследваме новото. Щастието е в неведението на това, което ни очаква.
От моето _съновидение_ разбрах каква информация се пази в камъните на Теотихуакан. Това видение беше родено от тясното общуване с камъните. Убеден съм, че такова видение не се е явявало само на мен.
Стана ми ясно защо строителите на Теотихуакан са избрали точно тези архитектурни форми. Внезапно целият план на<|endoftext|> |
слите препускаха и крещяха: ако поне една малка частица от това беше истина. Но това, което каза в действителност, беше:
— Зная, скъпа. Беше съвсем безсмислено. Но както казваш, тя не знаеше какво говори. А… а теб винаги съм те чувствал като моя сестра.
Тя се усмихна тъжно и каза:
— О, някога не те чувствах като мой брат. Спомняш ли си как те преследвах? Когато бях на четиринайсет години, се увлякох по теб.
Той се усмихна насила:
— _Това_ винаги ще го помня.
— Не ставай глупав, Джо; винаги си се подценявал. Винаги, а не би трябвало. Ето, Айрини, Айрини Шилтън. Трябва само да й дадеш знак. Джесика Баубънт също. — Гласът й се снижи. — Трябва да се ожениш, Джо, и да се махнеш оттук. Да. — Тя поклати глава, обърна се и погледна към огъня, после повтори: — Избягай оттук, от всички тях… от нас, от Стивън, за него отговоря татко, и от Дон; вече… вече аз отговарям за него, и от татко, защото ако не го направиш, всичк<|endoftext|> |
Стаичката бързо се опразни. Изтощена от емоционалното напрежение, Терез тежко се отпусна в стола на Колийн. Още един изморителен ден беше на път да приключи. Започнал в ранните утринни часове с присъщия й ентусиазъм, той премина през кризата на дълбокото униние, за да свърши с някакво неопределено душевно състояние.
— Браво на теб — похвали я Колийн. — Презентацията беше отлична, успя да въодушевиш тези хора… Жалко, че нямаше представители на „Нешънъл Хелт“.
— Идеята е добра — кимна Терез. — Но въпросът е дали ще успеем да я превърнем в реална рекламна кампания.
— Въпрос на мотивация — кимна Колийн. — Аз мисля, че всички ще се опитат да дадат най-доброто от себе си.
— Дано! — въздъхна Терез. — Иначе Баркър ще продължи да държи на тъпата си идея за „говорящите глави“. А това означава да се върнем в зората на рекламата… На всичкото отгоре има опасност клиентът да я хареса!
— Да не дава Господ — прекръс<|endoftext|> |
га на пророк Исаия
Глава 1.
1. Видение на Исаия, син Амосов, което видя за Иудея и Иерусалим, в дните на иудейските царе Озия, Иоатама, Ахаза и Езекия.
2. Чуйте, небеса, и слушай, земьо, защото Господ говори: Аз възпитах и въздигнах синове, а те се побуниха против Мене.
3. Волът познава стопанина си, и оселът — яслите на господаря си; а Израил (Ме) не познава, Моят народ не разбира.
4. Уви, народе грешни, народ отрупан с беззакония, племе от злодейци, синове пагубни! Оставихте Господа, презряхте Светия Израилев, — върнахте се назад.
5. Де да ви бият още вас, които все още упорствувате? Цяла глава е в рани, и цяло сърце е изнемогнало.
6. От пети до глава няма у тоя народ здраво място: струпи, синяци, гнойни рани, неочистени, непревързани и неомекчени с елей.
7. Земята ви опустошена, градовете ви с огън изгорени; нивите ви пред ваши очи чужденци пояждат; всичко е запустяло — като след разорение от чужденци.
8. И остан<|endoftext|> |
и, че точно той е причината няколкостотин от най-известните граждани на планетата да се съберат тази вечер. Той съвсем не очакваше, че от него ще направят своеобразно шоу. Според тукашните обществени правила любопитството означава невежливост. От друга страна… Теоретически вие оказвате чест на някой, ако се възползвате от гостоприемството му. И тъй като Донал нямаше желание да се прави на гостоприемен, маршал Галт пое тази роля. Това бе един от редките случаи, когато се налагаше Донал да прави нещо против волята си.
Той се замисли пак за Уилям. Ако човек от неговия ранг се появи на Фрийланд, няма начин да не го поканиш и също така е невъзможно той да откаже. Така че всичко е нормално. Възможно е, помисли си Донал с необикновена за неговата възраст умора, възможно е да воювам с призраци. Но още по време на възникването на тази мисъл той знаеше, че не е вярна. Неговата странност му каза това. Тази странност беше много по<|endoftext|> |
а циркулярна команда: блокирай! Това значи, че от една кутийка в друга никой не ще може да мине. Пущай на север! И това е ясно: във всяка кутийка пущай хората в северна посока, а в другите не ги пущай. Разхлаби блокировката! Това значи, че тълпата изобщо няма да усеща присъствието на чекистите — върви накъдето си искаш. И пак: блокирай! В южна посока — пущай! Така може да се контролира милионна тълпа. За всеки случай наблизо ще стоят и пикапчета. Стане ли нещо, през тълпата може да се прехвърли въоръжена група До която и да е точка на летището.
Дори ако телефонната връзка откаже, и тогава контролът над чекистките верижки няма да се наруши. Тогава командите ще се предават другояче. С безмълвни жестове по верижките. И с подражаване на застаналия пред теб. До коментаторската кабинка са сложили един бабаджанко. По-висок от него в цялото НКВД не може да се намери. Ако Холованов му заповяда да седне, ще седне. Тогава вси�<|endoftext|> |
ията ни. Но остава въпросът с твоето обучение. Бром очевидно е успял да те научи на много неща и ние скоро ще те изпитаме, за да знаем какви са способностите ти. Елфите ще очакват да отидеш при тях и да продължиш тренировките си, но ми се струва, че няма да ти стигне времето.
— Защо?
— По няколко причини. Най-важната е новината за ургалите. Виждаш ли, Ерагон, Варден е в много особено положение. От една страна, трябва да се съобразяваме с елфите, ако искаме да ни бъдат съюзници. Същевременно не бива да ядосваме джуджетата, ако искаме да стоим в Тронхайм.
— Джуджетата не са ли част от Варден?
— Само в известен смисъл. Те ни позволяват да живеем тук и ни подкрепят в борбата срещу Империята, но се подчиняват единствено на краля си. Аз нямам никаква власт над тях, а само някои права, които Хротгар ми е отстъпил. Той от своя страна среща трудности с джуджешките родове. Водачите им притежават огромно влияние и избират нов крал, кога<|endoftext|> |
коло цялата сграда патрулират мъже. Макар и неохотно, двете отстъпиха, но едва след като той им обясни, че са му от далеч по-голяма полза, ако са отпочинали и в добра форма. За всички тях бе голям лукс поне веднъж да не се налага да се сменят на пост и да се наспят добре.
Виктор обеща да дойде да изпрати Ричард и Кара сутринта. Айшак се закле, че конете ще са готови в конюшнята далеч преди те да са станали. И Виктор, и Айшак съжаляваха, че Ричард трябва да тръгва, но разбираха, че има сериозни основания да го направи. Не го попитаха къде отива, вероятно защото им бе неудобно да говорят за жената, в чието съществуване не вярваха. Ричард започваше да усеща как хората се отдръпват от него, когато спомене Калан.
От високия прозорец на стаята на последния етаж пред Ричард се разкриваше спираща дъха гледка към „Дух“, която се издигаше насред ливадите в полите на хълма, където бе построена странноприемницата. Намалил<|endoftext|> |
пронизвани до насита, при това позеленели и напълнили гащите от страх, докато сред тази бъркотия французите си оставаха, кажи-речи, непробиваеми и с розови приветливи лица, и въоръжени с остроумия като допълнение към техните двеста и петдесет патрона и веселите им щикове, които премаляваха от удоволствие сред тевтонските карантии.
И толкова убеден, че всичко се развиваше съобразно неоспоримите му предвиждания, беше генералът, че не се поколеба да вземе едно героично решение към пет часа след обед, тъй като вече не рискуваше да получи някоя сопа по главата от Фебус. „Струва ми се, господа, че сега можем да отидем стотина метра по-напред. Ще заемем по-удобно местоположение за наблюдение.“ Генералът изрече това твърдо, с такава безразсъдна смелост, която караше човека да потръпне. „Господин генерал, не бъдете непредпазлив!“ — обърна се умолително към него най-старшият полковник от придружаващите го офицери. Но генер<|endoftext|> |
града.
Капенската врата беше една от най-оживените врати на Рим, тъй като през нея се излизаше на Апиевия път, главния път, от който се разклоняваха пътищата за Сеция, Капуа, Кума, Салернум, Беневентум, Брундизиум и Самниум. И пазачите на тази врата бяха свикнали да виждат хора от различни съсловия, облечени по хиляди различни начини, пеша, на коне, в носилки, в коли, в паланкини, носени от два катъра — единият отзад, другият отпред, но все пак не можеха да не се учудят на окаяното положение, в което се намираха конникът и конят му. И двамата бяха изпотени, задъхани и изпръскани с кал.
Като мина вратата, конникът бодна коня с шпорите си и в скоро време ехото от ударите на копитата заглъхна.
Конникът стигна до Свещената улица и спря пред дома на Евтибида. Като слезе от коня си, той хвана бронзовото чукче на вратата и похлопа няколко пъти. Отвътре му отвърна лаят на куче, каквото не липсваше в никоя римска къща.
Ско<|endoftext|> |
средата.
Принцеса Нел я отключи с ключа си и кралят отвори капака на олтара. Вътре имаше две малки машини, едната за четене на лентите, другата за писане по тях.
— Последвайте ме — махна с ръка крал Койот и отвори капак в пода зад олтара.
Принцеса Нел го последва по спирална стълба до малка стая. Свързващите лостове от олтара стигаха до малък пулт.
— Магьосник дори не е свързан с олтара! Той не прави нищо! — възкликна принцеса Нел.
— О, Магьосник прави много неща. Помага ми да следя събитията, прави изчисления и така нататък. Но цялата работа на сцената горе е само заради външния блясък — само за да впечатлява посетителите. Когато от пазара на шифровчиците пристигне съобщение, аз лично го чета и му отговарям.
Както сама се убеждавате, принцесо Нел, Отвъдната земя всъщност изобщо не е Тюрингова машина. Тя е човек — по-точно няколко души. Сега тя е ваша.
Крал Койот поведе принцеса Нел обратно в сърцето на крепост<|endoftext|> |
на своите помощници на хълма.
— Храна? Храна? — долетя клокочещ ликуващ отговор.
— Ще похапнем, не бързайте — извика грабителят и се обърна доверително към Франциск: — От два дни, откакто сме тук, нищо не сме яли. Лоша работа. По този път не минава никой.
Франциск кимна. Бандитът продължи да разглежда копието, което все повече и повече му харесваше.
„Господи, ако си го изпратил да ме изпиташ, тогава помогни ми да умра, защото той ще вземе документа само от мъртвото ми тяло. Свети Лейбовиц, виж това и се моли за мен…“
— Какво е това? Амулет ли? — попита грабителят и постави листовете един до друг. — О! Единият е сянка на другия! Каква е тази магия? Как се нарича?
— Ами… транзисторна управляваща схема на възел 6-B — проговори монахът.
Бандитът държеше документите обърнати обратно, но все пак беше забелязал еднаквите елементи и буташе в тях с мръсния си пръст. На тези места оставаха големи петна и Франциск едва сдър�<|endoftext|> |
трана по шосето и заплашваше всеки момент да я преобърне. Нанси се бореше с кормилото и правеше отчаяни опити да насочи колата по посока на вятъра.
— Брад! — изкрещя тя.
И в този момент по колата заудряха тежки капки дъжд. Тя започна да се накланя и разбрах, че този път спасение няма — нищо не може да предотврати обръщането. Но внезапно колата се блъсна в нещо, изправи се от удара и с някаква частица от съзнанието си разбрах, че вятърът ни е притиснал плътно до преградата.
Казвам „частица от съзнанието ми“, защото почти изцяло бях погълнат от гледката на най-странните дъждовни капки, които някога съм виждал.
Това не бяха дъждовни капки, макар че падаха като проливен дъжд, барабаняха по колата и я изпълваха с оглушителен шум.
— Град! — извика Нанси. Но не беше и град.
По капака на колата и по асфалта чукаха, подскачаха и танцуваха като полудели малки кафяви топчета.
— Семена! — извиках аз в отго�<|endoftext|> |
�глява перспектива, беше се превърнала в реалност. Стъпка по стъпка, Хатор безмилостно бе обърнала хода на борбата и бунтовниците не само търпяха поражение след поражение, а бяха застрашени от пълно унищожение. Дори собствените й войски се бояха от нея, защото бе потопила планетата в кръв.
Хатор ръководеше нападението срещу една от малкото непревзети крепости на бунтовниците, скрита в недостъпен планински район. Удаджетите — едноместни безмоторни самолети — летяха непрестанно и обстрелваха с бластерите местността, докато я превърнаха в гола обгорена земя. Хатор тъкмо бе поела напред, когато един от онези червенокоси дяволи бе изскочил от някакъв изкоп. Нещастникът дори не носеше енергийно оръжие. Очевидно бунтовниците бяха научили, че пазачите хороси откриват с радари подобно въоръжение.
Хатор бе насочила собственото си взривно копие, ала бунтовникът бе изстрелял някакво метално оръжие. Сякаш хиляди нажежени до бял<|endoftext|> |
о под формата на паяжина стъкло.
— Снежна топка — каза той. — С камък по средата.
— Да — каза той. — Зверчета малки.
Когато прозорецът беше готов, той се върна обратно в пералнята, сложи дрехите си в сушилната машина и пъхна трийсет цента в отверстието. Седна и взе оставения от някой вестник. Единственият клиент в пералнята, освен него, бе някаква млада жена с изнурен вид и очила с телени рамки. По червеникавата й коса имаше и руси кичури, а в ръцете си държеше малко момиченце, което бе побесняло.
— Искам си _шишенцето_!
— По дяволите, Рейчъл…
— ШИШЕНЦЕТО МИ!
— Татко ще те натупа, като се върнем вкъщи — обеща решително младата жена, — после — направо в леглото.
— ШИШЕЕЕЕЕТО МИ!
Защо й трябва на млада жена да си боядисва косата на кичури, помисли си той и хвърли поглед на вестника. Заглавието беше: ПО-МАЛКО ПОКЛОННИЦИ ВЪВ ВИТЛЕЕМ. ИЗКАЗВАТ СЕ ОПАСЕНИЯ, ЧЕ НА ЗЕМЯТА ЩЕ СЕ СТ�<|endoftext|> |
�сички в колонията, така че всеки човек го поглъщаше с нея.
Инхибиторите и вирицидите действаха на един и същ принцип. Някой ден, точно както вирусите се бяха научили да се адаптират към всеки земен организъм, щяха да се нагодят и към двата типа химикали и тогава нямаше да има значение колко различни препарата са разработили — Десколадата щеше да изчерпи запасите им за броени дни.
Само неколцина знаеха истинските мащаби на опасността, надвиснала над Милагре. Малцина си даваха сметка колко много зависи от работата на Ела и Новиня, ксенобиолозите на Лузитания; с колко малко успяват да изпреварят Десколадата; колко унищожителни ще са последствията, ако изостанат.
И добре, че беше така. Ако колонистите узнаеха това, много от тях щяха да кажат: „Щом е неизбежно някой ден Десколадата да ни надвие, да я унищожим сега. Ако това ще убие прасенцата, жалко, но тук въпросът е: или те, или ние. Ние избираме да спасим себе си.<|endoftext|> |
ение, веднъж щом вратата се затвореше, дори ако цената за това бе да премести всички свои неща от шкафа, който току-що бе напълнил, в шкафа на съседната секция. Сега взе по-ниското легло, но за сметка на това нямаше да търпи опитите на родителите му да го развеселяват.
Нуждаеше се от време за мислене.
Разбира се, веднага заспа.
Димак го събуди с обаждане по вътрешния телефон.
— Господин Реймънд, там ли сте?
На Питър му бе необходима частица от секундата, за да си спомни, че от него се очаква да бъде Дик Реймънд.
— Да, аз съм, освен ако не търсите баща ми.
— Вече говорих с него — каза Димак. — Настроих пътеуказателите да ви заведат до отдела по сигурността.
Отделът беше на най-горното равнище с най-ниската гравитация. В това имаше смисъл, защото ако възникнеше нужда от охраната, разпръсването на служителите от главния кабинет щеше да бъде пътуване надолу, докъдето и да отиваха.
Когато влязоха в ка<|endoftext|> |
ататък. За Мачко вече не беше твърде важно да го настигне по пътя, защото бе решил да води двете момичета чак до Плоцк, дето би ги завел и самият абат, но той бързаше да отиде при Збишко, затова се силно разтревожи от другата новина: че след заминаването на абата реките били толкова придошли, та съвсем не можело да се пътува по-нататък. Понеже рицарят имаше богата свита и казваше, че отива при княз Жемовит, доминиканците приеха и нахраниха пътниците гостоприемно и дори подариха на Мачко за из пътя една дъсчица от маслинено дърво, на която беше написана на латински молитва до архангел Рафаил — покровителя на всички пътници.
Принудителният престой на пътниците в Ленчица трая цели две седмици, през което време един от оръженосците на управителя на замъка откри, че пажовете на пътуващия рицар са девойки, и веднага се влюби до смърт в Ягенка. Чехът искаше да го извика на двубой, но понеже това беше в навечерието на тр<|endoftext|> |
� близо до Били ридаеше, че е изходил всичко, с изключение на мозъка си. Миг след това, той каза: „Ето го, отива, отива!“ Имаше предвид мозъка си.
Това бях аз. Това бе авторът на тази книга.
Олюлявайки се, Били се отдалечи от това видение на ада. Той мина край трима англичани, които наблюдаваха от разстояние този клозетен фестивал. Бяха парализирани от отвращение.
— Закопчай си панталона! — каза му един, когато Били мина край тях.
И Били си закопча панталона. Случайно, той се озова пред вратата на болницата. Мина през вратата и се намери отново в медения си месец. Връщаше се от тоалетната в леглото, в което лежеше невестата му, в Кейп Ан.
— Липсваше ми — каза Валенция.
— И ти ми липсваше — каза Били Пилгрим.
Били и Валенция заспаха сгушени като лъжици и Били се върна във времето до пътуването с влака през 1944 година — от маневрите в Южна Каролина за погребението на баща си в Илиум. Той още не бе виждал Европа, нито �<|endoftext|> |
ака. С втория удар Билбо уби паяка, после той самият се отпусна на земята и дълго остана да лежи безчувствен.
Когато дойде на себе си, около него вече се процеждаше обичайната мъжделива сивкава светлина на горския ден. Паякът лежеше мъртъв наблизо, а цялата сабя беше изцапана с нещо черно. Това, че беше убил гигантския паяк съвсем самичък в мрака — без помощта на вълшебника, на джуджетата или на когото и да било друг, — бе от голямо значение за господин Бегинс. И докато бършеше сабята си в тревата и я прибираше в ножницата, той се почувствува преобразен, сякаш въпреки празния си стомах бе добил нови сили и смелост.
— Аз ще ти дам име — рече той на сабята си. — Ще те нарека Жилото.
Гората беше все така мрачна и смълчана, но Билбо се зае да проучва обстановката. Първата му задача, разбира се, беше да открие приятелите си, които вероятно не се намираха много далеч, освен ако не бяха попаднали в плен на елфите (или на<|endoftext|> |
ие сте тук за…? — попита Фон Шюслер.
Гласът му бе тънък и нежен като на жена.
Дали имаше предвид в Москва или на приема? Меткалф реши, че питаше за Москва.
— Налага ми се доста да пътувам заради работата си.
Той се извърна леко, принуждавайки Фон Шюслер да направи същото, отделяйки се от групата германци, с които бъбреше. Останалите се върнаха към разговора си, давайки възможност на Меткалф, Лана и Фон Шюслер да поговорят насаме.
— А тя е?
— Семейната ни компания е „Меткалф Индъстрис“. Вероятно сте чували.
— Не съм добре запознат с американските корпорации.
— Наистина? Но не може да не сте чували поне за най-големите, които помогнаха на режима ви да укрепне. Ами корпорацията „Форд“ построи транспортните средства на Вермахта. Камионите, с които вашите войници се придвижват из Франция и Полша, са произведени от „Дженерал Мотърс“ — камионите, които са гръбнакът на германската военна транспортна система. — Той замълча �<|endoftext|> |
ата „убит при опит за бягство“.
Тогава Касандър прилага друга тактика. Заплашва я, че заради извършените престъпления ще я изправи пред публичен съд. Олимпия не се бои. Тя знае добре колко дълбоко народът почита паметта на нейния син Александър Велики, разчита на подкрепата на общественото мнение и вярва, че едва ли ще се намери съдия, който да се осмели да осъди майката на най-великия от всички императори. На Касандър му остава последната възможност — насилствената смърт.
Междувременно Олимпия се връща в двореца в столицата. Касандър избира двеста от най-опитните воини и ги изпраща в града с една единствена заповед: по какъвто и да е начин да изпратят на онзи свят Олимпия. Двеста въоръжени до зъби войници, преминали през бойните полета на света, се изправят срещу една грохнала старица.
Връщат се победени.
Царицата е предупредена за приближаващите се главорези и излиза насреща им. Изправя се, подпирай<|endoftext|> |
хме в дом на аристократ, ще се задоволиш само с един детайл, който ме порази, още на влизане. Екатерина взимаше от голяма порцеланова чиния първокласна шунка и я даваше на два петнисти дога, които се изчакваха и внимателно взимаха парчетата от нежната й ръка. Татко, представяш ли си — шунка! В Олм като дете ни караха колбас само в сряда, в София, като столица по се намираше, да не говорим за опашките в Москва, а тук тази жена хранеше кучетата си с деликатес, който за двадесет и шестте си години съм ял десетина-петнадесет пъти!
Преглътнах възпитано при вида на провисналите кучешки лиги и зачакахме с професор Вайнрайх да ни обърнат внимание. Каква беше изненадата на Екатерина, че ни вижда, Боже! Отпрати кучетата и се ръкува с нас, естествено като се извиняваше, че ги е пипала. Убеден бях, че изобщо не й пукаше за нас, по-скоро ни даваше да разберем, че ни е спестила удоволствието да й целунем ръка.
Забравих, татко, д<|endoftext|> |
ям с Шол — каза Маквей.
Хониг се поколеба.
— Не знам дали е възможно, хер детектив. Вие сте американец. В Германия нямате никаква власт. Освен ако разполагате с категорични доказателства за извършено престъпление, в което се съмнявам.
Маквей не обърна внимание на възраженията.
— Ще го направим така. Заповед за арест, издадена на името на инспектор Ремер, според която Шол трябва да се предаде на германската полиция за екстрадиране в Съединените щати. Обвинява се в организиране на наемно убийство. Американското посолство ще бъде уведомено.
— За човек като Шол подобна заповед е пълна нула — спокойно каза Хониг. — Адвокатите му ще я изхрупат за закуска.
— Знам — кимна Маквей. — Но все пак я искам.
Хониг кръстоса ръце върху масата пред себе си и сви рамене.
— Господа, мога само да обещая, че ще сторя каквото е по силите ми.
Маквей се наведе към него.
— Ако не можете да го уредите, кажете си направо и намерете някого, кой<|endoftext|> |
яват ония, които обичат? Аз всеки път знаех предварително какво ще ми каже Андрей Петрович, наистина: моят живот замираше и се подемаше заедно с твоя. Да живее моят Дмитрий!
Той не знаеше какво да й каже. Искаше му се да се хвърли в краката й.
— Забелязах и друго — продължаваше тя, като отхвърляше назад косите му — (много неща забелязах през времето, докато бях свободна), когато човек е много, много нещастен, с какво глупаво внимание следи всичко, което става около него! Аз просто понякога се заглеждах в някоя муха, а в душата ми такъв студ и ужас! По всичко това мина, мина, нали? Всичко е светло в бъдещето, нали?
— За мене ти си бъдещето — отговори Инсаров, — за мене е светло.
— Ами за мене! Помниш ли тогава, когато бял при тебе, не последния път… не, не последния път — повтори тя е неволно потръпване, — а когато говорихме с тебе, аз, сама не зная защо, споменах за смъртта; дори не подозирах тогава, че тя ни е дебнела. Но нали ти с<|endoftext|> |
�ваше в градската стена. Амата се метна в храстите. Надяваше се да успее да си проправи път между къщите и крепостта, после да слезе към долната част на града, преди монасите да са алармирали портиерите там. В същото време се молеше монасите и часовият да не я погнат. Знаеше, че храстите не са надеждно скривалище. На светлината на фенерите следите й щяха да се видят ясно върху тънката снежна пелена.
Още не се беше отдалечила от площада, когато чу зад гърба си пронизителен глас.
— Ей, брате! Стой!
Без да се обръща, тя търти да бяга, но сандалите й се пързаляха по неравния терен и върху ледената кора под снега. Подхлъзна се и извика, после се изтърколи надолу по склона. Докато успее да си стъпи на краката и да се окопити, сърцето й вече пулсираше в слепоочията.
— Тръгвам след него — чу се гласът зад нея. — Ти мини напряко през града и пази отдолу.
Тя се спусна през храсталака с надеждата да успее да надбяга по-възр<|endoftext|> |
е на име Даръл и отначало той не можеше, беше мек и не можеше, ала после го вдигна и онази другата в нея — кресливата, подиграваща се, грозна друга — не посмя да се приближи. Даръл и Дет лежат заедно до настъпването на изгрева, заспали в поза „лъжица“ под луната на Мисисипи. Заслушани в цвърченето на щурците. Заслушани в крясъците на совите. Заслушани в тихото бръмчене на Земята, която се върти около своята ос, навлизайки все по-навътре и по-навътре в двайсети век. Те са млади, кръвта им ври и кипи и изобщо не се съмняват в способността си да променят всичко.
Настана време да ти кажа аз „сбогом“, о, любими мой…
Това е нейната песен сред буренясалия двор зад хотела „Моторът при синята луна“; това е нейната песен под лунните лъчи.
Навярно няма аз да зърна отново твоето лице…
Това е апотеоз на живота на Одета Холмс и Мия е там! Тя вижда и усеща всичко, погълната от бляскавата и според някои наивна надежда (ах, ала аз ще<|endoftext|> |
ава овчарка от порцелан. Нейните обувки бяха позлатени, рокличката й — малко подигната и украсена с алена роза, на главата си имаше златна шапчица, а в ръката си държеше овчарска тояжка. Тя беше прекрасна! Редом с нея стоеше малък коминочистач, но майсторът можеше да направи от него и княз, защото това му беше все едно.
Коминочистачът държеше нежно в ръцете си своята стълбичка. Лицето му беше бяло, а бузите — розови, също като на момиче, и тук имаше малка грешка: лицето му трябваше да бъде черно като на коминочистач. Той стоеше съвсем близо до овчарката. Тъй ги бяха поставили, тъй си стояха двамата. И както си стояха — сгодиха се. Те бяха точно един за друг: и двамата млади, и двамата от еднакъв порцелан, и двамата еднакво трошливи.
На масичката под огледалото имаше още една кукла, три пъти по-голяма от тях. Това беше един стар китаец, който можеше да кима с глава. Той бе направен също от порцелан и разпра<|endoftext|> |
. Той ми нареди да не се движа — поясни капитанът и сви рамене. — Но там имаше толкова много тежко ранени бойци. Мисля, че моята рана не е чак толкова страшна.
— Да, но може да умрете от загуба на кръв, ако не ви бъде оказана помощ. Вървете.
Капитанът отдаде чест.
— Моите почитания, сър. Кълна се, че ще отведа сержанта при янките, ще се предам и ще се погрижа за коня ви.
Тейлър кимна, обърна се и закрачи към пътя. Сигурно си бе загубил ума. Навсякъде около него гората бе в пламъци. Самото небе сякаш гореше. Дори и да успее да избегне пламъците, много скоро щеше да се задуши от дима.
Дробовете му вече горяха от липса на кислород. Брент сигурно беше проявил достатъчно разум и се бе измъкнал от този огнен ад.
Тейлър продължи да върви.
Накрая видя пред себе си останките от полевата болница. Явно първоначално болницата не е била засегната от огъня, защото се намираше на една поляна, отдалечена от сухите храсти. �<|endoftext|> |
временено“, превърнато в „светско“. Тези Образи са споделили съдбата на Фройдовите прекалено неприлични намеци за сексуалните реалности: просто са променили „формата си“. За да осигурят оцеляването си, Образите са станали „фамилиарни“.
От това не следва обаче, че интересът към тях е намалял. Понеже тези деградирани образи ни предоставят възможната отправна точка за духовното обновление на модерния човек. Смятаме, че е изключително важно да възстановим цялата митология, ако не теология, скрита в „най-обикновения“ живот на нашия съвременник: от него зависи да тръгне срещу течението и да преоткрие дълбокото значение на всички жигосани образи и на всички разжалвани митове. Нека не ни се казва, че този „остатък“ не интересува повече модерния човек, понеже принадлежи на „суеверно минало“, с което за щастие е скъсано през XIX век, че за поетите, децата и хората от метрото е добре да се пресищат с образи и носталгии, но за �<|endoftext|> |
зал: „Не чакай твърде дълго…“, на човека, с когото бе летял, с когото бе вечерял, с когото се бяха смели на едни и същи шеги.
Четирима мъже летяха сами и заедно в нощта.
— Проверка на горивото.
Още веднъж гласът на водача проряза тишината, нарушавана единствено от монотонното бучене на двигателя. Още веднъж се дръпвам леко встрани, след като хвърлям поглед на едва виждащата се в полумрака стрелка.
— Проверка, номер две, 21–100 фунта.
— Проверка, номер три, 22–100 фунта.
— Проверка, номер четири, 21–100 фунта. Изтегляш се назад към групата, по-близо до блещукащата червена светлина.
Бяхме излетели точно преди час, а уредът за измерване на горивото вече показваше, че е време да се приземим. Изпълнявахме безусловно неговите указания. Странно е с какво уважение се отнасяхме към този уред. Хора, които не изпитваха особен респект към законите, създадени от човека, нито към тези, създадени от Бога, почитаха толкова много �<|endoftext|> |
е на голо, каменисто плато, по което нямаше сняг…
… Свихме надясно и отново си върнахме слънцето, после закриволичихме през долина, разположена между високи, безизразни стени от синьосив камък…
… А далече вдясно, черният път продължаваше да ни придружава.
Заляха ни вълни горещина и от почвата се заиздига пара. Сред врящите локвички, които изпълваха кратерите, се пукаха мехури и добавяха изпаренията си към влажния въздух. Земята беше осеяна с мазни петна като пръснати с шепа стари, бронзови монети.
Конете препускаха, вече полупобеснели, а на пътя ни започнаха да бликат малки гейзери. Край нас изригваха горещи струи вода и се разливаха във вдигащи пара, мазни ручеи. Небето имаше цвят на мед, а слънцето приличаше на печена ябълка. Вятърът беше запъхтяно куче с лош дъх.
Земята потреперваше, далече от лявата ни страна някаква планина бе проточила върха си към облаците и плюеше огън по тях.<|endoftext|> |
�ият, ударен в гръбначния стълб, нямаше никаква надежда да оздравее.
Скоро се разсъмна съвсем и арабите можаха да открият как неприятелят е дошъл толкова близо до лагера, без да бъде забелязан.
На около стотина крачки намериха окоп, внимателно изровен в мекия пясък.
Той се разделяше на други два, по-плитки, и обхващаше ъглово арабския лагер откъм страните, където стояха двамата пазачи.
Убийците се бяха промъкнали в тези окопи от разни страни, без да бъдат забелязани по време на придвижването си.
На дъното на единия окоп арабите намериха следи от човешки стъпки. Бяха следите на оня, който бе бързал да изскочи от окопа.
— Това е работа на Голах! — каза круменът на Хари. — Той е оставил следите, когато е побягнал след изстрела.
— Твърде е възможно… — отговори Хари. — Но защо предполагаш, че това са следи на бившия ни господар?
— Защото само Голах има толкова големи крака и само той може да остави подобни дир<|endoftext|> |
ността разклащаше твърдостта й. Тя трябваше да помогне на Уиспър, но не беше в състояние да го направи!
— Уиспър — изкрещя Девойката от Вейл.
Черните същества скочиха и се поизвърнаха. Внезапно Уиспър се изправи, хвърли се срещу тях, отхвърли ги с невероятна сила и се спусна към средата на моста и Брин. Черните същества моментално го последваха, съскаха разярено, мъчеха се да го повалят.
Накрая успяха. Случи се на няколко крачки от Девойката от Вейл. Тримата се затъркаляха по пода. За няколко секунди Уиспър се отбраняваше отчаяно. После едното същество се метна върху гърба му, а другото се освободи от хватката. Насочи се към Брин. Девойката от Вейл отскочи и падна. Уиспър нададе вик. С последни сили се хвърли срещу нападателя на Брин. Второто същество продължаваше да е върху гърба му, впило се в козината му като чудовищен паяк. Силата на скока метна и тримата отново върху парапета на моста. Веригите се р<|endoftext|> |
о покровителство би могла да иска от това да бъде омъжена за Ланселот и да стане кралица? А какво ще кажеш за теб? — внезапно попита той.
— За мен ли, господарю? — За момент помислих, че той ми предлага аз да се оженя за Сийнуин и сърцето ми подскочи.
— Ти си почти на трийсет — каза той. — Време ти е да се ожениш. Ще се погрижим за това, когато се върнем в Думнония, но сега искам да отидеш в Поуис.
— Аз ли, господарю? В Поуис? — Току-що бяхме разгромили войската на Поуис и не можех да си представя, че някой в Поуис би приветствал появата на думнонски воин.
Артур сграбчи ръката ми.
— Най-важното нещо, Дерфел, през следващите няколко седмици е Кунеглас да бъде провъзгласен за крал на Поуис. Той мисли, че никой няма да се противопостави на правото му на престола, но аз трябва да съм сигурен в това. Искам един от моите хора да иде в Каер Сус като живо доказателство за приятелството ми с Кунеглас. Нищо повече. Просто искам всеки, който би<|endoftext|> |
исля, че мога да убедя Луам да се съгласи, стига да разбираш какво ще е отношението му към теб.
— Не ме интересува какво мисли той за мен, Арута. Срещу всичко това, ако пожелае, може да вземе главата ми. — Гласът му отново издаде дълбоката му умора от живота. — Това вече не ме интересува.
— Ще му пратя вест.
Ги се засмя — горчиво и безсилно.
— Виждаш ли, тъкмо в това е проблемът, скъпи братовчеде. Не допускаш, надявам се, че съм седял тук цяла година в бездействие, надявайки се един принц на Крондор да се набута сам в Арменгар. Изпратих поне дузина съобщения до Ябон, както и до Висок замък, в които подробно описвах положението тук и това, което ви предлагам. Трудността е, че докато Мурмандамус позволява на всеки да дойде на север, то никой — никой — не може да замине на юг. Онзи звероловец, когото сте намерили, беше един от последните, опитали се да се прехвърлят на юг. Не знам какво се е случило с пратеника, когото придружаваше, но мо�<|endoftext|> |
�е достатъчно пространство, което използвах. Когато се изправих, единият лежеше от дясната ми страната другият от лявата. Сграбчих първия за гърлото и го ударих по слепоочието. За секунда-две по тялото му преминаха конвулсивни тръпки, после той се изпъна и замря неподвижно. Съвсем същото се случи и с втория. След това се появи Сигурната ръка, а подир него и Кътър.
— Останете тук до всеки един от пазачите! — прошепнах им. — Погрижете се с нищо да не могат да ни навредят, докато се завърна!
— Нали са в безсъзнание — обади се Олд Уобъл.
— Но докога? Откъде да знам колко са здрави черепите им, а възможно е и да съм ги ударил твърде леко. Съвземе ли се някой от тях, заплашете го с ножа!
Повдигнах завесата на входа и пропълзях в шатрата. Вътре се чуваше силното и спокойно дишане на спящ човек.
— Боб! — опитах се да го събудя.
Не ме чу. Хванах единия му крак и го разтърсих.
— Боб, ти ли си?
— Кой…кво…къде… — отвъ<|endoftext|> |
о напредък. Но веднъж появила се, тя трудно може да се премахне. Разбира се, било е много човеколюбиво от страна на дзен-учителя да се погрижи и за своите онеправдани братя, чиито природни заложби не са били богати колкото неговите и които, следователно, са могли да пропуснат възможността за достигане до истината. Той е искал да сподели с тях чудесното блаженство от прозрението, изпитано от него чрез дзен. Неговото бащинско отношение го е карало да търси начин да отвори дори и насилствено съзнанието на своите ученици за непознатите красоти на _сатори_. Оставени на своето невежество, те биха стигнали до него само по рядка щастлива случайност. Учителят знаел, че методът коан е изкуствен и внесен отвън, защото докато Дзен не се зароди от вътрешната активност на човека няма да бъде истински и изпълнен със съзидателна жизненост, както би трябвало да е. Но дори и подобието може да задоволява, когато истинското е трудно и рядко постижимо. О�<|endoftext|> |
лти цветове, повечето с ограничено разпространение. За да не се допускат грешки при разпознаването на описаните видове, необходимо е набраното растение да се сравнява много внимателно с дадените по-горе описания. Основен белег, по който се различават останалите видове лопен, е, че при повечето от тях прашниците на тичинките им са еднакви, бъбрековидни и не са низбегващи по тичинко-вите дръжки, докато при медицинските видове прашниците на двете по-дълги тичинки низбегват по тичинковите дръжки, т. е. не са сраснали с тях. Тичинки с низбегващи прашници имат още десетина вида лопен, но при някои от тях вълнестите власинки, които покриват тичинките, са виолетови, а не жълти, при други видове цветовете са по един, а не по няколко, съцветие-то е покрито и с жлезисти власинки, а не само с прости.
Обикновена луличка — _Linaria vulgaris Mill._
{img:_tablo24.jpg|Табло 24|=110}
Многогодишно тревисто растение с изправено, гъсто обезлистено голо стъбло, високо 40–60 с<|endoftext|> |
да си поема въздух. Всичко изглеждаше златисто по краищата, а пред очите ми танцуваха светли петна. Имаше опасност да изгубя съзнание.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита Ричард.
Гласът му сякаш идваше от по-далеч, отколкото би трябвало. До този момент не го бях чувала да ругае.
Жан-Клод коленичи до мен. Не се опита да ме докосне. Погледнах към очите му само от няколко сантиметра. Зениците ги нямаше, останало беше само това прекрасно тъмносиньо. Очите му изглеждаха така, когато се държеше по вампирски. Не мисля, че този път беше нарочно.
Ричард коленичи от другата ми страна и започна да посяга към мен. Когато ръката му бе на няколко сантиметра, помежду ни прескочи енергия като от статично електричество. Той рязко дръпна ръката си обратно.
— Какво е това? — Звучеше леко уплашено. Аз също бях.
— Ма petite, можеш ли да говориш?
Кимнах. Виждах всичко свръхфокусирано, по начина, по който изглежда светъ<|endoftext|> |
той е просто едно голямо нищо.
Един робот се изкачваше по хълма към тях. Спря в подножието на трапа, на който стоеше Хорас. Удари петите си една в друга и рязко вдигна дясната си ръка за поздрав.
Като гледаше нагоре към Хорас, той каза:
— Вие сте в безопасност, сър. Положението е овладяно.
— Какво положение имаш предвид? — попита Хорас.
— Ами Неограничените. Гадните Неограничени.
— Но ние дори не сме сигурни, че тук има Неограничени — намеси се Тимъти. — Всичко, което сме видели, е чудовището.
— Там е и манастирът, сър — каза твърдо роботът, като че ли засегнат от изразеното съмнение в думите му. — Където има манастир, винаги има и Неограничени. Наблюдаваме това място от години. Контролираме го непрестанно.
— И колко Неограничени сте забелязали? — попита Хорас.
— Нито един, сър, поне не до този момент.
— От колко време наблюдавате мястото?
— Не го наблюдаваме през цялото време, разбира се. Но от горе-долу двеста години.
— И за два �<|endoftext|> |
роида. Тук беше хладно, тъй като се правеше всичко възможно температурата в Обсерваторията да се поддържа постоянна и толкова близка до тази на повърхността, колкото човешкото тяло да издържи.
Един млад техник разчиташе бавно и внимателно изчисленията на Лъки и ги подаваше на компютъра, контролирайки операциите.
Д-р Хенри бе свил слабото си тяло на един не твърде удобен стол и изглежда се опитваше да получи малко топлина от лулата си, защото големите му възлести ръце бяха обгърнали нейното гърненце.
— Надявам се, че това ще доведе до нещо — каза той.
— До нещо по-добро — отвърна Лъки, който седеше замислено фиксирал погледа си в насрещната стена. — Виж какво, чичо Хектор, допреди малко вие разчитахте на моя „инстинкт“. Това не е инстинкт. Вече не е. Сега пиратството е коренно различно от това преди четвърт век.
— По-трудно е да се заловят или спрат корабите им, ако това имаш предвид — каза Конуей.
— Да, но не е л<|endoftext|> |
ъкнаха на непознатия.
Откриха го в края на тясна пътечка, виеща се под арка от листа и клони и поръбена с корени, които бяха прецизно подредени, за да изглеждат естествени, и в същото време нямаха нито една бучица пръст отгоре си. Пътечката отвеждаше до горска полянка с малко езерце, искрящо в бакърено червено на светлината от последните слънчеви лъчи. В края на езерцето се издигаше колибка, построена сякаш на самия му бряг. Загниваща съборетина от съчки, измазани с глина и кал, увенчана с жълтеникав сламен покрив. Пред нея имаше дървен кей, който се простираше навътре в езерото, а в самия му край бе приседнала някаква фигура с въдица в ръка.
Непознатият си даваше вид, че не ги забелязва (а може би наистина не ги беше видял), но те не пропуснаха възможността да го разгледат добре. Беше мършаво създание с влажна зеленикава кожа, наподобяваща жабешка, а от двете страни на тесния прорез, който навярно му служеше<|endoftext|> |
�й това.
Той побутна едно писмо през масата.
То носеше печатен надпис „хотел Токатлиан“ в горния край и гласеше:
„Уважаеми господине,
Бяхте ми посочен като оперативен работник от детективското бюро «Мъкнийл». Бъдете така добър да дойдете в апартамента ми днес към четири часа следобед.“
Беше подписано _„С. Е. Ратчет“_.
— Е, и?
— Обадих му се в указаното време и мистър Ратчет ме осведоми за положението. Показа ми няколко писма, които беше получил.
— Разтревожен ли беше?
— Даваше си вид, че не е, но всъщност беше доста уплашен. Направи ми едно предложение. Трябваше да пътувам в същия влак с него до Париж и да се погрижа някой да не го ликвидира. Е, джентълмени, аз пътувах в един влак с него и въпреки това някой го ликвидира. Наистина се чувствувам виновен. Тая работа не ми се вижда никак добра.
— Той даде ли ви указания какво да правите?
— Разбира се. Беше предвидил всичко. Идеята му беше аз да пътувам в съседн<|endoftext|> |
азсъждавали така логично като теб, Гард._
И тази идея не струваше пет пари. Ако той можеше да види нещо от три страни, то вундеркиндчетата от Хейвън бяха способни да го видят от „двайсет и три“. Те не пропускаха нищо.
Гардънър отстъпи на колене назад до края на капака и скочи долу. Сега усети болката в издраните си, горящи ръце. Ще трябва да вземе няколко аспирина, като се върне и да опита да скрие пораженията от Боби на сутринта — работните ръкавици щяха да са на мода утре. През „целия“ ден.
Ан не е в колата. Къде е тогава? В бараката, разбира се; в бараката. Гардънър изведнъж разбра, защо бе дошъл дотук — не само за да потвърди мисълта, която беше попил от главата на Боби (ако това бе направил; подсъзнанието му може просто да си е нарочило това място, като най-удобното за бързо отърваване от такава голяма кола), а защото бе искал да е сигурен, че отговорът е бараката. Бе изпитвал „нужда“ да е сигурен. Тъй като имаше<|endoftext|> |
акви по точно бяха те, младата жена не можеше да си отговори.
— Благодаря, че дойдохте така бързо, за да ме спасите — рече припряно тя. — Наистина пристигнахте само за миг.
— Може да разчитате на мен и за в бъдеще. А сега се връщайте в леглото си.
Норт помогна на гостенката си да се качи в леглото, дръпна одеялата до брадичката й, след което ги подпъхна под тялото й, като че беше неин баща или някой, за когото тя бе дете. Това й подейства едновременно неприятно и успокоително.
— Знаете ли, Каролайн, ще се постарая оня Фолкс повече да не се натрапва на прекрасната ви особа.
— Много мило от ваша страна, Норт, но аз мога сама да се погрижа за себе си. Правила съм го досега и ще го правя и занапред.
— Прекрасно — отговори меко той, — но не си мислете, че ще се отдалеча от вас. Ще продължавам да бъда нащрек. Той ще се появи, бъдете сигурна.
Върху челото й беше паднал дебел кичур коса и той го отмести встрани. Сложи длан на бузата й<|endoftext|> |
�на в спалното помещение.
— В името на всички богове, Када — избухна Гуеран. — Господарката ти го каза, аз ти го казах — не можеш ли да си набиеш в красивата главица, че този мъж не е за теб?
Када веднага се разхълца, извади кърпичка и взе да си бърше очите. Лийса я погали по ръката.
— Гуеран е прав. Хайде, ела да отидем на хладно в стаята и да си поговорим.
— Аз искам да се разходя с татко — обади се Адерин. — Може ли, тате?
— Може. — Гуеран му протегна ръка. — Ела да направим една хубава разходка, докато жените си бъбрят.
Слязоха до реката, където едва се цедеше струйка кална вода и седнаха сред шумолящата суха трева. В натегналото безветрие жегата ги обгърна плътно. Адерин легна по корем на тревата, откъсна сламка и се заигра с нея.
— Тате, Таник не ти харесва, нали?
— Да. А на теб?
— И на мен. Плаши ме.
— Е, капитанът казва, че бил жесток.
Адерин кимна и опита да върже сламката на възел.
— Знаеш ли, тате? �<|endoftext|> |
�ния край, а вдясно врата — очевидно към баня и тоалетна, защото Джанет излезе оттам с хавлия в ръка.
— Стой мирно мама да те избърше. Нямаме горещ въздух тук. Всичко е възможно най-опростено и лишено от автоматика, но и всичко работи.
Тя ме разтърка така, че сигурно светнах, после взех хавлията и направих същото за нея — с удоволствие, защото Джанет е надарена щедро с хубост. След малко тя промърмори:
— Стига, слънчице. Сега да вляза набързо в ролята на екскурзовод, защото ако попаднеш тук още веднъж, ще е по тревога… и може да си сама. Нищо чудно. А животът ти ще зависи от това дали познаваш Бърлогата. Виждаш ли книгата на верижка над масата? Това ти е и наръчник, и списък. Верижката не е някаква шега, книгата не бива да се забута някъде. С нея нямаш нужда от моите уроци. В нея е написано всичко. Аспирин, патрони, ябълков сок — каквото се сетиш.
Тя все пак ми показа на втора скорост какво има в убежището<|endoftext|> |
�лгогодишен опит в укриването от силите за сигурност.
— Огромен — въздъхна Майлс. — Ами двамата стражи?
— Все още бяха в къщата, когато пристигнаха момчетата от бараярското посолство. Между другото, бараярците платиха ли ни за тази малка услуга?
— Щедро.
— О, чудесно. Боях се, че първо ще поискат да им предадем и Ван дер Пул.
— Относно Ван дер Пул… тоест Гален — рече Майлс, — хм, вече не работим за бараярците по този случай. Те доведоха собствената си група за бързо действие от секторния щаб на Тау Кит.
Торн озадачено се намръщи.
— Но ние продължаваме да работим, нали?
— Засега. Но по-добре информирай хората ни на планетата. От този момент нататък да избягват всякакви контакти с бараярците.
Торн свъси вежди.
— Тогава за кого работим?
— За мен.
Капитанът се замисли.
— Не се ли замесвате прекалено, господин адмирал?
— Наистина — въздъхна Майлс. — Добре. Случаят придоби странен и неочакван личен аспект. Някога питал �<|endoftext|> |
�ка.
— Не много, но то пък и кой ли говори с мен напоследък. Присъстващите се изключват. — Хвърли на Майлс един признателен поглед. — Приятел в нужда се познава.
Майлс се смути при мисълта колко време му беше отнело, докато се навие да дойде тук.
— Не ме мисли за по-добродетелен, отколкото съм, Рене. Най-малко аз бих могъл да твърдя, че някоя и друга капка чуждопланетна кръв следва да дисквалифицира човек от състезанието за графска титла.
— Да де. Ти си наполовина бетанец, вярно. Но в твоя случай половинката е от майка ти, а това е друго.
— Пет осми бетанец, ако трябва да сме точни. Даже и половин бараярец не съм — каза Майлс и осъзна, че току-що се е открил за стрелба по повод на ръста си, но Рене не се възползва от случая. Биърли Ворутиър никога не би пропуснал такава пряка линия за обстрел, а Иван би събрал куража да се ухили, ако не друго. — Обикновено се старая да не привличам хорското внимание върху тази сметка.
— В ин<|endoftext|> |
вил за силната си умора. Като минаваха покрай набучените глави, забеляза, че Цуку-сан се прекръсти уплашено, и си помисли: колко е глупаво да бъдеш суеверен… а също и да не се боиш от нищо.
Васалите на Анджин-сан вече бяха наскачали и му се кланяха — много преди Торанага да наближи. Но не и Анджин-сан. Той не помръдна — продължи да седи с поглед, втренчен навътре в морето.
— Анджин-сан! — внимателно го повика Торанага.
— Да, господарю… — Блакторн излезе от унеса си и се изправи на крака. — Извинете, искате да говорим сега?
— Да, ако обичате. Водя Цуку-сан, защото искам да се разберем добре. Разбирате ли? Бързо и ясно.
— Да. — Торанага забеляза в светлината на факлите колко са неподвижни очите на Анджин-сан и че е изтощен до крайност. Погледна към Цуку-сан. — Дали разбра какво му казах?
Свещеникът заговори и Торанага се заслуша в отвратителните звуци на този език. Анджин-сан кимна, но погледът му все така обвиняваше.
— Д<|endoftext|> |
време над чутото, като се мръщеше.
— Тогава значи знаеш коя съм? — рече накрая.
— Казваш се Анона Фрийдландър — отвърнах. — И живееш в Сан Франциско.
— Така ли? Не си спомням. Сигурен ли си?
Гледах ръката й. Беше осеяна с миниатюрни белези. Държали я бяха дрогирана доста време, И в момента беше повече или по-малко под въздействието на наркотик.
— Да, сигурен съм. Можеш ли да станеш от леглото?
— Не мисля, че искам — отвърна тя. — Мисля, че предпочитам да поспя.
— Всичко е наред — казах. — Заспивай. Още не сме готови да си тръгнем. След известно време — след като поспиш, ще си ходим.
— Нямам никакви дрехи или вече май ти го казах? В момента съм абсолютно гола. Хвърлих нощницата си във ваната. Сестрата много се ядоса.
— Не трябва да се безпокоиш за нищо. Аз ще се погрижа. Когато сме готови да тръгваме, ще ти намеря нещо да облечеш.
Тежките клепачи неочаквано се затвориха, после отново се отвориха с усилие.<|endoftext|> |
е отново и ще можете да останете навън десет минути. Не повече.
— Няма да го направя — възпротиви се Морисън. — Вече го опитахме.
— И аз усетих мислите на Шапиров, макар вие да казвате, че не сте ги почувствали.
— Не сте усетили мислите му. Усетили сте само емоции. Не е имало думи.
— Защото сте изпуснали компютъра. Сам го казахте. Опитайте сега, без да го изпускате.
— Не. Няма да помогне.
— Изплашили сте се, защото се изгубихте. Този път няма да се откъснете, така както и аз. Няма да сте изплашен.
— Подценявате способността ми за уплаха, Юрий — Морисън сви рамене.
— Не е време за шеги — Конев изглеждаше отвратен.
— Не се шегувам. Лесно се плаша. Липсва ми вашата… каквото и да.
— Смелост?
— Добре. Щом искате признание, признавам, че ми липсва смелост.
Конев се обърна към Боранова.
— Наталия, ти си капитана. Заповядай на Албърт да опита още веднъж.
— Не мисля, че при тези условия мога да заповядвам — заяви Бор<|endoftext|> |
я Баситор. Бастунът падна на пода. От натиска ребрата й изпукаха.
Игър се пресягаше към нея, устройството на главата му грейна още по-ярко. Зад очите й избухна болка. Каран отчаяно се опитваше да си поеме дъх. Реши да попречи на Игър, като насочи дарбата си към устройството, но съзнанието й помръкваше.
Едното й стъпало случайно се опря в стената и Каран се отблъсна с последни сили. Баситор залитна назад и повторният опит на Игър да я порази само пръсна сол навсякъде.
— Задръж я да не мърда! — дрезгаво заповяда Игър.
Ръцете му шареха, накрая той напипа бастуна и го вдигна над главата си.
Изведнъж Баситор изгрухтя и се свлече.
Зад него стояха Шанд и Осейон, който разтриваше юмрука си. Шанд смъкна кошницата от главата на Игър и захвърли бастуна надалеч.
17.
Храбростта на отчаянието
Не научиха какво бе искал да постигне Игър — да изтръгне истината от Лиан против волята му, да обладае съзнанието м<|endoftext|> |
аше все по-изнервен.
— Това е така, защото „Глендхиловата книга за теорията на отклоненията“ по принцип е почти изцяло за Ричард. Ако разгледаш другите книги, ще видиш, че там празните места не са свързани само с него.
Ан разпери ръце и ги отпусна покрай тялото си.
— Е, добре, предавам се. Не виждам онова, което си видял ти.
— Става въпрос за онова, което не съм видял. За празните места.
— Би ли ми обяснил по-подробно?
— Според мен в тези празнини има нещо много странно — отвърна Натан с леко повишен тон.
Ан прибра избягал кичур коса в кока, който винаги носеше на тила си. Започваше да губи търпение.
— И то е?
— Ти как мислиш? Виж, обзалагам се, че насън да те бутнат, можеш да изрецитираш от кора до кора „Глендхиловата книга за теорията на отклоненията“.
— Предполагам — сви рамене Ан.
— Това важи и за мен. Най-малкото, мога да твърдя, че знаех наизуст преписа, с който разполагахме в подземията. Преглед<|endoftext|> |
ният министър — уважавана от обществото дама — обичаше от време на време да упражнява властта си, призовавайки различни хора в столицата.
Проектът, свързан с вълната на душата, разбира се, не беше единственият, върху който работеше компанията „Хобсън Мониторинг“. Срещата беше по повод на все още секретния проект „Индиго“ — план за производството на датчик, който да е в състояние категорично да разграничи активните пушачи от хората, принудени да приемат пасивно цигарения дим. Целта беше пушачите да бъдат лишени от определени привилегии от местните здравни центрове, когато сключват здравните си застраховки за болести, причинявани или обостряни от тютюнопушенето.
Както и да е, срещата приключи бързо и се оказа, че Питър неочаквано разполага с един свободен ден, който щеше да прекара в Отава.
Отава — седалището на правителството, бе пълна с безлични бюрократи. Тук се произвеждаха единствено документи и закони. И �<|endoftext|> |
�ницата, разплеска смъртоносно мекия си връх в дебелата кожа и разкъса дупка в плътта му, но без да засегне костта. Тир вървеше на двеста крачки от клисурата, когато куршумът го улучи. Беше вече на близо триста, когато парещият огън го жегна отново, този път в хълбока. Огромното му, масивно тяло не се олюля нито от първия, нито от втория изстрел — и двадесет такива изстрела не биха успели да го убият. Ала вторият го спря и той се завъртя с гневен рев, напомнящ рикането на бесен бик — ръмжене, яростен крясък, който можеше да се чуе четвърт миля по-ниско в долината. Брюс го чу, когато изстреля шестия си безрезултатен куршум от седемстотин крачки. Лангдън пълнеше наново пушката си. Петнадесет секунди Тир остана напълно открит и е предизвикателен рев приканваше на бой врага, когото не можеше вече да види; сетне, при седмия изстрел на Лангдън, огнен бич го бръсна през гърба и обладан от непонятен ужас пред тази светкавица, <|endoftext|> |
ото, след което извиква: — Коса, грим, гардероб, разкарайте тая патка оттук и не ми я показвайте пред очите, докато не заприлича на шибана офис курва.
Това беше най-страшният ми кошмар. _„Случайно попадане на снимачната площадка на порно филм“_ — определено малко по-страшен от другата ми натрапчива фантазия — _„Неочаквано да се окажа гола и без чанта на проверката на багажа на летището“._
Казвам _„беше“_ най-страшният ми кошмар.
В настоящия момент от живота ми бе изместен от първото място от друг, и то много по-ужасяващ — най-вече защото наистина го живея наяве.
Този момент от живота ми е девет и десет в петък сутринта. Току-що съм пристигнала на работа. Телефонът звъни още преди да съм си съблякла палтото. Мери. Винаги мога да разчитам на нея Новият Най-Страшен Кошмар да изригне като гадна пъпка (тлъста и пурпурна на върха на носа ми в деня, когато трябва да се състезавам за Великобритания на финала на Мис Свят —<|endoftext|> |
рдие и търпимост. Стреми се да умножиш енориашите и лови заблудени души. Помни: виконт Ченсфилд се нуждае от съюзници. Той ще те изпита и ще се убеди, че ти абсолютно във всичко ще бъдеш в негова подкрепа.
— Но тамошният нов епископ…
— Ти сам знаеш от Анджелика, че този протестантски поп преди пет години е изповядал Джакомо, когато е бил смъртно ранен, и пази и до ден-днешен неговата тайна. Подкупи го. Обещай му сто хиляди, двеста хиляди от бъдещото наследство на графа, ако… Джакомо до гроб си остане Райланд и Ченсфилд, а ечеленца Паоло не узнае, че синът му е жив. Относно цената за мълчанието ти ще успееш да се спазариш с този епископ… Не изпускай от очи дъщерята на виконта. Гледай след време да придобиеш влияние и върху нея. Отвличай бащата и дъщерята от мисълта за Италия — това е най-важно от всичко! Тайна връзка с мен както досега ще държиш само чрез Луиджи Гринели. Не откривай връзките ни ником<|endoftext|> |
End of preview.
README.md exists but content is empty.
- Downloads last month
- 56