| Ела, обгърни тез небесни простори, | |
| дух на нощта! | |
| Излез, напусни пещерата зловеща, | |
| где скучният ден те беше затворил. | |
| В нея ти сънища странни посреща: | |
| със тях и желана, и страшна си ти. | |
| Ела, долети! | |
| Обвий си снагата във мантия сива, | |
| обляна в звезди. | |
| Деня ослепи със своите коси; | |
| срази го с целувка, която опива … | |
| Над земя и вода се за миг понеси | |
| и на всички, навсякъде с жезъла свой | |
| дарявай покой. | |
| Щом заран разбуден аз зърна зората, | |
| за тебе копнея! | |
| Когато лъчите росата стопят | |
| и пладне щом легне върху дървесата, | |
| когато безсилен заспива денят | |
| като гостенин, който при чужди се грее — | |
| за тебе копнея! | |
| Сестра ти — Смъртта, се надвеси над мен | |
| „Зовеш ли ме вече?“ | |
| Сънят, твойто мило дете, долетя; | |
| замоли ме плахо със взор замъглен: | |
| „Пусни ме при тебе да се приютя! | |
| Не ме ли желаеш?“ Отвърнах с тъга: | |
| Не бива сега. | |
| Ще дойде Смъртта, но — след твоя чар | |
| Тъй малко остана! | |
| Ще дойде Сънят, но ти ще си вече умряла | |
| Не искам от тях аз скъпия дар, | |
| единствена ти би ми го дала, | |
| о Нощ! Приближи се с луди крила! | |
| Ела! Ела! | |
| 1821 | |