Datasets:

mor40

/

bg-wiki-xl

like 1

Оризово е село в Южна България. То се намира в община Братя Даскалови, област Стара Загора. Съседни села са Плодовитово, Черна гора, Гранит и Опълченец.

География.

На североизток от селото е разположен Оризовският язовир. Село Оризово е разположено в Горно-Тракийската низина. Неговото географско положение е в границите на Пловдивското поле.

Надморската височина на с. Оризово е 150 m. Селището е разположено на много плодородна земя. Селото се намира на 7 km от река Марица и на 30 km от планинската верига Сърнена гора. Намира се на кръстопът – през него минава шосето от Пловдив за гр. Чирпан и от гр. Първомай за гр. Брезово. Магистралата пресича землището на 1 km от селото. От 1910 г. е прекарана ЖП линия, която свързва София – Пловдив – Стара Загора – Бургас. Оризово се намира на 39 km от гр. Пловдив, на 15 km от гр. Чирпан, на 52 km от гр. Стара Загора и на 13 km от гр. Първомай. През Античността и Средновековието през землището на селото е минавал международният път, който свързвал Средна Европа през София, Пловдив с Цариград, с отклонение за Поморие и Карлово. В с. Оризово от 1925 г. има питейна вода във всеки двор. Водата е била необходима за влаковите парни локомотиви. Землището на селото е 14 000 декара, от които само 800 дка е гора, останалото е обработваема площ, пасбища и три язовира.

История.

Източно от село Оризово се е намирало тракийското селище "Ranilum". Старото турско име на селото е Челтукчи или Челтикчи, до 1907 г.

От намерените на територията на селото праисторически материали се вижда, че селището е възникнало през късния Неолит и е просъществувало до Бронзовата епоха. Праисторическото селище е съществувало край река „Азмак“. Много племена и народи са преминали през землището на с. Оризово и района, те са оставили своите белези и култури. Най-изявена и ярко подчертана е културата на траките. Тук има останки на 4 – 5 селища. През 14 век при завладяването на българските земи от османските части, тези селища са били заграбени и унищожени. Обезлюдените места са заселени с турци. Турската държава създава закон за поощряване на оризопроизводството. Стоката е изпращана по р. Марица за Одрин. Преди Освобождението на България селото се е казвало Чълтикчий (от турски „чълтък“ – „ориз“). Слага се началото на християнския квартал, който е бил на 150 – 200 метра от турското село, по-късно се заселват и други християни. След Освобождението всички турски жители се изселват и техните къщи и дворове се изкупуват от българите на ниски цени, няма точни данни за развитието на този процес в с. Оризово.

Религии.

Преобладава християнската религия.

Културни и природни забележителности.

През 1928 г. държавата построява гара. През същата 1928 г. е построено училище на два етажа и при завършването му чирпанското земетресение го събаря до основи. След две години е построено отново, но на един етаж. През 1930 г. е разкрита телеграфо-пощенска станция. През 1933 г. държавата построява поликлиника на два етажа. Това здравно заведение е било районно за Оризово и околните села. През 1934 г. Оризово е определено за централна община. През 1936 г. на гара Оризово са изградени модерни кебапчийници. През 1938 г. е открито земеделско училище. След 9 септември 1944 г. са построени много обществени сгради. През 1959 г. е построена съвременната сграда на читалището. А първото читалище „Пробуда“ е основано 1922 година като се е премествало в различни сгради. От 2010 г. е преименувано на читалище „Павел Матев“. Също е построена детска градина, сградата на кметството, съвременната сграда на училището (1969 г.), здравна служба с лекарски и зъболекарски кабинет. Селото е асфалтирано и има канализация. Село Оризово е в крак със съвременното развитие на технологиите. Има кабелна телевизия и интернет.

Редовни събития.

Събор на селото – 22 октомври.Дебо̀во е село в Северна България. То се намира в община Никопол, област Плевен и има население около 700 души.

География.

Село Дебово се намира на 34,3 км (около 30 мин.) североизточно от град Плевен и на 19,6 км (около 20 мин.) южно от град Никопол.

История.

Според данни от стари хора с. Дебово е основано през 1858 г. По това време татари от Крим, Русия били заставени от руското правителство да приемат християнството или да напуснат държавата. Много от кримските татари напуснали Русия и намерили убежище в България. Една част от тези татари, дошли от кримското село Дебул се заселили по тези земи. Основали селище Дебу, което по-късно получава името Дебово. През 1870 г. в селото се заселили българи и власи от съседните села.

Събития.

, на който идват все повече участници от цялата страна.Партизанин е село в Южна България. То се намира в община Братя Даскалови, област Стара Загора. Името на селото до 1966 година е Омурово. Населението му е около .

География.

Селото се намира на 184 метра надморска височина в североизточния край на Пазарджишко-Пловдивското поле, на 7 километра югоизточно от Братя Даскалови и на 8 километра северозападно от Чирпан. През селото минава носещата неговото име Омуровска река, приток на река Марица.

На около 2 километра югозападно от селото се намира карстовият извор Халка Бунар (164 л/сек).

История.

В близост до карстовия извор Халка бунар са открити останки от тракийско селище от IV-III век пр. Хр.

Управление.

На изборите през 2019 година с 95% от гласовете за кмет е избран единственият кандидат Ганчо Танев (Политическо движение „Социалдемократи“).

Култура.

На Великден се провежда общоселски събор.Плодовитово е село в Южна България. То се намира в община Братя Даскалови, област Стара Загора.

География.

Селото е разположено на десния бряг на Омуровска река, ляв приток на река Марица в Горнотракийската низина. На 2 km южно от селото преминава автомагистрала „Тракия“, на 2 km в западна посока преминава автомагистрала „Марица“. Плодовитово св намира на 45 km западно от областния град Стара Загора и на 42 km източно от Пловдив.

Селото граничи със землищата на селата: на север – Оризово, североизток – Черна гора, изток – Чирпан, юг – Градина и запад – Мирово. Най-близката ЖП спирка е Оризово, която е на 4 km разстояние.

През селото преминава малка непълноводна река Омуровска, приток на река Марица, водеща началото си от Чирпанските възвишения. Общата площ на Плодовитово е 1000 дка, а останалите са обработваеми земи, с малко пасища, два микроязовира, и малко гористо възвишение.

Климатът и агрометеорологичните условия благоприятстват за доброто развитие на земеделието.

Поради географското си положение и добрата пътна инфраструктура, Плодовитово има шосейна връзка с областния град Стара Загора, Чирпан, Първомай, Пловдив и Общинския център Братя Даскалови, с автомагистрала „Тракия“ – посока София-Бургас и автомагистрала „Марица“.

Административното деление е както следва: В началото селото е било в Чирпанска околия, впоследствие попада към администрация с. Оризово и след образуването на общините, селото с още 22 села попадат в Община Братя Даскалови.

История.

Село Плодовитово има повече от петвековна история. Първият заселник се е наричал Коджа Стою /Голям Стою/. Той дошъл от село Икизлери. Вторият заселник на Сюлмешлий е дядо Бойчо /Дели Бойчоолу/, пристигнал от село Добрич, Хасковско. В землището на селото има следи от тракийски селища. Най-голямото от тях се е намирало в местността „Ериджа“. В местността „Чеирите“ има следи от селище от времето на Втората българска държава. Намерени са монети на Александър Велики /336 – 323 г. пр.н.е./, Гордиан III /238 – 244 г./ и на византийския император Василий II /ХI – ХII век/ – две монети, две гривни, две обеци и два пръстена.

По време на османската колонизация се създава селище под името Сюлемиш на 2 км южно от днешното селище. Първото съобщение за него под това име е в регистъра за ленни владения и привилегирована рая от 1488 година. Второто съобщение под името Сюлемишлу е в регистъра за Джелепкешаните от 1576 година. През 1726 – 1728 година на територията на днешното село се заселват 7 български семейства от околните села и заедно с останалите 6 семейства и 6 къщи от мюсюлманското село. Сюлемиш образуват заедно селото на днешното място под същото име. До Освобождението селото е известно под името Сюлемешлий. През 1880 година селото се състои от 88 къщи с 612 жители, от които 70 мюсюлмани.

Религии.

Населението на Плодовитово основно изповядва източноправославно християнство. Говоримият и писмен език на всички жители е български.

Преди Освобождението е съществувал параклис за църковни обреди. След Освобождението е построена малка църква, която е разрушена от земетресението през 1928 година. През 1930 е построена нова църква. Днешното и наименование е „Св. Иван Рилски“.

Обществени институции.

В центъра на селото има парк.

Обществените институции на територията на Плодовитово са Народно читалище „Просвета“, построено през 1946 г. Сегашният секретар на читалището и библиотекар е Ваня Златева, като под нейно ръководство е широко застъпена художествената самодейност. Читалищната фолклорна самодейна група е участник в десетки фестивали и прегледи на художествената самодейност. Носители са на множество награди и призови места в ред конкурси из цялата страна. В сградата на кметството се помещават лекарският, зъболекарският кабинети и пощенска станция на Плодовитово.

Основно училище „Васил Левски“ е закрито през 2004 г.

Културни и природни забележителности.

Паметник на един от първите заселници Дели Бойчо.

Редовни събития.

Празнуване всяка година на Великден на Площада на селото с празничен хоровод.

Възстановен е Традиционен събор в Плодовитово, който се провежда през месец Октомври.

Празникът е свързан по смисъл с честването на църквата „Св. Иван Рилски“. На този ден се провеждат църковни служби и се освещава голям курбан за здраве в двора на църквата и от години хората от селото посрещат гости.

Ежегодно на 15 юли на два км на изток от селото в землището на съседното Градина се провежда събор с тържества в присъствието на много гости от съседни и далечни места на съществуващото Аязмо (Аязмо – водоизточник, който се намира край свещен за християнството обект – храм, манастир – в последния случай може и да е в неговите рамки. В зависимост от водоизточника може да бъде оформен като чешма и т.н.).

На това място има изграден параклис Св. мъченици Кирик и Юлита"Драга̀ш войво̀да е село в Северна България.

То се намира в община Никопол, област Плевен.

География.

Селото е разположено в живописна долина, на 3 км от река Дунав, 10 км източно от гр. Никопол и 36 км западно от гр. Белене, в границите природен парк „Персина“. Заобиколено е от разнообразни широколистни гори на изток и запад, и от Свищовско-Беленската низина на север – в посока към Дунав, тече малка рекичка /бара/ между няколко хълма отляво и дясно. Тези хълмове се отделят от дълбоки и дълги падини, по които при дъждовно време се стичало голямо количество вода, която нанасяла големи щети на селото и имотите северно от него.

ВЪЗНИКВАНЕ НА СЕЛОТО

Селото се основава към средата на XIX век под названието „Ерменлуй“. Това име носи от живеещите на два километра от селото няколко Ерменски семейства югоизточно от селото. По долината на малката селска баричка която и сега минава през селото под название Ерменлуйска бара се намирали десетина воденици - барешници, собственост на богати турски Бейове по време на османската власт, а и след освобождението – на местните богаташи от фамилиите на Радоловите и Йорговите и др. Освен местните жители и турците в селото живеели и 2 – 3 цигански семейства. По време на османската власт в селото не е съществувала никаква законна власт, всичко е било в ръцете на група турски паши и бейове.

СЕЛОТО СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО

По време на Освобождението от османска власт, селото е наброявало 20 къщи и споменатите вече баришници /воденици/ с население около 130 души. Местните жители посрещат с радост идването на руските войски и им оказват ценно съдействие при придвижването им и при настаняването им. През 1912 година се открива училище. През 1917 – 21 г. селото чувствително се разраства, когато цели родове от Врачанския Балкан / Синьо бърдо, Старо село, Ребърково и др./ се заселват завинаги в Ерменлуй. Малко по-късно тук идват десетки семейства от западните Покрайнини, Добруджа, Западна и Одринска Тракия. С МЗ № 2820/обн. 14 август 1934 г. се преименува с. Ерменлуй на с. Драгаш войвода на името на Константин Драгаш – средновековeн владетел на Велбъждското деспотство. През периода 1948 – 50 г. се построява ново училище, което през 1964 г. се разширява – 17 класни и помощни стаи. Следва строителството на фурна, административна сграда, която през 1979 година се преустрои в детска градина. Завършена е и новата административно-търговска сграда, читалище и лятно кино. Селото е водоснабдено изцяло, шосирани са и асфалтирани хиляди квадратни метри пътища, улиците са осветени. Съобщителните услуги на жителите се извършват в добре уредена поща. Много грижи се полагат за здравеопазването. Добре обзаведеният здравен участък разполага с лекар, стоматолог и акушер. Телефонизация на селото се извършва периода 1987 – 90 година. През същия период е построена и нова сграда за културно масова дейност с двеста местен салон за културна дейност. Днес в тази сграда се помещава администрацията на Кметството, съвременно оборудвана за улесняване административното обслужване на населението. През 2003 година бе закрит Домът за възрастни с психични разстройства който осигуряваше 65 работни места. Определящи икономиката тук са растениевъдството и животновъдството сформирани в частни кооперации и сдружения. В селото функционира мандра за преработка на млечни продукти. От 2007 година се изгражда нов дом за хора с ментални увреждания. От 2000 година селото попада в рамките на Природен парк Персина, който цели съхраняването и възстановяването на крайдунавски влажни зони, като особено се набляга на запазване естественото състояние на околната среда. Язовирът и смесените гори в околностите на селището, китните местности Мешелик и Дълга шума предлагат красиви кътчета за отдих, почивка и риболов.

Културни и природни забележителности.

Природен парк „Персина“ е разположен по цялата дължина на Свищовско – Беленската

низина, част от Дунавската хълмиста равнина.

Други.

Селото е известно с живописната си природа

Кухня.

Кухнята е типично вкусната за Централна Северна БългарияПравослав е село в Южна България. То се намира в община Братя Даскалови, област Стара Загора.

География.

Селото се намира в полите на Средногорието, заобиколено от красива природа. Отстои на около 5 км източно от гр. Брезово и на около 3 км западно от с. Верен. Заобиколено е от десет могили и възвишения със следните наименования: Байлъка(399 м), Градището, Корията, Кокарджа, Могилата, Свети Георги, Габрака, Бекчийница, Гергьовден и Чобенски лозя.

История.

Името на селото до 1906 година е Мисилими, а до 1934 година Православен.

За написване история на селото, в началото на 60-те години на XX век са съставени три комисии:

Първа – История на първите жители и основаване на селото.

Втора – История на първото училище, читалището и черквата.

Трета – История за основаване и развитие на ТКЗС.

Първата комисия се ръководи от учителя Станчо Ив. Чирпъков. Целта на комисията е да се събере информация за възникване на селото. Разпитани са много възрастни хора, които по спомени и предания от своите родители, деди и прадеди, дават ценна информация. Не са намерени обаче никакви паметници, дати и летописи, защото през годините на турско робство хората са били неграмотни.

Преди столетия, през ранни години на турското робство, всичко тук в землището на селото е било гъста дъбова и брястова гора.

Първото селище е било на местността Юрта, някъде към Дядо Мариновото геранче-едноверци християни, без примес на турци-мохамедани. Занимавали се предимно със скотовъдство и малко земеделие. Нарекли са селището Мисилими, което значи едноверец.

По-късно в годините възниква и източната махала, наречена Мисилимджик, което значи едноверче, православенче. Около 12 семейства напускат Балджаларе(село Медово) и са се преселили някъде северно от Бахчевановата чешма или южно(днешна Пенчовица). След много години цели семейства и родове започват да се преселват на юг-за по-хубави места, някъде край Пашкулевите и Славовските родове.

Западната махала-Мисилими, като забелязали постепенното преселване на източната махала, си дали сметка че ще завладеят хубавите места. Започват и те къща по къща, род след род да се преселват на юг, където са днес родовете Каразлатанови и Боеиванови.

От написаното дотук следва да се каже, че селото е образувано в ранно турско робство и че тук не е живял турчин-мохамеданин, всички са били една вяра-християни, т.е.едноверци.

И действително историята ни учи че през турско робство много български семейства за да се спасят от турските зулуми, от аги, паши и кърсердари, са напускали старите си селища и са се установявали на други места, където няма турци.

С течение на годините всички семейства от западната и източната махала се преместват на юг и заемат днешната територия на селото. До 1906 г. то се нарича Мисилими, след което е преименувано на Православен, а през 1934 г. то става Православ, което име се запазва и до днес.

Редовни събития.

Съборът на селото се провежда всяка година през събота и неделя в последната седмица на октомври.

Религии.

Населението на селото изцяло изповядва източноправославна християнска религия.

Църквата „Успение Богородично“ е построена през 1858 година с доброволния труд и даренията на хората от селото. Това се вижда от мраморната плоча намираща се в олтара, на която са написани имената на дарителите на църквата. През 1928 година по време на Чирпанското земетресение, камбанарията на църквата е разрушена и още не е възстановена. Храмът е в добро състояние и е паметник на културата. Поради липса на свещеник в него не се извършват църковни ритуали, но се отваря за големите християнски празници.Евло̀гиево е село в Северна България. То се намира в община Никопол, област Плевен.

География.

Евлогиево е село в Северна България. То се намира в община Никопол, област Плевен. Разположено е на 3 km от пътя Плевен – Никопол. Площта му е 13.92 km². Намира се на 201 m надморска височина.

История.

Колкото и да е малко днес, село Евлогиево има интересно минало. Старото име на селото е Слатина. След 9 септември 1944 г. е преименувано по името на партизанина Евлоги Ангелов. До 1952 г. е съществувало основно, а до 1960 – начално училище. След това учениците продължават своето обучение в село Муселиево. До днешни дни селото е запазило своята красота, тишината и спокойствието и е подходящо за отдих.Славянин е село в Южна България. То се намира в община Братя Даскалови, област Стара Загора.

География.

Село Славянин се намира в планински район. Селото е разположено амфитеатрално на южния склон на възвишения, които преминават в общ планински масив. През селото преминава река Дермендере. Местностите около селото се наричат Голушка, Авджийски гьол, Дерменка, Змейов връх, Панчови ливади и др.

История.

Селото се е появило по време на османската власт. Старото му име е Махмутларе. Името идва от „махмудия“ – златна пара от турско време. Легендата гласи, че селото е съществувало, но е било собственост на богат турчин. Същият влязал в пререкание с друг турчин, заради красива селянка. При нападение на къщата на турчина, той заповядал да се скрие богатството му в селото. Къде е заровено, никой не знае, но много иманяри са търсили. От време на време в реката на селото се появявало късче злато.

В селото никога не е строена църква. Ритуалите по сватби, кръщенета и погребения се извършвали под един стар дъб, близо до селото. Все още в село Славянин се пази регистъра за населението.

В село Славянин има построено училище около 1900 г. Училището се състои от 3 класни стаи, учителска стая и стая за чистача/пазача. В това училище се е учило до 4 отделение /сега 4 клас/. По горен курс на обучение се е провеждал в училището в село Чехларе /на 3 километра в едната посока/. Децата от селото са се организирали на група, като големите са пазели малките и ежедневно са преминавали разстоянието в двете посоки.

На 3.08.1944 г. партизаните превземат село Славянин и го държат под властта си до преврата на 09.09.1944 г. – почти месец. За тази паметна дата пред училището има гранитен паметник /соц. култура/.Жерно̀в е село в Северна България. То се намира в община Никопол, област Плевен. На 10 км. от с.Черковица.

География.