Datasets:

petkopetkov
/

chitanka

+	Живял в едно село селянин с жена си. Те имали три дъщери. Дъщерите пораснали, а родителите остарели и ето че дошло време и жената на селянина умряла. Селянинът започнал сам да се грижи за дъщерите си. И трите били хубави, еднакви по хубост, но с различни характери.
+	Старият селянин бил заможен човек и милеел за дъщерите си. Поискал да вземе у дома си някаква баба-шетачка, която да върши домакинската работа. Но най-малката дъщеря, Марюшка, рекла на баща си:
+	— Тате, няма защо да вземаш шетачка, аз ще се грижа за къщата!
+	Поела Марюшка домакинството наместо майка си. Всичко умеела, всичко и идело отръки, а което не знаела, с упоритост го усвоявала и работата тръгнала. Бащата гледал най-малката си дъщеря и се радвал. Драго му било, че тя е такава умна, работна и кротка. Марюшка била и хубавица, а добрината я правела още по-красива. По-големите й сестри също били красиви, но все им се струвало, че не са достатъчно хубави и за да се разхубавяват, слагали белило и червило и се докарвали в нови дрехи. Случвало се двете по-големи сестри цял ден да седят и да се гиздят, а вечерта пак били такива, каквито и заранта. Те виждали, че денят минавал, че изхабили сума белило и червило, а не станали по-хубави и се сърдели. А Марюшка вечерта била уморена, но затуй пък знаела, че добитъкът е нахранен, че къщата е чиста и подредена, вечерята готова, хлябът за другия ден омесен и че баща й ще бъде доволен от нея. Поглеждала тя сестрите си с радостни очи и нищо не казвала. А по-големите сестри тогава ставали още по-сърдити. Струвало им се, че заранта Маря не била такава, а привечер ставала по-хубава — от какво, не знаели.
+	Веднъж бащата се наканил да иде на пазар и запитал дъщерите си:
+	— Щерки, какво да ви купя, с какво да ви зарадвам?
+	Най-голямата дъщеря рекла на баща си:
+	— Тате, купи ми шалче, но цветята му да бъдат големи и украсени със злато.
+	— И на мене, тате, купи шалче — рекла средната — с цветя, украсени със злато, а между цветята да има нещо червено. Купи ми и ботушки с меки кончове и с високи токчета, които да тракат по земята.
+	Най-голямата дъщеря се разсърдила на средната и казала на баща си:
+	— Тате, и на мене купи ботушки с меки кончове и токчета, които да тракат по земята. Купи ми и пръстен с камъче — нали съм най-голямата ти дъщеря.
+	Бащата обещал да купи подаръци, каквито му поръчали двете по-големи дъщери, и попитал най-малката:
+	— А ти, Марюшке, защо мълчиш?
+	— На мене, татко, нищо не ми трябва. Аз никъде не излизам, не ми трябват премени.
+	— Не си права, Марюшке! Как тъй ще те оставя без армаган? Ще ти купя аз армаган.
+	— Не ми трябва армаган, татко — рекла най-малката дъщеря. — А ми купи перце от Финист ясен сокол, ако не струва скъпо.
+	Бащата отишъл на пазар, купил подаръци за по-големите си дъщери, каквито те поръчали, но не намерил перце от Финист-ясен сокол. Питал всичките търговци.
+	„Нямаме — казвали те, — такава стока не се търси.“
+	На бащата не му се искало да огорчава най-малката си дъщеря, своята работлива умница, но си тръгнал към къщи без перце от Финист-сокол.
+	А Марюшка не се огорчила. Тя се зарадвала, че баща й се върнал, и му казала:
+	— Нищо, тате. Друг път като отидеш, ще ми купиш моето перце.
+	Минало време, бащата пак се наканил да иде на пазар. Запитал дъщерите си какви подаръци да им купи.
+	Най-голямата дъщеря рекла:
+	Татко, ти миналия път ми донесе ботушки, нека сега обущарят подкове токчетата им със сребърни подкови.
+	Средната дъщеря чула какво казала най-голямата и рекла:
+	— Нека подкове и моите ботушки, татко, защото токчетата чукат, а не звънят — нека с подковите да звънят. А за да не се загубят гвоздейчетата на подковите, купи ми и сребърно чукче. С него ще зачуквам гвоздейчетата.
+	— А на тебе какво да купя, Марюшке?
+	— Потърси, татко, перце от Финист-ясен сокол — има ли или няма.
+	Отишъл старецът на пазар, бързо си свършил работата, купил подаръци за големите си дъщери, а за най-малката до вечерта търсил перце, но такова перце нямало, никой не продавал. Бащата пак се върнал без подарък за най-малката си дъщеря. Домъчняло му за Марюшка, а Марюшка се усмихнала на баща си и не дала да разбере, че и е мъчно, спотаила болката си.
+	Минало време, бащата пак тръгнал на пазар.
+	— Какви подаръци да ви купя, скъпи чеда?
+	Най-голямата се замислила, но не измислила изведнъж какво и трябва.
+	— Татко, купи ми нещо.
+	А средната рекла:
+	— И на мене купи нещо, татко, а към това нещо прибави още нещо.
+	— А на тебе, Марюшке?
+	— А на мене, татко, купи перце от Финист-ясен сокол.
+	Старецът отишъл на пазар. Свършил си работата, купил подаръци за по-големите си дъщери, а за най-малката нищо не купил — нямало такова перце на пазара.
+	Поел старецът към къщи и гледа: по пътя върви побелял дядо, по-стар от него, съвсем грохнал.
+	— Здравей, дядо!
+	— Здравей и ти, мили! Какво си се натъжил?
+	— Как да не тъжа, дядо! Дъщеря ми поръча да й купя едно перце от Финист-ясен сокол. Търсих и такова перце — няма. А пък тя ми е най-малката дъщеря, най ми е жал за нея.
+	Побелелият старец се замислил и сетне рекъл:
+	— Нека тъй да бъде!
+	Той свалил торбата от рамото си, развързал я и извадил от нея една кутийка.
+	— Скрий — рекъл той — тази кутийка; в нея има перце от Финист-ясен сокол. Запомни и туй: аз имам един син. На тебе ти е мило за дъщеря ти, а на мене — за сина ми. Моят син не иска да се жени, а вече му е време. Щом като не иска — няма да го насилвам. Той ми рече: „Ако някой ти поиска перцето, дай му го. Моята годеница го иска“ — тъй каза.
+	Като изрекъл тези думи, побелелият старец изведнъж се скрил от очите, изчезнал някъде, сякаш не го е имало.
+	Марюшкиният баща останал с перцето в ръка. Гледа той перцето — сивичко, просто. А никъде не могло да се купи.
+	Спомнил си бащата какво му казал побелелият старец и си помислил: „Види се такава е съдбата на моята Марюшка — да се ожени за човек, когото не познава и не е видяла.“
+	Върнал се бащата в къщи, дал подаръците на по-големите си дъщери, а на най-малката дал кутийката със сивото перце.
+	Нагиздили се по-големите сестри и взели да се присмиват на най-малката:
+	— Ти пък затъкни твоето врабчово перце в косите си и се надувай!
+	Марюшка нищо не отвърнала, но когато в къщи всички легнали да спят, тя турила пред себе си простото сиво перце от Финист-ясен сокол и почнала да му се любува. Сетне взела перцето в ръцете си, подържала го до гърдите си, погалила го и без да ще го изпуснала на пода.
+	Тозчас някой се блъснал в прозореца. Прозорецът се отворил и в стаята долетял Финист-ясен сокол. Докоснал се до пода и се превърнал в прекрасен юнак. Девойката затворила прозореца и започнала да си приказва с юнака. А призори Марюшка отворила прозореца, юнакът се навел до пода, превърнал се в ясен сокол, оставил след себе си едно просто сиво перце и отлетял в синьото небе.
+	Три нощи Марюшка с радост посрещала сокола. Денем той летял в небесните висини, над поля, над гори, над планини и над морета, а нощем долитал при Марюшка и се превръщал в славен юнак.
+	На четвъртата нощ по-големите сестри доловили тихия Марюшкин разговор, чули и чуждия глас и на заранта запитали най-малката си сестра:
+	— Сестрице, с кого приказваш нощем?
+	— Сама си приказвам — отвърнала Марюшка. — Нямам другарки, денем се залисвам с работа и няма с кого да говоря, а нощем приказвам сама със себе си.
+	По-големите сестри изслушали най-малката, но не й повярвали.
+	Казали на баща си:
+	— Тате, нашата Маря си има годеник. Тя нощем се среща и приказва с него. Ние сами чухме.
+	А баща им отвърнал:
+	— Не биваше да подслушвате. Защо нашата Марюшка да си няма годеник? В това няма нищо лошо. Тя е хубава девойка, време й е вече. И вашият ред ще дойде.
+	— Тя много избърза да си намери годеник — рекла най-голямата сестра. — Аз трябваше да се омъжа по-рано от нея.
+	— Имаш право — разсъдил бащата. — Но съдбата си прави своите сметки. Има девойки, които остават стари моми, а други от младини са приятни на всички хора.
+	Бащата казал така на по-големите си дъщери, а си помислил: „Нима думите на побелелия старец, който ми подари перцето, се сбъдват вече? Това не е лошо, но дали годеникът на Марюшка е добър човек?“
+	Ала по-големите дъщери друго искали. Щом се свечерило, Марюшкините сестри извадили дръжките на ножовете, а ножовете забили в рамката на прозореца; а на перваза поставили иглички и парченца от старо стъкло. Марюшка в това време прибирала кравата в двора и нищо не видяла.
+	Като се стъмнило, Финист-ясен сокол полетял към Марюшкиния прозорец. Долетял той до прозореца, ударил се в острите ножове, в игличките и стъклата; блъскал се, блъскал, цялата си гръд изранил, а Марюшка била уморена от дневната работа, задрямала и не чула как той се блъска в прозореца.
+	Тогава Финист високо казал:
+	— Прощавай, моя хубава девойко. Ако ти потрябвам, ще ме намериш, макар и да съм далеко! А преди това, додето стигнеш при мене, ще износиш три чифта железни обуща, ще похабиш три чугунени тояги в тревата по пътя, ще изгризеш три каменни хляба.
+	Марюшка чула през сън думите на Финист, а не могла да стане. На заранта се пробудила и сърцето й се натъжило. Отворила прозореца, долепила лицето си до мястото, където била кръвта на Финнист-сокол, и заплакала.
+	Отишла Марюшка при баща си и му рекла:
+	— Тате, не ме гълчи, ами ме пусни да тръгна на далечен път. Ако остана жива, ще се видим, ако умра — значи така ми било писано.
+	Дожаляло на бащата да пусне на незнаен път любимата си малка щерка. А не бивало да я остави насила в къщи. Той знаел: любещото сърце на девойката е по-силно от властта на бащата и майката. Сбогувал се с нея и я пуснал.
+	Ковачът направил на Марюшка три чифта железни обуща и три чугунени тояги. Марюшка взела и три каменни хляба, поклонила се на баща си и на сестрите си, навестила майчиния си гроб и тръгнала на път да дири Финист-ясен сокол.
+	Вървяла Марюшка из пътя. Вървяла тя не ден, не два, не три дни, вървяла дълго време. Минала и през широки поля, и през тъмни гори, и по високи планини. Толкова дълго вървяла, че износила единия чифт железни обуща, изтъркала едната чугунена тояга по пътя, изгризала единия каменен хляб, а пътят все не свършвал и никъде го нямало Финист-ясен сокол.
+	Тогава Марюшка въздъхнала, седнала на земята, започнала да обува другите железни обуща и видяла една къщурка в гората. А нощта вече настъпила.
+	Марюшка си помислила: „Ще вляза в къщурката да попитам хората не са ли видели моя Финистясен сокол.“
+	Потропала Марюшка на къщурката. В тази къщурка живеела една старица — добра или зла, това Марюшка не знаела. Старицата отворила вратата.
+	— Пусни ме, бабичко, да пренощувам!
+	— Влез, гълъбичке, ще ми бъдеш гостенка. Отдалеко ли идеш, млада девойко?
+	— Отдалеко или отблизко и аз не зная, бабичко. А пък търся Финист-ясен сокол. Не си ли чувала за него, бабичко?
+	— Как да не съм чувала! Аз съм стара, отдавна живея на света, за всички съм чувала. Далеко ще трябва да идеш, гълъбичке!
+	На заранта старата стопанка събудила Марюшка и рекла:
+	— Върви сега при средната ми сестра, тя е постара от мене и знае повече. Може да те научи на добро и да ти каже къде живее твоят Финист. А за да не забравиш мене, старата, вземи този сребърен танур и това златно вретено. Като почнеш да предеш с хурката, ще се проточи златна нишка. Пази подаръка ми, додето ти е скъп, а щом престане да ти бъде скъп — подари го!
+	Марюшка взела подаръка, полюбувала му се и казала на стопанката:
+	— Благодаря ти, бабичко! А накъде да вървя, на коя страна?
+	— Аз ще ти дам едно кълбо, което само се търкаля. На��ъдето се търкулне то, нататък върви и ти. А като намислиш да си починеш и седнеш на тревата, кълбото ще спре и ще те чака.
+	Марюшка се поклонила на старицата и тръгнала след кълбото.
+	Вървяла Марюшка дълги дни, себе си не жалила и все повече бързала. И ето че пак станало нужда да се преобуе: износила и втория чифт железни обуща, изхабила още една чугунена тояга, изгризала още един каменен хляб.
+	Седнала да се преобуе. Гледа — наблизо една черна гора, а нощта настъпвала и в прозорчето на една къщурка в гората пламнала светлинка.
+	Кълбото се търкулнало към тази къщурка. Марюшка тръгнала след него и потропала на прозорчето:
+	— Добри стопани, пуснете ме да пренощувам!
+	На вратата на къщурката излязла бабичка, постара от онази, която преди радостно посрещнала Марюшка:
+	— Накъде си тръгнала, хубава девойко? Кого дириш по света?
+	— Диря Финист-ясен сокол. Бях при една бабичка в гората, пренощувах при нея; тя е чувала за Финист, но не го знае. „Може — каза тя — средната ми сестра да го знае.“
+	Старицата пуснала Марюшка в къщурката. А на заранта събудила гостенката си и рекла:
+	— Далеко ще трябва да дириш Финист. Чувала съм за него, но не го зная. Я иди сега при нашата най-стара сестра, тя трябва да го знае. А за да си спомняш за мене, вземи този подарък. В радост ще ти бъде спомен, а в нужда ще ти окаже помощ.
+	И стопанката дала на гостенката си сребърно блюдо и златно яйчице.
+	Марюшка се простила със старата стопанка, поклонила и се и тръгнала след кълбото.
+	Върви Марюшка, а земята наоколо й станала съвсем чужда. Гледа — навсякъде гори, а поле няма. И колкото по-надалеко се търкаляло кълбото, толкова по-нагоре се издигали дърветата. Станало съвсем тъмно: слънцето и небето не се виждали.
+	А Марюшка и в тъмнината все вървяла и вървяла, додето съвсем износила железните си обуща, додето тоягата и се изхабила и додето изгризала последния каменен хляб до сетната трошица.
+	Девойката се огледала. Ами сега? Докато се двоумяла, кълбото спряло под прозорчето на една горска къщурка.
+	Марюшка похлопала на прозорчето:
+	— Добри стопани, приберете ме в тъмната нощ!
+	На вратата излязла побеляла бабичка, най-старата от всички сестри:
+	— Влизай в къщи, гълъбице — рекла тя. — Гледай ти, колко далеко си дошла! По-нататък никой не живее, аз съм крайната. Утре заран ще трябва да идеш в друга земя. Коя си ти и накъде отиваш?
+	Марюшка й отвърнала:
+	— Аз не съм тукашна, бабичко. Търся Финист-ясен сокол.
+	Побелялата бабичка погледнала Марюшка и рекла:
+	— Финист-сокол ли търсиш? Знам го аз, знам. Отдавна живея на света, толкова отдавна, че всички познавам.
+	Старицата постлала на Марюшка да легне, а на заранта я събудила.
+	— Отдавна — рекла тя — никому не съм правила добро. Сама живея в гората, всички ме забравиха, само аз ги помня. На теб ще направя добро: ще ти кажа къде живее твоят Финист-ясен сокол. Ала и да ��о намериш, тежко ще ти бъде. Финист-сокол вече се ожени, той живее със стопанката си. Тежко ще ти бъде, но ти имаш сърце, към сърцето ще прибавиш разума, а разумът прави лесни и най-трудните неща.
+	Марюшка й отвърнала:
+	— Благодаря ти, бабичко! — и се поклонила до земята.
+	— Сетне ще ми благодариш. На ти подарък от мене — едно златно гергефче и една игла. Щом вземеш гергефчето в ръка, иглата сама ще почне да шие. А сега тръгвай! Щом стигнеш, сама ще разбереш какво трябва да правиш.
+	Кълбото не се търкулнало по-нататък. Бабичката излязла на вратата и посочила на Марюшка накъде да върви.
+	Марюшка тръгнала, както си била боса. Помислила си: „Как ще стигна? Земята тук е твърда, чужда. Ще трябва да привикна.“
+	Повървяла още малко. И гледа — сред голяма поляна се шири богат двор. А в двора — къща с кула. Вратата, стълбата и площадката — украсени с резба, прозорците — нашарени. На единия прозорец седи богата, знатна стопанка и гледа Марюшка: иска да узнае какво търси девойката тук.
+	Марюшка си спомнила, че няма вече-какво да обуе и че е изгризала по пътя и последния хляб. Рекла на стопанката:
+	— Добър ден, стопанке! Не ви ли трябва работница срещу хляб, дрехи и обуща?
+	— Трябва ни — отвърнала знатната стопанка. — А можеш ли да палиш печка, да носиш вода и да готвиш обяд?
+	— Аз нямам майка, живях при баща си — всичко мога.
+	— А можеш ли да предеш, да тъчеш и да шиеш?
+	Марюшка си спомнила за подаръците на старите бабички.
+	— Мога — рекла тя.
+	— Върви тогава — казала стопанката — в кухнята при слугите.
+	Марюшка почнала да работи и да слугува в чуждия богат двор.
+	Стопанката гледала Марюшка и се радвала: за първи път имала такава добра работница. Марюшка ядяла обикновен хляб, пиела с него квас, а чай не искала. Стопанката се похвалила на дъщеря си:
+	— Я виж — рекла тя — каква работница имаме в двора — послушна, пъргава и миловидна.
+	Дъщерята на стопанката погледнала Марюшка:
+	— Ех — рекла тя, — може да е миловидна, но аз съм по-хубава от нея, тялото ми е по-бяло!
+	Вечерта, когато привършила домакинската работа, Марюшка седнала да преде. Седнала на скамейката, взела сребърния танур и златното вретено и запрела. Преде тя, от хурката се точи нишка и тази нишка не е каква да е, а златна. Преде, взира се в сребърния танур и й се струва, че вижда там Финист-ясен сокол: гледа я той, сякаш е жив. И Марюшка го гледа и разговаря с него:
+	— Финист мой, Финист-ясни соколе, защо ме остави сама, злочеста, цял живот да плача за тебе? Моите сестри, разлъчници, проляха твоята кръв.
+	А дъщерята на стопанката влязла по това време в къщата на слугите и я чула:
+	— За кого тъгуваш, девойко? — запитала тя. — И каква е тая залъгалка в ръцете ти?
+	Марюшка й рекла:
+	— Тъгувам за Финист-ясен сокол. Преда нишка: ще извезя кърпа за Финист — да има с какво заран да бърше бялото си лице.
+	— Я ми продай твоята залъгалка! — рекла дъщерята на стопанката. — Той, Финист, ми е мъж, аз сама ще му изпреда нишката.
+	Марюшка погледнала дъщерята на стопанката, спряла златното вретено и рекла:
+	— Това, дето е в ръцете ми, не е залъгалка, а работа. Сребърният танур и златното вретено не са за продан. Подари ми ги една добра бабичка.
+	Дъщерята на стопанката не искала да изпусне златното вретенце.
+	— Щом не са за продан — рекла тя, — хайде да направим смяна. И аз ще ти подаря нещо.
+	— Не искам подарък — рекла Марюшка. — Позволи ми да погледна само веднъж с крайчеца на окото си Финист-ясен сокол.
+	Дъщерята на стопанката си помислила и се съгласила:
+	— Добре, девойко — казала тя. — Дай ми твоята залъгалка!
+	Взела тя от Марюшка сребърния танур и златното вретено и си помислила: „Ще и покажа за малко Финист, нищо няма да му стане, ще му дам сънна билка. А пък това златно вретено съвсем ще позлати майка ми и мене.“
+	В полунощ Финист-ясен сокол се върнал от небесните висини. Превърнал се на славен юнак и седнал да вечеря със семейството си — с невестата и баба си.
+	Дъщерята на стопанката заръчала да повикат Марюшка: нека прислужва на масата и гледа Финист, както се спогодили. Марюшка дошла. Прислужва тя на масата, поднася гозбите и не снема очи от Финист. А Финист не познал Марюшка. Тя отслабнала от дългия път, който извървяла, за да го търси, и от мъка по него лицето й се променило.
+	Стопаните се навечеряли. Финист станал и отишъл да спи горе в стаята си.
+	Тогава Марюшка казала на младата си стопанка:
+	— В двора летят много мухи. Ще ида горе в стаята при Финист да пъдя мухите, за да не му пречат на съня.
+	— Почакай! — казала младата стопанка.
+	Тя отишла при мъжа си, дала му да пие сънна билка и се върнала.
+	— Върви сега — казала тя на Марюшка. — Върви да пъдиш мухите от Финист.
+	Марюшка отишла горе в стаята при Финист и забравила за мухите. Гледа тя: любимият и спи непробуден сън.
+	Марюшка го гледала и не можела да му се нагледа. Навела се над него. Пошепнала му:
+	— Събуди се, мой Финист, събуди се, Ясни соколе, аз дойдох при тебе. Три чифта железни обуща износих, три чугунени тояги похабих, три каменни хляба изгризах!
+	А Финист спи непробудно, не отваря очи и дума не продумва.
+	Дошла в стаята Финистовата жена — дъщерята на стопанката, и я запитала:
+	— Прогони ли мухите?
+	— Прогоних ги — отвърнала Марюшка, — те излетяха през прозореца.
+	На другия ден, като привършила домакинската си работа, Марюшка взела сребърното блюдо и почнала да търкаля по него златното яйце: търкулне го веднъж и ново златно яйце се появявало на блюдото. Търкулне го още веднъж — и на блюдото пак се появявало ново златно яйце.
+	Дъщерята на стопанката видяла тая работа.
+	— Нима — рекла тя — имаш и такава залъгалка? Продай ми я или пък да ти дам нещо срещу нея, каквото поискаш!
+	Марюшка й отвърнала:
+	— Не мога да я продам. Тя ми е подарък от една добра бабичка. Но аз ти подарявам блюдото и яйцето. На, вземи ги!
+	Дъщерята на стопанката взела подаръка и се зарадвала.
+	— А може и ти да имаш нужда от нещо, Марюшке? Поискай каквото щеш!
+	Марюшка я помолила:
+	— Мене ми трябва много малко. Позволи ми пак да пъдя мухите от Финист, когато му постелеш да си почива.
+	— Добре — казала младата стопанка.
+	И си помислила: „Какво ще му стане, ако го погледне чуждата девойка. Той и тъй ще спи от билката, око няма да отвори, а работничката може да има още някоя залъгалка!“
+	Вечерта Финист-ясен сокол пак се завърнал от небесните висини, превърнал се на славен юнак и седнал да вечеря със семейството си.
+	Жената на Финист повикала Марюшка да прислужва, да поднася гозбите. Тя туряла чашите, слагала лъжиците и не снемала очи от Финист. А Финист я гледал и не я виждал — не я познало сърцето му.
+	Дъщерята на стопанката пак дала на мъжа си питие със сънна билка, постлала му да си легне и пратила Марюшка при него, като и поръчала да пъди мухите.
+	Марюшка отишла при Финист. Почнала да го вика и да плаче. Мислила, че той ще се пробуди, ще я погледне и ще я познае. Дълго го викала и бършела сълзите от лицето си, за да не паднат върху бялото лице на Финист и да го намокрят. А Финист не се пробудил и не отворил очите си, за да й отвърне.
+	На третия ден привечер Марюшка привършила домакинската си работа, седнала на скамейката в къщата на слугите, взела златното гергефче и иглата. Държи тя в ръцете си златното гергефче, а иглата сама везе по платното.
+	Везе Марюшка и си говори:
+	— Везете се, везете се, мои хубави шарила, везете се за Финист-ясен сокол, да има на какво да се радва!
+	Младата стопанка се навъртала наблизо. Тя дошла в слугинската къща, видяла в ръцете на Марюшка златното гергефче и иглата, която сама везела. Сърцето й се свило от завист и рекла:
+	— Ах, душице, Марюшке, хубава девойко! Подари ми тая залъгалка. Вземи от мене каквото искаш срещу нея! Аз имам златно вретено, прежда да изпреда, платно ще изтъка, а златно гергефче и игла нямам — нямам с какво да везя. Ако не искаш да се разменим, продай ми ги! Хубаво ще ти заплатя!
+	— Не може! — рекла Марюшка. — Златното гергефче и иглата не мога нито да продавам, нито да разменям. Те са ми подарък от най-добрата, от най-старата бабичка. Аз ти ги подарявам.
+	Младата стопанка взела гергефчето и иглата, а нямало какво да даде на Марюшка. Затова й рекла:
+	— Ако искаш, ела да пъдиш мухите на моя мъж! По-рано ти сама поиска.
+	— Ще дойда, така да бъде! — рекла Марюшка.
+	След вечерята младата стопанка най-напред не искала да дава сънна билка на Финист, но сетне се размислила и сложила билката в питието му: „Какво ще гледа девойката, нека спи!“
+	Марюшка отишла горе в стаята при спящия Финист.
+	— Събуди се, пробуди се, мой Финист, мой ясни соколе! Цялата земя пешком извървях, за да дойда при тебе. Три чугунени тояги изхабих, к��аката ми износиха три чифта железни обуща, изгризах три каменни хляба. Стани, събуди се, Финист, мой соколе! Съжали се над мене!
+	Дълго нареждала Марюшка, ала Финист не се събудил, силна била билката на жена му! Но една гореща Марюшкина сълза паднала върху гърдите му и той тутакси отворил очи.
+	— Ах — рекъл той, — какво ме парна?
+	— Финист, мой ясни соколе! — отвърнала Марюшка. — Събуди се, аз дойдох! Дълго, дълго те дирих, желязото и чугуна изтърках в земята. Не издържаха те пътя до тебе, а аз издържах! Трета нощ те викам, но ти не се пробуждаш, не отвръщаш на моя глас!
+	Тогава Финист-ясен сокол познал своята Марюшка, хубавата девойка. И така й се зарадвал, че от радост не могъл дума да продума.
+	А като се опомнил и свикнал с радостта си, той й казал:
+	— Бъди ми сива гълъбица, моя вярна хубавице!
+	И тозчас се превърнал на сокол, а Марюшка превърнал на гълъбица.
+	Литнали те в небесните висини и цяла нощ летели един до друг, додето съмнало.
+	А като летели, Марюшка запитала:
+	— Соколе, соколе, къде летиш, нали ще домъчнее на жена ти?
+	Финист-сокол я чул и отвърнал:
+	— При тебе летя, хубава девойко! А на жена, която заменя мъжа си с вретено, блюдо и игла, не трябва мъж. На такава жена няма да домъчнее.
+	И те полетели отново един до друг.
+	Призори се спуснали на земята. Марюшка се огледала и какво да види — къщата на нейния баща стои като преди. Дощяло й се да зърне баща си и веднага се превърнала на хубава девойка. А Финист-ясен сокол се ударил в черната земя и станал на перце.
+	Марюшка взела перцето, скрила го в пазвата до сърцето си и отишла при баща си.
+	— Здравей, моя малка, любима дъще! Мислех, че те няма вече на света. Благодаря ти, задето не забрави баща си и се върна у дома. Къде се губи дълго, защо не бързаше да се върнеш в къщи?
+	— Прости ми, татко, така трябваше.
+	— Ех, щом като е трябвало, значи трябвало е. Да благодарим, че вече не трябва!
+	А това станало в празничен ден и в града имало голям панаир. Бащата се наканил да върви на панаира. Тръгнали с него и по-големите дъщери — да си купят разни подаръци.
+	Бащата поканил и най-малката — Марюшка.
+	А Марюшка рекла:
+	— Татко, уморих се от пътя, а и няма какво да облека. Нали на панаира всички ще бъдат пременени?
+	По-големите сестри казали на малката:
+	— Облечи някоя от нашите дрехи, ние имаме излишни.
+	— Ах, сестрици, благодаря ви! — отвърнала Марюшка. — Вашите дрехи не ми стават. А на мене и в къщи ми е добре.
+	— Както искаш — рекъл бащата. — А какво да ти донеса от панаира? Кажи, не огорчавай баща си!
+	— Нищо не ми трябва, всичко си имам!
+	Бащата и по-големите сестри отишли на панаира. Веднага след това Марюшка извадила своето перце. То се ударило в пода и се превърнало на прекрасен славен юнак — Финист, само че още по-хубав, отколкото преди. Марюшка се зачудила, но от радост нищо не казала. Тогава Финист й рекъл:
+	— Не ми се чуди, Марюшке, аз станах такъв от твоята обич.
+	— Аз се боя за тебе! — рекла Марюшка. — Ако беше станал по-грозен, за мене щеше да бъде подобре, щях да бъда по-спокойна.
+	— А къде е баща ти?
+	— Отиде на панаира. И по-големите ми сестри заминаха с него.
+	— А ти, моя Марюшке, защо не отиде с тях?
+	— Аз си имам моя Финист-ясен сокол. Няма за какво да ходя на панаира. От нищо нямам нужда.
+	Финист свирнал през прозорчето и мигом се появили дрехи, накити и златна колесница. Натъкмили се те, седнали в колесницата и конете ги понесли като вихър.
+	Пристигнали първи на панаира. Скъпи стоки били натрупани на камари, а купувачите още не били дошли.
+	Финист закупил от панаира всичките стоки и поръчал да ги откарат с каруци в селото на Марюшкиния баща. Не закупил само катрана за колела. Той искал всичките селяни, които щели да дойдат на панаира, да му бъдат гости на сватбата и по-скоро да идат при него. А за бързото каране трябва катран.
+	Финист и Марюшка поели към къщи. Носели се бързо, конете едва поемали дъха си.
+	На половината път Марюшка видяла баща си и по-големите сестри. Те тепърва отивали към панаира. Марюшка им казала да се върнат в къщи, защото щяла да се омъжи за Финист-ясен сокол.
+	А след три дни им дошли на гости всички, които живеели на сто версти далеч. Направили богата сватба.
+	На тази сватба били нашите дядовци и баби. Те дълго се гощавали и веселили, но дошло време за жетва, житото започнало да се рони. Затова сватбата се свършила и на угощението не останали гости.
+	Сватбата се свършила и гостите забравили сватбеното угощение, но в руската земя запомнили навеки вярното любящо сърце на Марюшка.