Upload 2262/text.txt with huggingface_hub

2262/text.txt

@@ -0,0 +1,14 @@
+	Жак Барзун бе казал веднъж, че идеалният писател би преработил, докато я чете, собствената си смъртна присъда, ако не е добра в литературно отношение. Не съм имал удоволствието, но мисля, че това може да е чистата истина, защото приемливото ниво на писане става след време един рефлекс, който налага отпечатък на четенето и ако бъде потиснат, предизвиква спазъм. Но съществуват рефлекси на смъртната присъда, както и други на които човек се осланя, които макар да не са толкова същностни притежават максимална ценност.
+	По един или друг начин писателите придобиваме набор от умствени навици, които ни съветват кога би трябвало да опишем един персонаж и с какви подробности, колко физическо описание е уместно, или допустимо, къде в повествованието да поставим основните щрихи, кога да започнем нов параграф, кога простото изречение е за предпочитане пред друго по-дълго и по-сложно и така нататък. Това са рефлексите на смъртната присъда. Аз имам и други, които може би не са общоприети, така че си помислих да извадя на бял свят някои от тях, за да ги прегледате, в случай, че представляват интерес за вас. Кой знае?
+	Хемингуей каза в „Подвижен Юмрук“:
+	Това беше една много проста история, наречена „Извън сезона“ и аз бях пропуснал фактическия й край, който се състоеше в това, че старецът се обеси. Това бе пропуснато в новата ми теория, че можеш да пропуснеш каквото и да е, ако знаеш, че си го пропуснал и че пропуснатата част ще подсили историята и ще накара хората да почувстват повече отколкото са разбрали.
+	Това наблюдение доста време ме безпокоеше, защото засегна определена струна в сърцето на усета и практиката ми в писането. Въобще не бях сигурен, че вярвам в така поставеното от него твърдение, но реших, че наблюдението дава основания за малко медитация, защото тя води до множество ефекти, някои от които съм приложил по собствените си начини.
+	Първо, всяка разказана история е едно упражнение, както в изпускане, така и в добавяне. Обикновено за това се грижат смъртноприсъдните ни рефлекси, така че не мислим много за елементи на сценария, блуждаещи реплики, преминаващи лица, несъществени физически детайли, които оставяме сами на себе си.
+	Някъде, в един по-ранен период, развивайки и усъвършенствайки се, аз започнах да вярвам в лутането из нещо като безпричинно характеризиране. Изглежда това добавяше нещо към историята като цяло, ако — с помощта на няколко допълнителни изречения — един незначителен персонаж би могъл да бъде показан като притежател на съществование отвъд рамките на незначителната си роля. Спомням си, че направих така в Островът на мъртвите с цивилния служител Бригс — разкривайки детайли от фоновата му бюрокрация. Това, предполагам, се оказа естествена последица от принципа на Хемингуей — отбелязване на наличието на неща, вероятно важни и със собствено право на съществуване, но несъществени за самата история — всъщност сторих обратното на изрязването на съществена част, надявайки се, че светлината й малко или много се процежда пред пролуките на разказа. Но аз вярвам, че ефектът е подобен — да накараш хората да почувстват нещо повече от това, което са разбрали. Това помага да се разшири разположението на цялата творба и да се осигурят доказателства за една по-голяма реалност, заобикаляща действието и даваща на читателя едно моментално, възможно е дори подсъзнателно усещане, че там има нещо повече.
+	След това, предполагам, трябва да сме благодарни на Фройд за въвеждането в модерната новела на травмата от детството, като ключ към характера и постъпките на възрастния. По принцип съм против това схващане, но харесвам технически несъществената ретроспекция. Харесвам я, защото през годините съм изчел прекалено много новели, в които животът на главният герой изглежда започва на първа страница и оттам той се втурва незабавно в кипящия конфликт, какъвто и да е той. Като цяло, не харесвам персонажи без минало. И така, преди време реших, че когато не са необходими по-комплицирани похвати, една бърза, кратка ретроспекция или дори една-две референция към нещо в миналото на главния герой, несвързани с никакво развиващо се в настоящето на разказа действие, биха могли ефикасно да подобрят ситуацията. В Този безсмъртният Конрад обяснява закъснението си за някакъв ангажимент с това, че е присъствал на партито за рождения ден на седемгодишната дъщеря на негов приятел. За това не се споменава повече и дума. То не следва от основния сюжет, но аз съм искал да покажа, че той все пак има и други приятели в града и че е такъв човек, който би отишъл на рожден ден на едно дете. Три заека с едно изречение.
+	Очевидно не съм от школата, която държи всичко в един разказ да предхожда действието. Колкото разказът е по-кратък, толкова повече отстъпвам от това схващане по чисто практически подбуди, засягащи икономията на кратката форма, но в един разказ, новела или повест има жизнено пространство и аз вярвам в използването му за подсилване на охарактеряването и за предлагане на нещо от по-широкия свят отвъд кръгозора на конкретната история.
+	И най-накрая, имам едно малко упражнение, което изпълнявам, когато пиша по-дълги истории. Не знам как би се получило при някой друг, както и дали се получава при мен самия — което поставя под въпрос дали моите книги биха били по-различни, ако не го правех. То, обаче, е най-близкото, което съм постигал до принципа на Хемингуей и е основната причина, която ме заинтригува да го опозная, когато го срещнах за пръв път. Оставям нещо отвън; или по-скоро има нещо, което не включвам.
+	Пишейки нещо по-обстойно, аз винаги композирам — било на хартия, след което го унищожавам, било в главата ми, след което го оставям — сцена ��ли сцени, в които участва моят главен герой ( а възможно е и други сцени за другите важни персонажи), които нямат нищо общо със самата история — просто нещо, което се е случило с него/нея някога. Приемам го като съществуващ епизод, като част от живота на героя, и дори се позовавам на него в течение на самото писание. Но никога не го включвам. Правя го с презумпцията, че персонажът трябва да бъде по-плътен, отколкото настоящите обстоятелства дават да се разбере, трябва да бъде за мен дефиниран по отношение на една по-голяма панорама на живота му, отколкото читателят някога вижда.
+	Единственият път,когато наруших правилото си и видях този инцидент публикуван, бе когато Фред Пол ме помоли за един разказ по времето, когато бях доста зает с Островът на мъртвите и съответно предпочетох да му дам това последствие („Светлината на Мрачни“), отколкото да губя време да пиша нещо ново. Ако сте запознати и с разказа и с новелата, предполагам, че — погледнато отстрани — просто бихте повдигнали рамене на въпроса дали новелата е оказала ефект върху книгата. Аз усещам, че тя ми помогна, понеже невидимата на сцената част от миналото на Сандоу ми разкри как би се държал той непосредствено след като е напуснал Хоумфрий.
+	И така, аз предлагам второстепенните герои да бъдат използвани за разширяване на генералната постановка на разказа, посредством едно бързо позоваване на заниманията им и/или на сценични проблеми, прибавяйки по този начин и към правдоподобността на собствения им подобрен статус като личности — двойна печалба; Твърдя, също така, че дори и кратко позоваване на миналото посредством добавяне на ново разклонение към линията на живота му/й може да подсили един персонаж; и чувствам, че напълно осъзната, но невключена случка от миналото на героя може да ти помогне да се справиш с този герой в настоящето — и че всички тези похвати имат в твоя разказ за цел да „накарат хората да усетят нещо повече, отколкото разбират“. Щом животът е пълен с усетени, но неразбрани неща, аз гледам на това като на обогатяване на историята, посредством имитиране на действителния ход на съществованието.
+	Сега правя тези нещата без да отделям толкова време за размисъл, понеже съм ги свел до рефлекси. Всъщност, това е първият път, когато мисля за тях от години наред. Доколкото те не влизат в разнообразието от рефлекси, нормално използвани за редактиране на смъртни присъди, аз наистина вярвам, че те внасят живот към повествованието.