Datasets:

petkopetkov

/

chitanka

like 0

— Разбира се.

— Малфой нарече Хърмаяни с някаква дума. Трябва да е било много лоша, защото всички побесняха — зае се да обяснява Хари.

— Трудно е да се разбере защо, нали?… — каза Хърмаяни.

— Тук не става въпрос за други, а става въпрос за вас! — пресича го бързо и строго началникът и добавя. — Ако някой нарушава закона, аз не мога да го нарушавам!

— Според твоите доводи ние би трябвало да избием прасенцата, независимо колко са примитивни и безпомощни! — извика Стирка.

— Бих искал да знам повече за процеса на аклиматизация.

Никога не преследвай плячката си — учеше го Писмир. — Би трябвало да я причакваш — необходимо е само да наблюдаваш и да внимаваш.

у мен дори едничко пиле виждал ли си ти?

— Моро е в списъка на Хари, Стенли — тихо каза Дру.

Брадор кимна утвърдително.

Мулето ги бе лишил от илюзиите им. Дошъл отникъде, той абсолютно бе изненадал Втората фондация (както и естествено Първата, макар това да нямаше значение) и ги бе оставил безпомощни. Трябваше да минат пет години, преди да бъде организирана контраатака и то само с цената на доста човешки жертви.

С тези думи го оставих и посегнах към свещта, за да тръгна пред Халеф. С удоволствие бих се поогледал из помещенията, но засега трябваше да се откажа. Преминахме от номер три в номер едно, където видяхме стъпалата, водещи нагоре до ходника. Понеже не бе изключено там да се намират довереници на предводителя, угасих свещта. Изкачвахме опипом стълбите — аз начело, после Халеф и след него персиецът. В ходника беше напълно тъмно, но далеч пред нас се виждаше светло петно. Това беше входът, който стоеше отворен. Поисках да продължа бързо и безшумно нататък, но се натъкнах на лежащи по пътя предмети. С опипване установих, че бяха чували, сандъци и пакети, сиреч внесените контрабандни стоки.

— Броят ни намалява — рече Там. — Досега подобно нещо не се е случвало. За нас това е време на страдание. Не знаем причината.

— Това е той. Ричард, това са мои приятелки. Сестра Фийби, Сестра Амелия и Сестра Джанет.

— И тъй според вас би трябвало да изпитвам угризения?

И действително, всички го видяха, безобразно гърбав и със странно изкривени крака, да се спуска бавно по стълбището на павилиона. В подножието му го спря един гвардейски сержант. Черното човече с усмивка му показа поканата си, поклони се и отмина.

Гласовете укрепнаха, сляха се в мъчителен тръпен повик, гъдулката източи сребърни нишки, опаса белите тела, сви ги на купчина, но беят се спусна, хвърли настрана елечето си, викът му разкъса нишките и той закърши снага Между жените си.

— Нещо повече — продължи Поли, — когато настъпи моментът, не мисля, че тя ще повтори думите си.

Той направи нещо с лявата си ръка, последва ослепителна светкавица и когато отново можех да виждам, пред мен стоеше последното божество демон. „Богът на чувалите със сигурност е последното творение на една загиваща нация — каза ми Господарят Ли по-късно — със сигурност той е най-ясното определение на това, какво означава да изгубиш една цяла цивилизация.“ Представляваше една безформена торба — това е всичко. Баща му е Хаос, а майка му — Нищото. Няма причина да съществува, няма начало, няма край. Великият войн, когото познавах като Йен Ших, прегърна брат си и торбата се разтвори, за да го приеме, след което се издигнаха във въздуха и запърхаха като сляпа нощна пеперуда, насам и натам, Завист и Анархия, без цел и неразделни, полетели, за никъде, за да намерят нищото.

— Може ли да дойда с вас?

— Искам да е лято. Никога не съм копняла за лятото така, както тази година.

16. Овадия, син на Шемаия, син на Галала, син на Идитуна, и Берехия, син на Аса, син на Елкана, който живееше в Нетофатските селища.

— Сигурен съм, че Холис ще се защити с това, че и той е мислил, че всичко е законно. — Той продължи спокойно, когато Рени го погледна учудено. — Подозирам, че Холис ще се опита да докаже, че той е _жертва_, Рени. Ако може да накара другите да повярват, че Джей Мак е препоръчал тази компания контрагент, тогава той няма да има защо да се безпокои.

— Благодаря, сър — рече Адам и след малко попита: — Защо не извикаш Чарлз?

— Разбира се.

— А ти?

— Ще говорим по въпроса, когато приключим собствените си разследвания. Но не можем да го игнорираме до безкрайност и ти го знаеш.

4. Кой ще се роди чист от нечист? Ни един.

Трам и Абел знаеха една горичка, която осигуряваше добра гледка към стана на Белите плащове — шубрак от млади дъбови дръвчета, ясен и клен, покриващ три-четири хайда на малко повече от миля югозападно от Стражеви хълм, над открита поляна. Бързо влязоха в горичката откъм юг. Перин можеше само да се надява, че никой не е забелязал приближаването им, че никой няма да се учуди защо не са излезли от шубрака и да започне да го обсъжда.

— Мисля, че е време да хвърлим едно око на малкото неандерталче — каза Джейкъбс. — Къде се е скрил?

— Кошмар.

— Значи ще ми покажете тайната?

— Разбира се. И тъй, давай, червени дяволе!

— Бях планирал всичко — каза Галени. — Точно на шестия месец щях да й направя предложение.

Ака и ятото й трябваше пак да летят в тъмнината. За щастие луната още не се бе скрила и благодарение на нейната светлина те успяха да намерят едно познато на Ака място за нощуване. Тя пак тръгна на юг по блещукащата река. Прелетя, без да спира, над чифлика Юпадал, над тъмните покриви и белия водопад на Ронебю. Малко по на юг от градчето, близо до морето, се намира летовището Ронебю с баните и големите хотели и вили за летовници. През цялата зима всички тези постройки са празни. Това е известно на всички птици и много ята идват през лютата зима да търсят подслон по таваните и верандите на изоставените постройки.

В такъв вид го завари Василий Василиевич. Той постоя на вратата, погледна Мересиев, приближи се и го хвана под ръка:

На Брегалница ние не намерихме викания куриер. Той бе изпратил да ни чака там едно 17-18-годишно момче, чуждо или негово, не помня. То бе дошло само да каже, че на куриера уж било станало много лошо, така изведнъж.

Той се взря през рамо и видя как Зикара препуска към селището на туземците.

Нека сега да ти обясня неразумните си действия отпреди двайсет и три години, с надеждата, че ще ги разбереш, макар и да не ги приемеш.“

И Къдрьо запя песента, ала на Ането се стори, че ръмжи старо куче.

— След всички тези години, прекарани около теб, мога да твърдя, че съм специалистка.

— Някой ден може и да те застигнат, глупак такъв, не си ли виждаш белите коси! — скастри го Антония, застанала зад стола му, за да предложи опора на уморената му глава.

— Зад нас ли? — Погледнах нагоре по реката, но там нямаше нищо друго освен долината, широкото легло на реката и отдалечаващото се село с разлюлени от вятъра жълти палми.

Едри сълзи се търкаляха по белязаното лице на госпожа Буланси.

XXI ГЛАВА

— Ами нали има едно малко момиченце?

— Мислиш ли, че е възможно именно пътешественикът по сънищата да ти е предал съобщението за ветровете, които преследват Ричард?

— За да го уцелят с фолсъмски връх — рече тя, — трябва да се е върнал назад с не повече от двайсет хиляди години. Навярно с много по-малко. Сигурен ли си, че не си забелязал следи от човек?

— Тези са отпреди месец — каза Клейтън. — Първото съобщение. Ако си бяхте направили труда да четете вестниците, когато пристигат, може би…

— Ах, тоя пияндурник нещастен…

— По-най мъчителен начин.

Сред войската на нетърпеливия принц се намираше и Ричард Скарт, наскоро произведен в чин полковник, командуващ отделение кирасирски коне. В противниковата страна, сред хората на Феърфакс, се намираше един офицер със същия чин — кавалерийски полковник — на име Хенри Холтспър.

— Бих искал още веднъж да се уверя в становището на турското посолство в Джида, за което говорихме. Можете ли да ме информирате?

— А защо разчиташ на мене?

сфинкс, енигма ужасна —

Искаше му се да се пресегне през плота и да сграбчи Брокман за реверите, но се сдържа.

Карета профуча през някаква неравност на пътя и почти изхвърли Чеси във въздуха. Пръстите й тръпнеха и пареха от болка, докато тя напрягаше сили да се задържи.

— Всички ние сме много значими за себе си — заявих аз. — Да, смятам, че съм значима; не в най-общ смисъл, а лично, само за себе си.

Марина не можеше да мисли за себе си като за жена на Уорд. Не се чувстваше омъжена, а само по някакъв начин свързана с него. Но в момента, когато тази мисъл се оформи в ума й, тя осъзна, че не бе истина. Връзката бе там, освен това ставаше все по-здрава. Не знаеше дали тази връзка съществуваше от цели седем години, или се бе появила в последните дни. Страхуваше се да разбере.

— А къде се запозна тя с Дъглас Хепнер?

— Е, добре — съгласи се покорно Ани.

Най-после достигнах покрива на храма. На голямата тераса пред портала на най-високото помещение, под една стряха, се намираше една маса, около която се бяха събрали няколко монаси. Зад масата седеше достопочтен монах на средна възраст, който ме заговори на почти безупречен английски. Наванг-Церинг, секретар и преводач на Дунгсей рингпоче, ми обясни, че Негово Светейшество научил за престоя ми и иска да говори с мен.

— Владимире, аз нищо не съм скривала от теб.

Присмехулникът спотайва една самоиронична усмивка, сякаш казва на себе си: „И да се обадиш, какво ще сториш сам срещу всички?“

— Мога ли да се защищавам?

Когато влезе, тишината се разпростря в бараката, уплашени очи се втренчиха в очакване да изрече присъдата. Лесно беше да разгадаят с какво презрение ги оглежда.

— Може би ще отложи заминаването си до завръщането на сипаите.

— Ще трябва ли да сменим Кийт с някой друг?

— Много добре, сър. И тъй, госпожица Кук подстрекаваше господин Портър да проведе разговор с нейния баща.

— Стига ми толкова! — рече й троснато. — Какво искаш от мен?

8. А Петър я попита: кажи ми, за толкова ли продадохте нивата? Тя отговори: да, за толкова.

— Моят баща имаше същата професия — отвърна Райън. — А как започнахте работа в Сикрет Интелиджънс Сървис?

— Синьорина, бях обещал на един от моите приятели да вечерям с него, но да ме чака колкото си иска, защото не мога да се откажа от удоволствието да вечерям с вас. Кой знае! Може би се виждаме за последен път.

— Повярвай ми, няма да оставя една Айез Седай в даманарника, освен ако тя сама не иска да остане — заяви той с колкото можа повече ирония. Опърничава си беше все пак. Току-виж настояла да измъкне и другите две като Пура. Светлина, изобщо не трябваше да се забърква с Айез Седай и не му трябваха тъпите древни спомени, за да го съобрази! Неговите му стигаха, благодарим.

На това князът се обърна към Зигфрид и рече: — Вижте на какво се превръща във вашите уста справедливостта и си помислете дали вашите извъртания не гневят бога?

— На какво давате предимство — на движението с тялото или на техниката на уредите?

— При фериботите. Не на „Златната врата“, на другия кей.

— Все още помниш, а?

_Генро:_

— Радвам се да чуя това — каза Бартолд. — А сега трябва да се свържа със застрахователната компания. — И той забърза към другата стая.

— Нима не се заклех в Кали?

__КРЕОН__

— Как се казвате?

Рибарят посочи към вълните, които се търкаляха по брега и обвиваха в пенести облаци скалите от двете страни.

ХОТЕЛИ: Места, където се паркират през нощите ПЪТУВАЩИТЕ ЧОВЕЦИ. Други човеци им носят ядене — вкл. знаменития САНДВИЧ С БЕКОН, МАРУЛЯ И ДОМАТ.

Джейк поклати глава.

— Цялото скапано скеле се движи, я не се прави на загубен! — Той се опули на брат си. — Кажи ми, че е скелето. — гласът му бе изпълнен с молба.

Влезе в съблекалнята, нахлузи сини хартиени чорапи върху обувките си, разтри малко „Викс Вапоруб“ под носа си, за да неутрализира миризмите, и постави върху лицето си хирургична маска.

— Няма такова нещо, мамо. Адам нещо се е объркал. Все пак беше изключил, нали така.

Пак при Даскаловия дюген, на мегдана, беше се спряла четата уж на почивка; но гласът на гайдите не оставяше човека на мира. Голямо хоро беше се залюляло на това място не само от местните жители, моми и момци, но и от двете чети. Сам байрактарят Крайчо Самоходав със зеленото знаме в ръка водеше хорото с Ворча войвода. Бенковски стоеше на стол посред, заобиколен от поибренските първенци. Тържествуваше той в тая минута. Двамата въоръжени свещеници, които правеха част от четата — кръстоносецът поп Неделю и игуменът Кирил, — седяха от двете му страни. Всички участвующи в това тържество бяха в крайно възхищение от картината, за която поибренчени казваха, че и да изгори вече селото им, доволно му е тая слава. Юнаците, които тропаха от всичкото си сърце и душа, гордо и надменно кривяха своите накичени кръстове, за да държат ножовете им по-добра поза.

— Същата очиларка, която те ухапа?

— Вие няма да видите Картаген. Това е, което исках да ви кажа. Водих ви към тази истина, защото вие никога няма да можете да видите Картаген.

— Доколко е секретна тази програма?