text
stringlengths 37
5.8M
|
|---|
19 юли е 200-ият ден в годината според григорианския календар (201-ви през високосна). Остават 165 дни до края на годината.
Събития
64 г. – Големият пожар в Рим: В търговската част на Рим започва пожар, който унищожава две трети от града в последвалите 6 дни.
1344 г. – Венецианският сенат излиза с решение, в което се документират кражби на стока на венецианските търговци във Варна.
1843 г. – На вода е пуснат параходът Грейт Британ на инженера Изъмбард Кингдъм Брунел, който е първият презокеански параход, оборудван с гребен винт и метален корпус.
1864 г. – В Букурещ е отпечатан единственият брой на в. Бранител, редактиран от Георги Раковски.
1870 г. – Започва Френско-пруската война.
1877 г. – Руско-турска война (1877-1878): Приключва първата Шипченска битка, в резултат на която османските сили се изтеглят и Предният отряд на руската армия, под командването на генерал Йосиф Гурко, установява контрол над Шипченския проход
1879 г. – Открити са първите български дипломатически представителства в Цариград, Белград и Букурещ и са назначени първите български дипломатически агенти.
1880 г. – Учреден е първият български медал За Освобождението 1877-1878 година.
1886 г. – В Люксембург се състои последният концерт на Ференц Лист, който умира на 31 юли същата година в Байройт, Германия.
1900 г. – Без официална церемония в експлоатация е пусната първата линия на Парижкото метро.
1903 г. – Провежда се финалът на първия Тур дьо Франс.
1923 г. – В София е осветена румънската православна черква „Св. Троица“.
1923 г. – Конституционният блок се саморазпуска под натиска на армията, ВМРО и правителството.
1952 г. – Започват XV летни олимпийски игри в Хелзинки.
1974 г. – Испанският лидер генерал Франко предава временно поради болест властта на одобрения за негов наследник принц Хуан Карлос.
1980 г. – В Москва са открити XXII летни олимпийски игри, бойкотирани от западните страни.
1989 г. – Полският парламент избира комунистическия лидер генерал Войчех Ярузелски за президент на страната.
Родени
1789 г. – Джон Мартин, английски художник († 1854 г.)
1793 г. – Томас Даути, американски художник († 1856 г.)
1814 г. – Самюъл Колт, американски оръжеен конструктор, създател на револвера († 1862 г.)
1819 г. – Готфрид Келер, швейцарски писател († 1890 г.)
1834 г. – Едгар Дега, френски художник и скулптор († 1919 г.)
1858 г. – Пантелей Ценов, български военен деец († 1926 г.)
1863 г. – Херман Бар, австрийски писател († 1934 г.)
1875 г. – Харалампи Тачев, български художник († 1944 г.)
1878 г. – Петър Ангелов, български военен и революционер († 1923 г.)
1880 г. – Димитър Кудев, български революционер († 1967 г.)
1886 г. – Никола Недев, български офицер и политик († 1970 г.)
1890 г. – Георгиос II, крал на Гърция († 1947 г.)
1893 г. – Владимир Маяковски, руски поет († 1930 г.)
1896 г. – Арчибалд Кронин, шотландски писател († 1981 г.)
1898 г. – Херберт Маркузе, германски философ († 1979 г.)
1916 г. – Димитър Списаревски, български военен летец, загинал като камикадзе († 1943 г.)
1919 г. – Фриц Моргенхалер, швейцарски лекар († 1984 г.)
1927 г. – Георги Найденов, български банкер († 1998 г.)
1935 г. – Василий Ливанов, руски актьор
1938 г. – Вахтанг Кикабидзе, грузински актьор и певец
1941 г. – Петер Хайек, австрийски журналист
1943 г. – Рада Александрова, българска поетеса
1946 г. – Илие Настасе, румънски тенисист
1947 г. – Брайън Мей, британски китарист (Queen)
1949 г. – Богдана Карадочева, българска естрадна певица
1949 г. – Кгалема Мотланте, южноафрикански политик
1949 г. – Нели Сандалска, български бизнесмен
1953 г. – Маркулино Моку, министър-председател на Ангола
1956 г. – Иван Лечев, български китарист, цигулар и композитор
1957 г. – Николай Овчаров, български археолог
1960 г. – Ян Ваутерс, нидерландски футболист
1962 г. – Антъни Едуардс, американски актьор
1964 г. – Борис Чернев, български актьор († 2009 г.)
1967 г. – Велислав Вуцов, български футболен треньор
1967 г. – Владимир Каминер, немски писател
1968 г. – Павел Кука, чешки футболист
1969 г. – Николай Пловдивски, висш български православен духовник
1970 г. – Димитър Найденов, български юрист и политик
1971 г. – Виталий Кличко, украински боксьор
1971 г. – Таня Христова, български политик от ГЕРБ, кмет на Габрово
1972 г. – Нина Чилова, български политик
1973 г. – Владимир Йонков, български футболист
1973 г. – Скот Уокър, канадски състезател по хокей на лед
1974 г. – Уле Мартин Ощ, норвежки футболист
1975 г. – Лука Кастелаци, италиански футболен вратар
1976 г. – Кейт Мортън, австралийска писателка
1976 г. – Ерик Придс, шведски диджей
1982 г. – Джаред Падалеки, американски актьор
1985 г. – Винисиус Баривиейра, бразилски футболист
Починали
514 г. – Симах, римски папа (* ? г.)
1374 г. – Франческо Петрарка, италиански поет (* 1304 г.)
1543 г. – Мери Болейн, английска благородничка (* 1499 г.)
1810 г. – Луиза фон Мекленбург-Щрелиц, кралица на Прусия (* 1776 г.)
1814 г. – Матю Флиндърс, британски мореплавател и изследовател (* 1774 г.)
1824 г. – Агустин де Итурбиде, император на Мексико (* 1783 г.)
1838 г. – Пиер Луи Дюлон, френски физик и химик (* 1785 г.)
1862 г. – Пиер Монтегар, френски пътешественик (* 1831 г.)
1877 г. – Павел Калитин, руски офицер, загинал в защита на Самарското знаме (* 1846)
1903 г. – Александър Спирков, български революционер (* ? г.)
1914 г. – Александър Пушкин, руски генерал (* 1833 г.)
1935 г. – Луйо Адамович, хърватски ботаник (* 1864 г.)
1938 г. – Стефан Попов, български военен деец (* 1872 г.)
1947 г. – Аун Сан, бирмански революционер (* 1915 г.)
1956 г. – Лайтнер Уитмър, американски психолог (* 1867 г.)
1980 г. – Нихат Ерим, министър-председател на Турция (* 1912 г.)
1985 г. – Борис Богданов, български политик (* 1896 г.)
1985 г. – Януш Зайдел, полски писател (* 1938 г.)
1992 г. – Паоло Борселино, италиански съдия (* 1940 г.)
1996 г. – Владислав Молеров, български актьор (* 1923 г.)
1998 г. – Душко Аврамов, македонски поет (* 1938 г.)
2002 г. – Владимир Васютин, съветски космонавт (* 1952 г.)
2004 г. – Зенко Сузуки, министър-председател на Япония (* 1911 г.)
2007 г. – Васил Метев, български физик (* 1931 г.)
2012 г. – Сали Райд, американска астронавтка (* 1951 г.)
2014 г. – Джеймс Гарнър, американски актьор (* 1928 г.)
Празници
Ден на българската дипломатическа служба – Отбелязва се от 1999 г.
Боен празник на 2-ри артилерийски полк
719 |
Светозар (Светлозар) Акендиев Димитров, известен с псевдонима Змей Горянин, е български писател.
Биография
Роден е на 11 януари 1905 г. в Русе. Произхожда от чиновническо семейство. Завършва гимназия в родния си град (1924).
До 1930 е чиновник в Русе в Общинското земеделско стопанство и в печатница „Учител“. От 1930 живее в София. Работи като счетоводител в Дирекция на Храноизнос, по-късно в Дирекция на печата към Министерство на външните работи и изповеданията.
От 1942 се отдава изцяло на литературна дейност. Първите му литературни опити датират от 1923, когато печата ученическите си стихотворения в списанията „Светли зари“, „Ученическа мисъл“, „Изгрев“. Сътрудничи с критични бележки, стихове, хумор и сатира на списанията „Хиперион“, „Българска мисъл“, на вестиците „Литературен глас“, „Светлоструй“, в седмичните лит. страници на всекидневниците „Зора“, „Време“, „Пладне“, „Земеделско знаме“ и др.
Автор е на разкази, повести, романи и пиеси най-често с историческа тематика. По-голяма част от произведенията му пресъздават българските националноосвободителни борби. Първите си исторически разкази печата през 1929 г. в пловдивското юношеско списание „Детски живот“. Книгите си от библиотека „Робство и освобождение“ по-късно събира в сборника „Непобедимите“. Участва с отделни исторически разкази в библиотека „Герои“ под редакцията на Лъчезар Станчев. Издава книжки от библиотеките за деца и юноши „Златен клас“, „Отбрани приказки“, „Джудже“, „Завети“, „Родно гнездо“, „Златна библиотека“, „Древна България“, „Чудните книжки“.
Превежда от руски и френски.
Публикувал е над 50 книги и брошури. Сред тях са автобиографичната повест „Червеният хотел“ и исторически романи, сред които особено място заемат „Кнез Иван Кулин“, трилогията „Дунавът тече“, „Бачо Киро“, „Звезда керванджийка“. Освен страстта към писането той има и друга страст – филателията. Заедно с Елин Пелин взимат най-близко участие в списването и редактирането на списание „Българска марка“. Любимо занимание му е и резбарството.
През 1942 г. той за кратко е цензор в Дирекцията по печата. И за тази му дейност след Деветосептемврийския преврат в 1944 г. така нареченият Народен съд го осъжда през април 1945 г. на една година затвор. Книгите му попадат в Списъка на фашистката литература и са иззети от библиотеките. Когато излиза от затвора Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев няколко пъти му предлагат публично да се разкае, за да бъде реабилитиран, но Змей Горянин категорично отказва:
Последните години от живота си прекарва в манастира Седемте престола. Умира при неизяснени обстоятелства. Погребан е в двора на манастира, до гроба на приятеля си игумен и езотерик Христофор Клопов, с когото са имали богата езотерична библиотека.
Други псевдоними на Змей Горянин: Камен Къщов, Стоимен Найденов, Селестен, Станимир Станев, Аджер, Димитър Соколов, Марин Василев, Захари Лютаков и др.
Личният архив на Змей Горянин се съхранява в Централен държавен архив. Обхваща 281 архивни единици от периода 1905 – 1968 г.
Произведения
Димитров, Светлозар. Аз и другият. Русе: Северянин, 1928.
Змей Горянин, Кнез Иван Кулин. Повест. София, 1936
Змей Горянин, Бачо Киро: Кн. 1 – 2. София: Древна България, [1937].
Змей Горянин, Дунавът тече: Трилогия. София: Древна България, [1938 – 1940].
Змей Горянин, Георги Войтех. София: Древна България, [1939].
Змей Горянин, В освободена Добруджа: Пътни бележки, 1941.
Змей Горянин. Звезда керванджийка. 1942.
Змей Горянин, Духът на българина. С предг. от Петър Боев. София, 1941. (2 изд. 1944)
Змей Горянин, Безстрашният войвода. [София, 1943].
Змей Горянин, Бог забавя, ала не забравя. Приказка. Ил. В. Лазаркевич. София: Г. Жечев, [1943].
Змей Горянин, Веселият Врабчо. Приказка. Ил. В. Лазаркевич. София: Г. Жечев, [1943].
Димитров, Светлозар. Бачо Киро, Батак, Перушица: Ист. разказ. София: Ив. Коюмджиев, 1976.
Димитров, Светлозар. Гръцки владици: Братя Миладинови. Рис. Никола Тузсузов. София: Ив. Коюмджиев, [1976].
Димитров, Светлозар. Капитан Мамарчов: Ист. разкази. София: Ив. Коюмджиев, [1976].
Димитров, Светлозар. Хъшове: Ист. разкази. София: Ив. Коюмджиев, [1976].
Димитров, Светлозар. Родината под робство: Кн. 1 – 2. София: Ив. Коюмджиев, [1976].
Змей Горянин, Лудориите на котарака Панчо: Весели стихотворения за деца. Нарис. Анета Трифонова. – София: Златен телец, 1992. ISBN 954-8285-01-0
Змей Горянин, Епиграми. Състав. Вихрен Чернокожев, Росица Чернокожева; [Предг. Вихрен Чернокожев]. – София: Бълг. сбирка, 2000 (София: Унив. изд. Св. Климент Охридски). ISBN 954-9502-38-4
Змей Горянин, Майчина вяра. Състав. Васил Балевски. – София: Издателски център Боян Пенев, 2003. ISBN 954-8712-24-5
Змей Горянин, Кондика на Светата Бачковска ставропигиална. София: Изд. център „Боян Пенев“, 2009. ISBN 978-954-8712-58-3
Змей Горянин, Ру [кратка проза], [Русе], [2015]: Gaiana, включва и фототипна част, София, 1939, библ. Златни зърна, 74 с., ISBN 978-954-8633-52-9
Памет за Змей Горянин
През март 2012 г. в Русенския университет е проведена кръгла маса на тема „Змей Горянин“. Докладите са публикувани в сборника „Да повикаш Бог. Книга за Змей Горянин“ (Русенски университет „А. Кънчев“, Русе, 2013, съст. В. Донева, М. Душкова, Р. Русев, ISBN 978-954-8467-99-5) . В сборника са включени 13 доклада и 5 приложения. Приложение 1: Творби на Светлозар Димитров, публикувани в „Северянин“ (1926 – 1929) – Русе; Приложение 2: Опис на творбите на Светлозар Димитров, отпечатани в сп. „Духовна култура“ (1947 – 1958) – София; Приложение 3: Подборка на стихотворенията на Светлозар Димитров, отпечатани в сп. „Духовна култура“; Приложение 4: Честотен речник на псевдонимите, използвани от Светлозар Димитров, отпечатани в сп. „Духовна култура“; Приложение 5: Библиография за Змей Горянин.
В Русе е основано Русенско обществено за културно и историческо наследство „Змей Горянин“ с председател инж. Атанас Колев (ноември 2013).
През април 2015 г. Регионалната библиотека „Любен Каравелов“ организират национална кръгла маса „Змей горянин – непознатият“ . Форумът е посветен на 110 години от рождението на писателя. В същата година е публикуван сборникът „Змей Горянин – непознатият“ (Регионална библиотека „Любен Каравелов“, Русе, 2015, ISBN 978-954-9664-71-3, съст. Т. Евтимова). В сборника са публикувани 24 доклада, както и рисунки и епиграми с автор Змей Горянин.
Бележки
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.
Речник на българската литература, т. 2 (Е-О), с. 376 – 379. Институт за литература на БАН, Издателство на Българската академия на науките, София, 1977 г.
Кръстанов, Димитър. Владимир Даскалов. Манастир Седем престола. – София: 1987.
Балканска-Димитрова, Соня. Спомените на една Змеица: [За Змей Горянин]. Състав. и бел. Румяна Мирчева Пашалийска. – София: Нар. библ. Св. св. Кирил и Методий, 1998. ISBN 954-523-037-1
Литературен свят, literaturensviat.com
Змей Горянин – псевдоним на Светозар Акендиев Димитров, www.pravoslavieto.com.
Български писатели
Български детски писатели
Държавни служители на България
Осъдени от Народния съд
Християни
Родени в Русе
Починали в София
Родени на 11 януари
Родени през 1905 година
Починали на 25 август
Починали през 1958 година
Хора с архиви в Централния държавен архив
Подсъдими по процеса на Шести състав на Народния съд |
18 април е 108-ият ден в годината според григорианския календар (109-и през високосна). Остават 257 дни до края на годината.
Събития
1506 г. – Започва строителство на базиликата Свети Петър в съвременния и вид.
1599 г. – Испанският крал Филип III Испански се жени за австрийска ерцхерцогиня Маргарита Австрийска.
1599 г. – Ерцхерцогът Алберт VII Австрийски се жени за испанската инфанта Изабела-Клара Испанска.
1791 г. – Луи XVI и неговото семейство са заловени от Националната гвардия в опит да избягат от очакващия ги в Париж съдебен процес.
1822 г. – Мехмед Емин паша завзема град Негуш след предателство и извършва страшно клане, при което всичките няколко хиляди мъже в града са избити, а жените и децата, отведени като роби в Анадола.
1840 г. – Високата порта унифицира Десятъка – започва повсеместно описване на имуществото и доходите на българското население.
1843 г. – Основан е окръг Елк в щата Пенсилвания, САЩ.
1850 г. – В Габрово се полагат основите на новата училищна сграда, днешната Априловска гимназия.
1877 г. – Генерал Николай Столетов поема командването на българското опълчение.
1906 г. – Земетресението в Сан Франциско през 1906 година почти изцяло разрушава Сан Франциско (Калифорния).
1908 г. – Закрито е XIII обикновено народно събрание.
1909 г. – Жана д'Арк е обявена за светица в Рим.
1923 г. – Основан е руският футболен клуб ФК Динамо в Москва.
1925 г. – Основан е Международния радиолюбителски съюз IARU в Париж
1928 г. – След първия трус на Чирпанското земетресение от 14 април е регистриран нов силен трус с епицентър край Поповица; разрушенията от двата труса засягат около 20% от територията на България.
1931 г. – Закрито е XXII обикновено народно събрание.
1941 г. – В Атина е обявено военно положение, като гръцкия премиер Александрос Коризис се самоубива.
1942 г. – Пиер Лавал става министър-председател на Вишистка Франция.
1942 г. – Втората световна война: Нанесена е първата бомбардировка над Токио, известна като Рейда на Дулитъл.
1945 г. – В хода на Втората световна война немските войски в Рур капитулират.
1946 г. – Обществото на народите се саморазпуска.
1949 г. – Ирландия е обявена за независима от Великобритания република.
1951 г. – Франция, ФРГ, Италия и трите страни от Бенелюкс създават Европейска общност за въглища и стомана, която прераства по-късно в Европейска икономическа общност (съвременният Европейски съюз).
1955 г. – Основан е международният футболен турнир Лига Европа под името Купа на панаирните градове.
1956 г. – Вестник Отечествен фронт публикува статията „Поуката“ – първата публична остра критика на култа към личността като към всеобхватно социалистическо явление.
1956 г. – Принца на Монако Рение III се жени за американската актриса Грейс Кели.
1960 г. – Състои се премиерата на българския игрален филм „Първи урок“.
1961 г. – Подписана е Виенската конвенция за дипломатическите отношения.
1980 г. – Провъзгласена е независимостта на нова африканска държава Зимбабве.
1981 г. – Официално се открива сградата на Културния комплекс в град Правец и тази на Историческия музей – Правец, с първата музейна експозиция.
1983 г. – Стартира американският телевизионен канал Disney Channel.
1988 г. – Ирано-иракската война: Американският флот потапя иранската фрегата „Саханд“ и няколко по-малки ирански патрулни кораби край Ормузкия проток.
1990 г. – Съветският съюз прекратява снабдяването на Литва с нефт, като санкция заради опита ѝ да напусне общата държава.
1999 г. – Приета е сегашната федерална Конституция на Швейцария.
2007 г. – Официално е открит швейцарският стадион Стад дьо ла Маладиер в Ньошател.
2008 г. – Провежда се премиерата на американския филм „Животът пред очите ѝ“.
Родени
1480 г. – Лукреция Борджия, италианска благородничка († 1519 г.)
1590 г. – Ахмед I, султан на Османската империя († 1617 г.)
1774 г. – Георг Лангсдорф, немски естественик († 1852 г.)
1822 г. – Аугуст Петерман, немски картограф († 1878 г.)
1864 г. – Иван Ангелов, български живописец († 1924 г.)
1865 г. – Йохана Лойзингер, съпруга на княз Александър I Батенберг († 1951 г.)
1878 г. – Александър Панайотов, български революционер († 1903 г.)
1880 г. – Никола Логофетов, български политик († 1945 г.)
1882 г. – Леополд Стоковски, полски диригент († 1977 г.)
1893 г. – Жорж Буланже, румънски музикант († 1958 г.)
1893 г. – Христо Михайлов, деец на БКП († 1944 г.)
1895 г. – Гюрга Пинджурова, българска певица († 1971 г.)
1896 г. – Стефан Савов, български актьор († 1969 г.)
1900 г. – Венд фон Витерсхайм, немски офицер († 1975 г.)
1901 г. – Станка Цекова, български политик († 1984 г.)
1905 г. – Маргарита Гръцка, принцеса на Хоенлое-Лангенбург († 1981 г.)
1907 г. – Гоце Дивлев, български комунист († 1939 г.)
1907 г. – Иван Дуйчев, български историк († 1986 г.)
1915 г. – Кристо Темелко, албански политик († 1990 г.)
1916 г. – Борис Поцков, югославски партизанин († 1981 г.)
1917 г. – Фредерика Хановерска, кралица на гърците († 1981 г.)
1920 г. – Томо Софрониевски, югославски партизанин († 2007 г.)
1927 г. – Самюъл Хънтингтън, американски социолог († 2008 г.)
1931 г. – Любомир Шарланджиев, български кинорежисьор († 1979 г.)
1936 г. – Роза Димова, българска състезателка по ски бягане († 2012 г.)
1936 г. – Румяна Узунова, българска писателка († 1995 г.)
1937 г. – Георги Маринов, български писател († 2011 г.)
1942 г. – Йохен Риндт, пилот във Формула 1 († 1970 г.)
1943 г. – Георги Спасов, български писател († 2001 г.)
1945 г. – Александър Грозев, български кинокритик
1947 г. – Джеймс Уудс, американски актьор
1950 г. – Георги Денев, български футболист и треньор
1952 г. – Венцислав Божилов, български футболист
1954 г. – Николай Априлов, български режисьор
1957 г. – Ваня Костова, българска поп-певица († 2021 г.)
1959 г. – Катя Иванова, българска актриса
1962 г. – Марин Бакалов, български футболист и треньор
1963 г. – Конан О'Брайън, американски комедиант
1966 г. – Сърджан Пириватрич, сръбски историк
1968 г. – Мурат Кекилли, турски музикант
1969 г. – Румяна Желева, български политик
1970 г. – Саад Харири, Министър-председател на Ливан
1971 г. – Дейвид Тенант, шотландски актьор
1971 г. – Саманта Камерън, английска бизнес дама
1973 г. – Хайле Гебреселасие, етиопски бегач
1974 г. – Оливие Безансно, френски политик
1976 г. – Мелиса Джоан Харт, американска актриса
1977 г. – Георги Бачев, български футболист
1978 г. – Александър Александров – Алекс, български певец и телевизионен водещ
1979 г. – Антъни Дейвидсън, британски автомобилен състезател
1979 г. – Атанасиос Мастровасилис, гръцки шахматист
1981 г. – Тим Кахелмайер, германски професионален покер играч
1982 г. – Кирил Котев, български футболист
1985 г. – Лукаш Фабянски, полски футболист
1989 г. – Джесика Чонг, американска певица и бизнесдама
1990 г. – Рут Колева, българска певица
1990 г. – Брит Робъртсън, американска актриса
1992 г. – Георги Терзиев, български футболист
Починали
1558 г. – Александра Лисовска, съпруга на Сюлейман Великолепни (* 1500 г.)
1873 г. – Юстус фон Либих, германски химик (* 1803 г.)
1889 г. – Огюст Виле де Лил-Адан, френски писател (* 1838 г.)
1898 г. – Гюстав Моро, френски художник (* 1826 г.)
1903 г. – Константин Кирков, български революционер (* 1882 г.)
1908 г. – Велко Попадийски, български революционер (* ? г.)
1920 г. – Фриц Хофман-Ла Рош, швейцарски предприемач (* 1868 г.)
1925 г. – Кирил Павлов, български политик (* 1892 г.)
1936 г. – Хорейс Фринк, американски психиатър (* 1883 г.)
1941 г. – Гоце Междуречки, български революционер (* 1874 г.)
1943 г. – Исороку Ямамото, японски адмирал (* 1884 г.)
1945 г. – Вилхелм фон Вид, княз на Албания (* 1876 г.)
1945 г. – Джон Амброс Флеминг, английски учен (* 1849 г.)
1945 г. – Сава Савов, български военен деец (* 1865 г.)
1945 г. – Ханс Келнер, немски генерал-лейтенант (* 1898 г.)
1947 г. – Йозеф Тисо, словашки политик (* 1887 г.)
1949 г. – Уил Хей, британски актьор (* 1888 г.)
1955 г. – Алберт Айнщайн, германски физик, Нобелов лауреат през 1921 (* 1879 г.)
1958 г. – Морис Гамелен, френски генерал (* 1878 г.)
1962 г. – Бончо Карастоянов, български кинооператор (* 1899 г.)
1964 г. – Бен Хехт, американски сценарист (* 1894 г.)
1966 г. – Димитър Дюлгеров, български богослов (* 1890 г.)
1974 г. – Марсел Паньол, френски писател (* 1895 г.)
1979 г. – Никола Антонов, български дипломат (* 1888 г.)
1981 г. – Димитър Осинин, български писател (* 1891 г.)
1993 г. – Николай Наплатанов, български учен (* 1923 г.)
1996 г. – Бернард Едуардс, американски музикант (* 1952 г.)
1996 г. – Димитър Теохаров, български политик (* 1905 г.)
2002 г. – Тур Хейердал, норвежки антрополог (* 1914 г.)
2003 г. – Кирил Господинов, български актьор (* 1934 г.)
2004 г. – Ева Георгиева, българска народна певица (* 1925 г.)
2008 г. – Хайман Спотниц, американски психоаналитик (* 1908 г.)
2010 г. – Лиляна Михайлова, българска писателка (* 1939 г.)
2012 г. – Наум Шопов, български артист (* 1930 г.)
Празници
ЮНЕСКО – Международен ден за опазване на паметниците на културата
Световен ден на радиолюбителите
Европа – Европейски ден за правата на пациентите – от 2007 г.
Зимбабве – Ден на независимостта (от Великобритания, 1980 г., национален празник)
Иран – Ден на армията
Кариби – Ден на здравето
Русия – Ден на военната слава (по повод победата на Александър Невски в Ледената битка)
418 |
Събития
24 февруари – Касиус Клей (Мохамед Али}става за първи път световен шампион по бокс в тежка категория.
27 март – Земетресение в Принц Уилям Саунд, Аляска, САЩ, второто по големина земетресение.
29 март – Бунт на помаците в село Рибново срещу смяната на имената им в началото на Възродителния процес.
7 август – американският Конгрес приема Тонкинската резолюция, давайки разрешение на Президента Линдън Джонсън за използване на конвенционално оръжие в Югоизточна Азия.
16 октомври – Китай провежда първото си изпитание на ядрено оръжие.
Обявени са за градове 15 селища в България – Батак, Белене, Вършец, Каспичан, Костенец, Полски Тръмбеш, Раднево, Своге, Септември, Сливница, Стамболийски, Твърдица, Хисаря, Чепеларе и Якоруда.
Започва музикалната кариера на Франк Запа.
Сони и Шер започват да пеят заедно.
Излиза филма Брак по италиански на режисьора Виторио Де Сика
Представен е Форд Мустанг.
Родени
Кирил Божков, български художник
Петър Даскалов, български музикант
Мария Дуеняс, испанска писателка
Росен Марковски, български художник
2 януари – Арабел Караян, швейцарска джаз изпълнителка
4 януари
Христо Шопов, български актьор
Георги Гаджев, български футболист
Елман Зейналов, азербайджански дипломат
7 януари – Никълъс Кейдж, американски актьор
13 януари – Виолета Георгиева, българска певица
17 януари – Мишел Обама, съпруга на Барак Обама
21 януари – Маргарита Моллова, българска акробатка
26 януари – Даниел Цочев, български актьор и певец
28 януари – Георги Христов, български певец
5 февруари
Дъф Маккагън, американски хардрок изпълнител
Лора Лини, американска актриса
11 февруари – Сара Пейлин, американски политик
14 февруари – Симеон Кръстев, български футболист
16 февруари – Бебето, бразилски футболист
19 февруари – Дъг Олдрич, американски китарист
23 февруари – Джон Норъм, норвежки роккитарист
24 февруари – Иван Маринов, български футболист и треньор
26 февруари – Петър Хубчев, български футболист и треньор
29 февруари – Свилен Русинов, български боксьор
1 март – Пол Льо Гуен, френски футболист и треньор
5 март – Жорди Галсеран, каталонски драматург
9 март – Жулиет Бинош, френска актриса
10 март – Тони Полстер, австрийски футболист
19 март – Джейк Уебър, английски актьор
23 март – Пламен Тотев, български литературен критик
29 март – Пламен Петров, български политик и инженер
31 март – Николай Илиев, български футболист
4 април – Сертаб Еренер, турска поп-изпълнителка
6 април – Дейвид Уудард, американски писател и диригент
7 април – Ръсел Кроу, новозеландски актьор
13 април – Маргарита Генчева, български юрист и политик
17 април – Рикардо Патрезе, италиански пилот от Формула 1
20 април
Анди Съркис, английски актьор
Деа Лоер, немска писателка
30 април – Васил Петров, български джаз и поп певец, композитор и художник
7 май – Долорес Арсенова, български политик
8 май – Мелиса Гилбърт, американска актриса
9 май – Александър Върбанов, български щангист
9 май – Пламен Юруков, български политик
11 май
Джон Парот, английски играч на снукър
Радко Димитров, български футболист
13 май – Стивън Колбърт, американски актьор
14 май – Росен Плевнелиев, български политик
17 май – Фумихико Сори, японски режисьор
20 май
Даниела Гергелчева, българска тенисистка
Весела Лечева, българска спортистка
26 май – Лени Кравиц, американски музикант
27 май
Бисер Цолов, български учен и спортен деятел
Елена Йончева, българска журналистка
30 май
Венко Андоновски, писател от Република Македония
Ивайло Калфин, български политик
3 юни – Николай Николов, български актьор
6 юни – Стойчо Кацаров, български политик
7 юни – Джуди Арънсън, американска актриса
8 юни – Васил Иванов-Лучано, български политик
10 юни – Ангел Червенков, български футболист и треньор
11 юни
Жан Алези, френски пилот от Формула 1
Петър Попйорданов, български актьор († 2013 г.)
15 юни – Кортни Кокс, американска актриса
19 юни – Емил Трифонов, музикант, журналист, писател
22 юни – Дан Браун, американски писател
27 юни – Албена Върбанова, българска еколожка и политик
30 юни
Таня Богомилова, българска плувкиня
Мартин Вайнек, австрийски актьор
2 юли – Емил Мицански, български футболист
7 юли – Бончо Генчев, български футболист
9 юли – Джанлука Виали, италиански футболист
11 юли
Кирил Сакскобургготски, британски финансист
Хелмут Краусер, немски писател
12 юли – Светозар Кокаланов, български актьор
16 юли – Ашот Анастасян, арменски шахматист
19 юли – Борис Чернев, български актьор († 2009 г.)
20 юли – Крис Корнел, американски музикант
26 юли – Сандра Бълок, американска актриса
31 юли – Си Си Кеч, холандско-германска поппевица
1 август – Каспар Капарони, актьор
11 август – Стефан Топуров, български щангист
12 август – Пламен Антов, български поет
13 август – Иън Хогланд, норвежки рокбарабанист
20 август – Антон Здравков, български футболист
21 август – Николай Кънев, български писател
22 август – Венелин Сивриев, български футболист
24 август – Кондьо, български попфолк певец
25 август – Василиос Котрониас, гръцки шахматист
2 септември – Киану Рийвс, канадски актьор
3 септември – Александър Станков, български футболист и треньор
16 септември – Станчо Цонев, български футболист
18 септември – Курт Хансен, датски шахматист
21 септември – Христо Колев, български футболист
27 септември
Алфред Бекер, германски писател
Владо Стоянов, български футболист
28 септември – Клаудио Борхи, аржентински футболист
30 септември
Моника Белучи, италианска актриса и модел
Антони Делон, френски актьор
3 октомври – Клайв Оуен, британски актьор
7 октомври
Йордан Боздански, български футболист
Румен Баросов, български поет и писател
10 октомври – Суат Аталик, турски шахматист
22 октомври – Мариелка Баева, български политик
23 октомври – Робърт Трухильо, американски музикант
24 октомври – Илияна Йотова, български политик
29 октомври – Зоран Ставрески, политик от Република Македония
31 октомври
Марко ван Бастен, холандски футболист и треньор
Светлана Янчева, българска актриса
2 ноември – Евгени Маринов, български футболист
6 ноември – Грег Графин, американски музикант
13 ноември – Ане Вебер, немска писателка и преводачка
17 ноември – Марина Кар, ирландска писателка
19 ноември – Любен Дилов, български политик
20 ноември – Джим Брикман, американски композитор и пианист
23 ноември – Ерика Буенфил, мексиканска актриса и певица
25 ноември – Павлос Воскопулос, гръцки политик
27 ноември – Роберто Манчини, италиански футболен треньор
29 ноември – Дон Чийдъл, американски актьор
30 ноември – Томас Хетхе, немски писател
1 декември – Салваторе Скилачи, италиански футболист
4 декември – Феридун Заимоглу, немски писател
8 декември – Тери Хачър, американска киноактриса
14 декември – Свилен Нейков, български треньор по гребане
16 декември – Хайке Дрехслер, германска атлетка
18 декември – Ледения Стив Остин, американски кечист
19 декември – Томас Брусиг, немски писател
20 декември – Огняна Душева, българска спортистка
24 декември – Дим Дуков, мениджър, ТВ водещ († 2012 г.)
26 декември – Елизабет Костова, американска писателка
Починали
Братя Манаки, кинопионер
Недко Каблешков,
февруари – Александър Брус Биеласки, американски юрист
8 февруари – Ернст Кречмер, психиатър и психолог
1 март – Петър Романовски, руски шахматист (р. 1892 г.)
6 март – Павлос I, гръцки крал (р. 1901 г.)
9 март – Паул фон Летов-Форбек, немски офицер
18 март – Норберт Винер, математик, логик
18 март – Зигфрид Едстрьом, шведски предприемач
21 март – Никола Диклич, хърватски музикант
5 април – Дъглас Макартър, американски генерал (р. 1880 г.)
20 април – Димитър Ганев, деец на БКП
26 април – Димитър Гичев, български политик, дипломат
28 април – Александър Койре, френски философ
10 май – Михаил Ларионов, руски художник
27 май – Джавахарлал Неру, индийски революционер и политик (р. 1889 г.)
3 юни – Франс Емил Силанпя, финландски писател
4 септември – Вернер Бергенгрюн, немско-балтийски писател (р. 1892 г.)
10 септември – Менча Кърничева, българска революционерка (р. 1900 г.)
28 септември – Михаил Аркадиевич Светлов, съветски поет и драматург (р. 1903 г.)
10 октомври – Конрад Байер, австрийски писател (р. 1932 г.)
19 октомври – Сергей Бирюзов, съветски маршал (р. 1904 г.)
29 октомври – Георги Христов, български революционер и общественик
11 декември – Сам Кук, американски музикант
14 декември – Борис Карлов, български музикант (р. 1924 г.)
26 декември – Александър Кисьов, български военен деец
Нобелови награди
Физика – Николай Басов, Александър Прохоров, Чарлз Хард Таунс
Химия – Дороти Крауфут-Ходжкин
Физиология или медицина – Конрад Блох, Феодор Линен
Литература – Жан-Пол Сартър
Мир – Мартин Лутър Кинг
Вижте също
календара за тази година
Външни препратки
„1964 г. в спомените на Йорданка Христова“, БНТ, До Европа и напред, 19 май 2019 г.
Бележки |
Карло Голдони () е италиански драматург от 18 век.
Литературното наследство на Голдони се състои от над 200 пиеси, повечето от които комедии. Някои могат да се охарактеризират като сълзливи комедии, а други като буфонади.
Той има огромно значение в италианската литература и се ползва с огромна слава, понякога наричан италианският Аристофан. Автор е на пиесите „Рибарски свади“, „Влюбените“, „Ветрилото“, „Гостилничарката“, „Слуга на двама господари“. Автор е на либретото на операта „Гризелда“ (La Griselda), чиято музика е на Антонио Вивалди.
Бележки
Италиански писатели
Комедия дел арте
Родени във Венеция
Починали в Париж
Италианци
Мъже |
Глаго̀лицата е азбука, създадена от византийските духовници Кирил и Методий в периода между 855 и 862 година. Предназначена за превод на богослужебна литература за християнската църква във Великоморавия, тя става и първата азбука, специално адаптирана за писане на славянски езици.
На глаголица са били написани първите преводи на църковна литература, с които св. Кирил и св. Методий и техните ученици са разпространявали християнството във Великоморавия и Панония през IX век.
На глаголица са били написани и първите български оригинални произведения. Този ранен период се отразява например от Киевските листове, в които се откриват фонетични промени и думи, характерни за езика на западните славяни.
Произход и значение на името
Названието глаголица идва от думата глаголъ, означаваща „дума“ (такова е и названието на буквата Г). Тъй като глаголати означава говоря, глаголицата поетично е наричана „знаците, които говорят“.
Самото название е образувано от удвоения общославянски корен *gol (срв. стб. глаголъ, глаголати, и др., без удвоение: гласъ, гласити, глашати).
Названието на азбуката на чешки е hlaholice, на словашки – hlaholika, на полски – głagolica, на руски – глаголица, на хърватски и сръбски – glagoljica (глагољица).
История
През 863 г. Константин-Кирил Философ и брат му Методий са изпратени от византийския император Михаил III да покръстят западните славяни и да организират богослужение във Великоморавия. Това е станало по молба на великоморавския княз Ростислав. За тази цел Константин-Кирил Философ създал една нова азбука – глаголицата. Тя е била използвана за държавни и религиозни документи и книги, а също и в създадената от Кирил Великоморавска академия (Великоморавско училище), където са били обучавани учениците на Константин Философ и Методий.
През септември 885 г. папа Стефан VI издава була, с която забранява богослужението на славянски език. От друга страна княз Святополк защитава интересите на Франкската империя и така през 886 г. и учениците на Константин-Кирил Философ и Методий са били принудени да избягат в България. С тяхното идване глаголицата е получила широко разпространение там. С глаголица и кирилица (създадена в Преславската книжовна школа в края на IX век) са пишели старобългарските книжовници от IX, X и XI в. В Североизточна България са открити и многобройни надписи, писани с глаголица.
Някои от учениците са посетили Хърватско и Далмация, където възникнал ъглестият вариант на глаголицата и останал в употреба доста дълго време. Други отишли в Бохемия, където използването ѝ е частично възстановено през X и XI век.
В продължение на няколко века глаголицата и кирилицата се употребяват заедно, като постепенно кирилицата измества глаголицата през Средновековието. Отделни откъси или думи, писани с глаголица, се откриват в кирилски ръкописи до XIV век.
С глаголица са писали и в Русия, но доста рядко. В Хърватско глаголицата в т.нар. ъглест или илирийски вариант се запазва най-дълго – до средата на XVII в., но дори в края на XIX в. там излиза от печат богослужебна книга на нея.
От IX век нататък, в зависимост от предназначението на текста, се развиват различни типове писмо – устав, полуустав, попгерасимово писмо, под силно влияние на гръцкия минускул (бързопис).
Усъвършенства се и начинът на оформяне на ръкописната книга. Под влияние на украсата във византийските ръкописи през XIII – XIV век в славянските книги се налагат три стила:
заставки – украсени композиции преди началото на блок;
инициали – украсена начална буква;
концовки – завършителни орнаментални мотиви, оформящи края на текста.
Появяват се илюстративни цикли в царските кодекси – като Томичовия псалтир около 1360 г., Лондонското евангелие от 1356 г., Манасиевата летопис от 1344-45 г., Мюнхенския сръбски псалтир от края на XIV век, Киевския псалтир от 1397 г. Първата буква се украсява и оцветява в червен, син или зелен цвят или се изписва със злато.
През 1483 г. във Венеция е отпечатана първата книга с глаголица, като печатната глаголица в голяма степен имитира ръкописната.
В Далмация глаголицата се използва широко, главно в религиозни текстове на местните католици, до началото на XIX век. В сегашни дни тя се използва само като локално писмо на католическата епархия Крижевци в Хърватия.
Глаголица и кирилица
Доказателствата, че глаголицата е първото славянско писмо, могат да се обобщят по следния начин:
Следите от глаголическа писмена дейност в Моравия и Панония. В ранни глаголически ръкописи и в текстове, преписи на старинни произведения, се срещат думи и форми, които са явни следи от дейността на светите Кирил и Методий в западнославянските говорни области.
Глаголицата е оригинална азбука. Нейният създател е бил добре подготвен „граматик“, който е познавал отлично византийската писменост, но същевременно е имал познания за различни други графични системи. Писмената система, която е успял да създаде, почива на добре премислена езикова организация.
„Сказание за буквите“ на Черноризец Храбър свидетелства, че първата славянска азбука е била създадена от Константин-Кирил Философ. Списъкът на буквите в това произведение, който може да се възстанови по архаични по текст преписи, съвпада в състава си с най-ранните абецедари (списъци на букви) – Преславския, Мюнхенския, Парижкия Abecenarium Bulgaricum, както и със запазените старобългарски творби с азбучен акростих.
В глаголицата могат да се проследят звукови особености, някои от които се срещат в т. нар. рупски български говори.
Практиката при палимпсестите е била да се използват глаголически оригинали, върху които се е писало на кирилица, а не обратното.
Състав и структура
Глаголицата съдържа около 44 букви в зависимост от варианта. 24 от оригиналните 38 букви са изведени от графеми на средновековния гръцки минускул. Предполага се, че буквите Ша, Ща и Ци са извлечени от северносемитското писмо – фонемите, които тези букви представят, не съществуват в гръцкия, но са доста разпространени във всички славянски езици. Произходът на останалите букви е неизвестен. За някои от тях се предполага, че произлизат от древноеврейски и самарянски ръкописи, с които Кирил се е запознал по време на пътуването си до хазарите.
Според петербургските филолози М. И. Привалова и Г. М. Прохоров глаголицата е мисионерска азбука, подобна по структура и функция с църковното грузинско писмо хуцури и други източни азбуки. Повечето букви в глаголицата действително наподобяват хуцури по облик, а броят им в двете азбуки е почти еднакъв (38 – 40). При това „съответните звуци на речта се представят чрез видоизменяне на един и същ знак“, а повечето букви имат цифрово значение за разлика от кирилицата, в която цифрово значение имат само заимстваните от гръцката азбука. Тази теория води началото си от края на 19 век и нейни основоположници са Е. М. Гастер (1887 г., Лондон) и Р. Абихт (1895 г., Лайпциг).
Глаголицата е съставена само от един вид букви – няма главни и малки букви. Според графическото си представяне, азбуката се развива в две форми: българска (обла глаголица) и хърватска (ъглеста глаголица).
Характеристика
Глаголицата има два варианта: объл и ъглест.
В облия вариант преобладават кръгове и плавни криви, докато при ъглестия се срещат доста прави ъгли, а понякога и трапеци. Вижте изображение на двата варианта.
Българската обла глаголица е по-старият вариант. С течение на времето колелцата загубват кръглия си характер и стават ъгловати и начупени. Основните писмени паметници с използвана глаголица са от Х век. Най-известните сред тях са: Зографско четвероевангелие, Асеманиево евангелие, Мариинско евангелие, Рилски глаголически листове, Охридско евангелие, Мюнхенски абецедар, Синайски псалтир. Историческите източници са свързани главно с места, свързани с непосредствената дейност на Кирил и Методий и техните последователи в Моравия, Панония и Охрид.
Хърватската (ъглеста) глаголица се използва от хърватските католици. До края на 11 век не се е различавала от българската глаголица. По-късно буквите стават остри, високи и тесни, тъй като са писани с право перо.
Всички букви имат свои имена, като повечето от тях са приети и за кирилските букви: аз, буки, веди, глагол, добро, есть и т.н. Буквите имат и числена стойност – първите десет за единиците, вторите – за десетиците, третите – за стотиците. Съществува разлика в означаването на числата в глаголицата и в гръцката азбука. Численият ред в глаголицата е оригинален и не следва гръцкия буквен ред.
Следната таблица представя всички букви в глаголицата:
самата буква (объл вариант);
името ѝ;
нейният звуков еквивалент;
съответната гръцка буква, за която тази буква е използвана;
и съответната ѝ съвременна кирилска буква (ако съществува).
Уникод
Глаголицата е въведена за първи път в уникод версия 4.1. Областта на знаците е U+2C00 – U+2C5E. Вижте: * Unicode таблица (PDF)
Във версия 12.1 са добавени надредни глаголически букви (област: 1E000–1E02F). Вижте: * Unicode таблица (PDF)
Вижте също
Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост
Кирилица
Шльокавица
Списък на глаголическите текстове
Външни препратки
Безплатни глаголически шрифтове
Глаголически шрифтове
Mисал 1483 – хърватски първотисак
Върбнички статут 1380/1527
Истарски развод 1325/1546
Онлайн глаголическа клавиатура
Литература
Селищев, А. М. Старославянский язык. Т.1. Москва, 1951, 35 – 67
Fučić, B. Glagoljski natpisi. – Djela Jugoslavenske Akademije Znanosti i Umjetnosti (Zagreb), 57, 1982. 420 p.
Fullerton, Sharon Golke: Paleographic Methods Used in Dating Cyrillic and Glagolitic Slavic Manuscripts. (In: Slavic Papers No. 1.) Ohio, 1975. 93 p.
Jagić, V. Glagolitica: Würdigung neuentdeckter Fragmente. Wien, 1890.
Miklas, H. (Hrsg.) Glagolitica: zum Ursprung der slavischen Schriftkultur. Wien, 2000.
Steller, Lea-Katharina: A glagolita írás. – In: B. Virághalmy, L. Paleográfiai kalandozások. Szentendre, 1995. ISBN 963-450-922-3
Vais, J. Abecedarivm Palaeoslovenicvm in usum glagolitarum. Veglae, [Krk], 1917. XXXVI, 74 p.
Vajs, J. Rukovet hlaholske paleografie: Uvedení do knizního písma hlaholskeho . Praha, 1932. 178 p, LIV. tab.
Източници
Емил Георгиев, „Нашето Аз Буки Веди“ – София, 1981 г.
Бележки
Старобългарски език
Кирил и Методий |
Петък е петият ден от седмицата.Денят след четвъртък и преди събота.
Исус Христос е бил разпнат на кръста в петък (Разпети петък).
В исляма, петък е ден за публични молитви в джамиите.
Еврейският шабат започва в петък след залез слънце и свършва в събота по същото време.
В римската империя „петък“ е посветен на богинята Венера – „Veneris dies“.
В литературата
Петкан (англ. Friday) се казва спътникът на Робинзон Крузо от едноименния роман на Даниел Дефо
Научно-фантастичният роман „Петък“ на Робърт Хайнлайн
В музиката
Песента „Петък“ от албума „Август“ на групата Точка бг
В работата
Петък е ден на майстора
Вижте също
Петко
Обикновена година, започваща в петък
Високосна година, започваща в петък
Черен петък
Кървав петък
Бележки
Дни от седмицата |
23 януари е 23-тият ден в годината според григорианския календар. Остават 342 дни до края на годината (343 през високосна година).
Събития
393 г. – Римският император Теодосий I провъзгласява 9-годишния си син Хонорий за съимператор.
1482 г. – Излиза първото печатно издание на Петокнижието.
1556 г. – При най-смъртоносното земетресение в историята, в провинция Шенси, Китай, загиват 820 хил. души.
1558 г. – Руските войски нападат Ливония, което е начало на Ливонската война, целяща контрол на Русия над днешната територия на Естония и Латвия.
1579 г. – Подписана е Утрехтската уния, поставила основите на новата държава Нидерландия.
1849 г. – Елизабет Блекуел се дипломира в Медицинския колеж в Дженива и става първата американка лекар.
1899 г. – Емилио Аквиналдо става първи президент на Филипините.
1904 г. – Приет е Закон за университета, който преобразува Висшето училище в София в Български университет „Братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово“ (дн. Софийски университет „Св. Климент Охридски“).
1928 г. – Професор Михаил Арнаудов издига кандидатурата на драматурга Иван Грозев за Нобелова награда за литература през 1929 г.
1943 г. – Втората световна война: Британски войски успяват да завладеят Триполи от Нацистка Германия.
1950 г. – Ерусалим е провъзгласен за столица на новосъздадената държава Израел.
1953 г. – Екзекутиран е Йосиф Тончев – католически свещеник, осъден за противонародна дейност от комунистическия режим в България.
1978 г. – Швеция става първата държава в света, която забранява аерозолните опаковки, като мярка за съхранение на озоновия слой.
1997 г. – Мадлин Олбрайт става първата жена, заела поста държавен секретар на САЩ.
2001 г. – Седем души опитват да се самозапалят на площад Тянанмън (Китай) в навечерието на китайската Нова година, което мнозина считат за постановка на Китайската комунистическа партия с цел да се засилят гоненията срещу Фалун Гонг.
2006 г. – При железопътна катастрофа в Черна гора, недалеч от Подгорица, загиват 40 пътници.
Родени
1688 г. – Улрика Елеонора, кралица на Швеция († 1741 г.)
1752 г. – Муцио Клементи, британски музикант от италиански произход († 1832 г.)
1783 г. – Стендал, френски писател († 1842 г.)
1794 г. – Едуард Фридрих Еверсман, германски зоолог († 1860 г.)
1832 г. – Едуар Мане, френски художник († 1883 г.)
1840 г. – Ернст Карл Абе, германски физик († 1905 г.)
1857 г. – Андрия Мохоровичич, хърватски сеизмолог († 1936 г.)
1862 г. – Давид Хилберт, германски математик († 1943 г.)
1876 г. – Ото Дилс, германски химик, Нобелов лауреат през 1950 г. († 1954 г.)
1891 г. – Антонио Грамши, италиански писател и политик († 1937 г.)
1898 г. – Сергей Айзенщайн, съветски режисьор († 1948 г.)
1900 г. – Адамантиос Диамантис, кипърски художник (†1994 г.)
1903 г. – Григорий Александров, съветски режисьор († 1983 г.)
1905 г. – Константи Илдефонс Галчински, полски поет († 1953 г.)
1907 г. – Хидеки Юкава, японски физик, Нобелов лауреат през 1949 г. († 1981 г.)
1910 г. – Джанго Райнхарт, белгийски музикант († 1953 г.)
1915 г. – Артър Люис, американски икономист, Нобелов лауреат през 1979 г. († 1991 г.)
1921 г. – Тодор Попов, български композитор († 2000 г.)
1927 г. – Давид Попов, български футболист († 2011 г.)
1928 г. – Жана Моро, френска актриса и режисьор († 2017 г.)
1930 г. – Дерек Уолкът, поет от Сейнт Лусия, Нобелов лауреат през 1992 († 2017 г.)
1938 г. – Георг Базелиц, германски художник
1944 г. – Рютгер Хауер, нидерландски актьор († 2019 г.)
1945 г. – Тито Петковски, македонски политик
1946 г. – Борис Березовски, руски предприемач († 2013 г.)
1947 г. – Адела Пеева, българска режисьорка
1950 г. – Ричард Андерсън, американски актьор и режисьор
1954 г. – Сава Пиперов, български актьор
1964 г. – Маришка Харгитай, американска актриса
1964 г. – Денис Ризов, български музикант и продуцент
1967 г. – Наим Сюлейманоглу, турски тежкоатлет, роден в България († 2017 г.)
1968 г. – Петр Корда, чешки тенисист
1971 г. – Йордан Ефтимов, български поет и литературовед
1975 г. – Даниел Христов, български футболист
1976 г. – Светлан Кондев, български футболист
1984 г. – Ариен Робен, нидерландски футболист
1984 г. – Владимир Левин, азербайджански футболист
1987 г. – Александер Баумйохан, германски футболист
1987 г. – Андреа, българска попфолк певица
1987 г. – Владислав Мирчев, български футболист
Починали
1002 г. – Ото III, император на Свещената римска империя (* 980 г.)
1744 г. – Джамбатиста Вико, италиански философ (* 1668 г.)
1785 г. – Матю Стюарт, шотландски математик (* 1717 г.)
1789 г. – Джон Клеланд, английски писател (* 1709 г.)
1806 г. – Уилям Пит-младши, министър-председател на Обединеното кралство (* 1759 г.)
1837 г. – Джон Филд, ирландски композитор (* 1782 г.)
1875 г. – Чарлз Кингсли, британски писател (* 1819 г.)
1883 г. – Гюстав Доре, френски илюстратор (* 1832 г.)
1902 г. – Иван Мушкетов, руски изследовател (* 1850 г.)
1908 г. – Едуард Макдауъл, американски композитор (* 1860 г.)
1926 г. – Йордан Цицонков, български революционер (* 1903 г.)
1931 г. – Анна Павлова, руска балерина (* 1881 г.)
1939 г. – Матиас Зинделар, австрийски футболист (* 1903 г.)
1941 г. – Добри Христов, български композитор (* 1875 г.)
1944 г. – Едвард Мунк, норвежки художник (* 1863 г.)
1944 г. – Михаил Маджаров, български дипломат (* 1854 г.)
1950 г. – Васил Коларов, министър-председател на България (* 1877 г.)
1958 г. – Илия Бешков, български художник (* 1901 г.)
1963 г. – Юзеф Гославски, полски скулптор (* 1908 г.)
1980 г. – Ернст Оцвирк, австрийски футболист (* 1926 г.)
1981 г. – Роман Руденко, съветски офицер (* 1907 г.)
1981 г. – Самюъл Барбър, американски композитор (* 1910 г.)
1986 г. – Йозеф Бойс, германски художник (* 1921 г.)
1988 г. – Банчо Банчевски, български певец (баритон) (* 1906 г.)
1989 г. – Салвадор Дали, испански художник (* 1904 г.)
1993 г. – Кийт Лаумър, американски писател (* 1925 г.)
1994 г. – Николай Огарков, съветски маршал (* 1917 г.)
1998 г. – Фридрих Йозиас Сакскобургготски, германски благородник (* 1918 г.)
2001 г. – Недко Недев, български футболист (* 1920 г.)
2005 г. – Иван Динков, български писател (* 1932 г.)
2006 г. – Дамян Заберски, български художник (* 1929 г.)
2007 г. – Ришард Капушчински, полски журналист (* 1932 г.)
2015 г. – Абдула бин Абдул Азис, крал на Саудитска Арабия (* 1924 г.)
Празници
Тайван и Южна Корея – Световен ден на свободата
Острови Питкерн – Ден на Баунти (в памет на изгарянето на кораба „Баунти“ през 1790 г.)
123 |
Единният граждански номер (съкратено ЕГН, е-ге-не) представлява 10-цифрен низ от няколко числа, който е уникален за всеки български гражданин или постоянно пребиваващ чужденец. Той служи за административен идентификатор на подлежащите на регистрация физически лица. ЕГН се получава при раждане в лечебно заведение или впоследствие – при издаването на акт за раждане. Еталонодържател на ЕГН е Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението (ЕСГРАОН) към Главна дирекция Гражданска регистрация и административно обслужване (ГД ГРАО).
Единният граждански номер е въведен през 1977 г.
Структура
Първите шест цифри съответстват на датата на раждане (ГГММДД). Тъй като за годината на раждане са отделени само две цифри, могат да се кодират единствено годините между 1900 и 1999. Останалите години се представят по следния начин:
за родените преди 1 януари 1900 г. към месеца се прибавя числото 20,
за родените след 31 декември 1999 г. до 31 декември 2099 г. към месеца се прибавя числото 40.
Следващите три цифри (седма, осма и девета) са информация за областта в България и поредността на раждането, като седмата и осмата са случайно генерирани според града, а деветата е нечетна за момиче, и четна за момче.
Десетата цифра е контролна и се изчислява по следния алгоритъм:
Всяка от първите девет цифри се умножава по съответното ѝ тегло (виж таблицата) и резултатите се сумират;
Получената сума се дели на 11 с остатък;
Ако остатъкът от делението е по-малък от 10, тогава той се взема като контролна цифра, иначе за контролна се взема цифрата 0.
(Теглата са съответната степен на двойката по модул 11.)
Пример: 6101057509 – мъж, с дата на раждане 5 януари 1961 г.
Забележка: ЕГН е коректен, но такова лице не съществува.
Изчисляване на контролната цифра в примера:
6*2 + 1*4 + 0*8 + 1*5 + 0*10 + 5*9 + 7*7 + 5*3 + 0*6 = 130;
Делим получената сума на 11 и получаваме дроб: 130/11 = 11,(81);
За да намерим остатъка, умножаваме цялата част от получената дроб по 11 и изваждаме резултата от първоначалната сума: 130 - 11*11 = 9;
Kонтролната цифра е 9.
Месторождение
Поради съществувалата в продължение на много години практика на общинските подразделения на ЕСГРАОН да се раздават листове от един голям формуляр с предварително номерирани редове, то по последните цифри на ЕГН може с допустима точност да се определи и месторождението на съответния български гражданин. Други отдели на ЕСГРАОН направо сумират поредния номер на раждане с последните 3 цифри от ЕКНМ и прибавят единица в зависимост от пола на детето. Споменатата практика се отрича от служителите на ЕСГРАОН, но въпреки това често се използва от правоохранителните органи за бърза проверка на валидността на документи за самоличност.
Вижте също
Лична карта
Български паспорт
Закон за българското гражданство
Гражданство на Европейския съюз
Гражданство
Зелена карта
Карта за постоянно пребиваващ в Канада
Паспорт
Международен паспорт
Шофьорска книжка
Източници
ЕСГРАОН
Закон за гражданската регистрация
Информация, проверка и генератор за единни граждански номера (ЕГН), Проверка за валидност и информация налична в ЕГН
Бележки
Българско право
Идентификация на личността
Идентификатори |
Стѐфан Нико̀лов Стамболо̀в е бележит български държавник и революционер, както и журналист и поет.
Апостол на Вътрешната революционна организация (1875 – 1876). Участва в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание. Руски военен кореспондент през Руско-турската война (1877 – 1878). След Освобождението се издига в средите на Либералната партия в Княжество България. След преврата от 1886 г. оглавява Регентството, потушава размириците в страната с цената на дълготраен разрив на отношенията с Русия. През 1887 г. е назначен за министър-председател и се задържа на власт до 1894 г. Основава и ръководи Народнолибералната партия до убийството си.
Критикуван е заради диктаторските му методи. Сред основоположниците е на икономическия и културния подем на България, продължил в десетилетията до Балканските войни.
Биография
Произход и образование
Стефан Стамболов е роден на 30 януари (12 февруари нов стил) 1854 г. в Търново. Потеклото му по майчина и бащина линия е от Трявна. Бащата е съзаклятник от Велчовата завера (1835) и съмишленик на капитан Дядо Никола. Стефан Стамболов расте в обкръжението на революционери като Христо Иванов – Големия, отец Матей Преображенски – Миткалото, Христо Караминков – Бунито.
Образованието си започва в родния град. Учи в Духовната семинария в Одеса (1870 – 1872), но не я завършва, тъй като е изключен поради връзките му с руски революционери. През 1873 г. за кратко е учител в Търново, след което заминава за Румъния.
Национално-революционни борби
Преди Освобождението
Стамболов е делегат на Търновския революционен комитет на Общото събрание на Българския революционен централен комитет през август 1874 г. През есента на същата година е изпратен от БРЦК в България, за да съживи революционните комитети, разбити след гибелта на Васил Левски. Заедно с Христо Ботев, през август 1875 г., Стамболов свиква ново общо събрание на БРЦК в Букурещ, което взема решение за въстание в България и го изпраща като апостол в Старозагорско. След неуспеха на Старозагорското въстание е принуден да се завърне в Румъния.
През ноември–декември 1875 г. Стамболов председателства Гюргевския комитет, който решава да организира нов опит за общо въстание в България през пролетта на следващата година. Определен е за главен апостол на Търновския революционен окръг. Прехвърля се в окръга в края на януари 1876 г. Първоначално се установява в Горна Оряховица, а впоследствие – в Самоводене, откъдето координира подготовката на въстанието в района между Търново и Русе. Конкретният му принос е в агитацията на населението, подбора на въстанически ръководители, събирането на парични средства и стратегическото планиране на въстанието, но усилията му за въоръжаване на населението остават без особен успех. При вестта за преждевременното избухване на въстанието в Панагюрски окръг проявява колебание и забавя нареждането си за въстание в Търновско. Надеждата, че ще успее да проведе съвещание на революционните комитети, е провалена от турските власти. Благодарение на шпионската си мрежа, между 25 и 28 април полицията залавя лидерите на съзаклятието в Горна Оряховица, с което осуетява въстанието в почти целия окръг с изключение на района на Бяла черква и Мусина. Опитът на Стамболов да вдигне на бунт Самоводене също пропада и през следващите месеци той е принуден да се укрива в селото, преди да премине Дунав през август същата година.
В Румъния Стамболов взема участие в ръководството на Българското централно благотворително общество и е редактор в основания от Ботев вестник „Нова България“.
По време на Руско-турската война (1877 – 1878) е военен кореспондент на ежедневния вестник „Ново време“ („Но́вое вре́мя“), Петербург. Участва в кампанията за доставка на храна и фураж за действуващата руска армия.
След Освобождението
В края на август 1878 г. Стамболов става един от учредителите на търновския комитет „Единство“, който си поставя за цел да предотврати териториалното разпокъсване на България, решено от Великите сили на Берлинския конгрес. Търновският комитет образува организационна мрежа в цяла Северна България и сътрудничи с комитетите в южната част на страната за набиране на доброволци, оръжие, боеприпаси и храни в подкрепа на въоръжената борба за освобождаване на Македония.
Като деец на Либералната партия и член на парламента Стамболов взема участие в съединистката акция от пролетта на 1880 г. Заедно с други политически представители в София съставя план за обединение на Княжество България и Източна Румелия, който предвижда организирана агитация в Южна България и подготовка на княжеството чрез закон за народното опълчение и държавен заем. През май заминава за Сливен, където съдейства за съставянето на таен централен комитет от румелийски общественици, но по инструкции от софийското правителство сдържа дейността му до приключване на дипломатическите сондажи в Европа. Неблагоприятните резултати от сондажите обричат акцията на неуспех.
В началото на септември 1885 г. Стамболов е председател на Народното събрание и е между първите лидери на Княжество България, които подкрепят Съединението, обявено в Пловдив от източнорумелийски офицери и дейци на Българския таен централен революционен комитет. Той съставя прокламацията, с която на 8 септември княз Александър приема сливането на двете български области и се нагърбва със защитата му. След избухването на Сръбско-българската война се записва за доброволец в армията.
Политическа дейност
Ранна политическа кариера
Още по времето на Учредителното събрание (1879) Стефан Стамболов е сред най-активните привърженици на Либералната партия. Избран е за депутат в Първото (1879), Второто (1880 – 1881) и отново в Четвъртото обикновено народно събрание, което оглавява като председател от 1884 до 1886 г.
Със статиите си във в-к „Целокупна България“ през лятото на 1879 г. Стамболов е един от водачите на агитацията срещу правителството на консерваторите и с основен принос за победата на либералите на парламентарните избори в края на септември. На същите избори е избран за депутат и утвърден от мнозинството в Народното събрание, независимо че по това време е все още далеч от изискуемата минимална възраст от 30 години. Стамболов е един от непримиримите, които принуждават правителството на Тодор Бурмов да подаде оставка, противопоставят се на съставянето на коалиционен кабинет и по този начин предизвикват преждевременното разпускане на събранието от княз Александър Батенберг.
По време на Режима на пълномощията (1881 – 1883) Стамболов се оттегля в Търново, където набира масова подкрепа и работи за привличане на руските генерали от правителството към каузата за възстановяване на Търновската конституция. При посещението на министър-председателя Леонид Соболев в града през септември 1882 г. организира няколкохиляден митинг в подкрепа на Русия и конституцията. В началото на август 1883 г. Стамболов заминава за София в безуспешен опит да прокара собствен проект за помирение на либерали и консерватори, който предвижда решението за конституцията да бъде взето от Велико народно събрание, излъчено по демократичния избирателен закон от 1880 г., и задържане на Соболев на министър-председателския пост. Предложението не е прието от княз Александър Батенберг, който прекратява пълномощния режим по договореност с партийните водачи Драган Цанков и Григор Начович, отстранявайки от власт руските офицери въпреки предупреждението на дипломатическия представител на Русия в София.
Макар и несъгласен с намеренията на Цанков да прокара консервативни изменения в конституцията чрез избрания през пълномощния режим парламент, в края на 1883 г. Стамболов парира стремежа на „непримиримите“ либерали за разцепване на Либералната партия. След изборите през май 1884 г., посредничи без успех за изглаждане на противоречията между умерения Цанков и водача на „непримиримите“ Петко Каравелов. Отхвърля предложението на Цанков да бъде избран за председател на парламента и подкрепя кандидатурата на Каравелов при окончателния разрив между двете крила на партията. Избран е за подпредседател, а след оставката на Цанков и заемането на министър-председателския пост от Каравелов става председател на Народното събрание. Поддържа законодателните инициативи на каравеловото правителство, включително законите за държавна собственост и експлоатация на железниците и строежа на жп линията Белово–Вакарел със средства от фиска и външни заеми.
Регент (1886 – 1887)
Деветоавгустовският преврат заварва Стамболов в Търново. Като председател на Народното събрание и един от най-авторитетните общественици от това време, името му е включено в състава на правителството, обявено от заговорниците, но той самият им отказва всякакво съдействие и оглавява (15 август 1886) наместничеството, което с помощта на южнобългарските войски връща княз Александър Батенберг в София. Това става против волята на руския император Александър III, който в крайна сметка принуждава Батенберг да се откаже от престола. Не успял да задържи княза, едновременно с абдикирането му на 26 август, Стамболов е назначен в тричленното регентство, което управлява страната почти цяла година в условията на остра външно- и вътрешнополитическа криза.
Като регент Стамболов се опитва да използва абдикацията на Батенберг, за да подобри българо-руските отношения, но въпреки посланието на IV обикновено народно събрание до царя с уверения за преданост към Русия, не спира репресиите на правителството на Васил Радославов над русофилите. Това и усилията на Русия да диктува условията за избирането на Велико народно събрание и новия княз чрез дипломатически натиск и военни демонстрации водят до разрив през ноември същата година и проруски бунтове в страната. В края на юни 1887 г. за княз е избран Фердинанд Сакскобургготски, след като Стамболов принуждава Радославов (привърженик на Батенберг) да подаде оставка от премиерския пост.
Министър-председател
След избора на княза, Стамболов оглавява правителството на създадената от него Народнолиберална партия. Задачите, които си поставя, са: защита на българската независимост, умиротворяване на страната, ускоряване на стопанското развитие, укрепване на международното положение на България и защита на българската кауза в териториите, определени от Санстефанския мирен договор, но останали извън българската държава.
Външна политика
Възкачването на Фердинанд на престола води до вътрешна стабилизация, но международното положение на България остава несигурно заради категоричната позиция на Русия. В началото на 1888 г. руското правителство декларира, че няма да търси силово решение на българския въпрос, но същевременно отказва да признае избора на княза от Великото народно събрание. Останалите Велики сили следват руския пример, за да избегнат пряка конфронтация с Петербург. Тайните преговори, които Стамболов води с руски представители между 1888 и 1891 година за замяната на княза с общоприемлив кандидат, пропадат поради взаимно недоверие.
Участник в подготовката на три безуспешни въстания за национално освобождение и обединение, като министър-председател Стамболов се опитва да защити българските интереси в Македония в рамките на Берлинския договор, контролирайки и направлявайки лично усилията на външните министри Георги Странски (1887 – 1890) и Димитър Греков (1890 – 1894). Като основна заплаха за българските национални интереси в областта Стамболов схваща не османската власт, а претенциите на съседните балкански държави. Затова той отбива постъпките от сърби (август 1889) и гърци (юни 1891) за антиосмански съюз и подялба на Македония и търси разбирателство с Високата порта. Съчетавайки постъпките в подкрепа на Българската екзархия с натиск по редица въпроси от българо-турските отношения, той постига утвърждаване на българските училища и духовенство в областта. През юли 1890 г. султан Абдул Хамид II издава пълномощия (берати) за български владици в Скопската и Охридската епархия, след като българският министър-председател нарежда демонстративно спиране на изплащането на източнорумелийския дълг за Портата. Заканата на Стамболов, че ще прекъсне преговорите за наема на железницата Вакарел–Саранбей, спомага за издаването на берати за Велешко и Неврокопско през април 1894 г. По същото време султанът гарантира правото на българските митрополити и общини да откриват училища и да издават разрешителни за учителите в Македония.
Вътрешна политика
Начело на правителството и на вътрешното министерство Стамболов налага авторитарно управление, основано на насилствено потискане на опозицията, употреба на съда за политически процеси и контрол върху армията.
Важен фактор за този курс е разривът на отношенията с Русия. Чрез елиминиране на политическото русофилство и възстановяване на обществения ред Стамболов се стреми да предотврати чужда интервенция, целяща смяна на политическата власт и конституционни промени в България. Той обаче преследва не само привържениците на такава интервенция. В навечерието на парламентарните избори от септември 1887 г. са подложени на репресии и поддръжниците на бившия министър-председател Петко Каравелов, които не признават княз Фердинанд. Осигурило си мнозинство в Народното събрание, правителството спира всички опозиционни вестници, с временно изключение на поддържащия княза печатен орган на Васил Радославов. Режимът върху печата е либерализиран частично едва през 1892 г. от външнополитически съображения.
Прекъснато по време на предизборната кампания през 1887 г., военното положение в страната е продължено още в края на същата година със Закона за изтребление на разбойничеството, въпреки че въоръжените акции на русофилите стихват след разгрома на четите на Набоков и Боянов.
Репресиите над опозицията ескалират след неуспелия атентат над министър-председателя, жертва на който става финансовият министър Христо Белчев през март 1891 г. Атентатът е последван от масови арести и съдебен процес, завършил с 4 смъртни присъди и затвор за Петко Каравелов, Трайко Китанчев и други политически противници на Стамболов.
На преследване е подложена и църквата, която отказва да признае нежелания от Русия Фердинанд. В края на 1888 г. Стамболов разтуря заседанието на Светия Синод в столицата и въдворява насилствено владиците в епархиите им. Конфликтът се изостря през 1892 – 1893 г. във връзка с конституционните промени, които позволяват на бъдещия престолонаследник да изповядва вяра, различна от източноправославната. Тогава Стамболов заплашва Екзархията със спиране на издръжката, а митрополит Климент Търновски е затворен в Гложенския манастир.
След провала на Деветоавгустовския преврат при управлението на регентите армията е прочистена от русофилски настроени офицери. Подкрепата ѝ за Стамболовото правителство обаче не е сигурна. Опасявайки се от авторитета на един от водачите на контрапреврата – майор Христо Попов, през 1888 г. Стамболов организира съдебен процес срещу него и го отстранява от служба под претекст материални злоупотреби. Недоволството сред офицерите от сдържаната политика по македонския въпрос намира изражение в заговора на Коста Паница, разкрит в началото на 1890 г. За да задържи армията на своя страна, Стамболов разчита на сътрудничеството на военните министри – полковник Сава Муткуров (до 1891) и наследилия го Михаил Савов. Конфликтът със Савов и отстраняването му от министерството в началото на 1894 г. водят до укрепване на авторитета на княз Фердинанд чрез новия министър на войната полковник Рачо Петров.
Стопанска политика
Външнополитическата ориентация към Австро-Унгария и Великобритания позволява на Стамболовото правителство да увеличи драстично разходите за модернизиране на армията, администрацията и пътната инфраструктура чрез заеми от тези две страни. По времето на Стамболов са завършени жп линиите, свързващи София с Виена и Цариград и Ямбол с Бургас, започнат е строеж на железници от столицата за Северна България и за Македония, преустроени и разширени са варненското и бургаското пристанище. Правителството и народното събрание насърчават развитието на минното дело и други отрасли чрез законово регламентирани концесии и на леката промишленост чрез специален закон за снабдяване на армията от местни източници. В резултат и на тези усилия между 1887 и 1894 г. в България изникват 80 нови фабрики.
Последна година на власт
В началото на 1894 г. Стамболов попада в центъра на шумен публичен скандал, след като на 11 март Мария Милкова, съпруга на капитан Тодор Матров и балдъза на военния министър Михаил Савов, обвинява министър-председателя в любовна връзка със самата нея и със съпругата на Савов. Военният министър призовава Стамболов на дуел, в резултат на което е отстранен от правителството. Случаят предизвиква силно недоволство срещу правителствения ръководител в офицерските среди. Раздухан допълнително с публикуването на частна кореспонденция във вестниците, скандалът кара Стамболов да подава на няколко пъти оставката си, която в крайна сметка е приета от княз Фердинанд на 20 май. Според съвременни изследователи, като Георги Марков, в основата на интригата е именно князът. С отстраняването на Стамболов Фердинанд се стреми да засили властта си в страната и да издейства признание от Русия.
След оставката. Убийство
След отстраняването му от правителството княз Фердинанд и новото правителство на Константин Стоилов продължават да се опасяват от влиянието на Стамболов и търсят начини за неговото компрометиране. На 24 август 1894 г. той е арестуван за кратко заради критики към княза в интервю за германски вестник, а след освобождаването му е замерван с камъни на улицата от привърженици на правителството. Военният министър Рачо Петров организира разследване, опитващо се да докаже, че Стамболов е организирал атентата срещу самия себе си през 1891 г., при който загива финансовият министър Христо Белчев. След като следствието не открива доказателства за това, то е прекратено в края на годината. Стамболов отказва да напусне родината си, въпреки заплахите за разправа и опита за убийство.
На 3/15 юли 1895 г. Стефан Стамболов е жестоко посечен на улицата от Михаил Ставрев – Хальо и други македонстващи, близки до Наум Тюфекчиев. След 3 дни умира от раните си.
Повод за убийството му е отмъщение за смъртта на Коста Паница – бивш съратник на Стамболов, който със съдействието на Русия прави опит за военен преврат и в резултат е екзекутиран. Стамболов е нападнат 2 дни преди делегацията за помирение с Русия да бъде приета от Николай II.
Творчество
Стамболов е автор на двадесетина стихотворения, които са много популярни сред националреволюционерите. През 1875 г. публикува в съавторство с Христо Ботев стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“, а през 1877 г. – свои „Песни и стихотворения“.
Стефан Стамболов се изявява и като преводач. Сред публикуваните му преводи се откроява брошурата на Джанюариъс Макгахан „Турските зверства в България“. В края на живота си, след като пада от власт, Стамболов публикува популярния роман на Р. Джованьоли „Спартак“, без да посочи името си като преводач. Стамболов е търсил възможност да издаде свой превод на знаменития роман на Н. Чернишевски „Какво да се прави“.
Личен живот
Стефан Стамболов се жени през 1888 г. за Поликсена Станчева. От брака си има 3 сина: Константин, Асен и Стефан, и дъщеря Вера.
Стамболов е също страстен картоиграч на всички видове карти (включително бридж), не се отказва, докато не победи.
В културата
Стамболов, въпреки оспорваните оценки за дейността му, е почетен с редица скулптури и наименувани на него обекти в България.
През 2020 г. излиза криминалният исторически роман „Царят на татарите“ на Маргарит Абаджиев, който проследява работата и пагубните последствия от смъртта на Стамболов върху бъдещето на България. Романът си служи с богата колекция от историкографически документи, сред които са личните дневници на политика.
В книгата „Из българските бурни времена“ на Рихард фон Мах се появяват образи на видни личности от този период, като Симеон Радев, Поликсения Стамболова, княз Фердинанд, княз Борис III, Пейо Яворов, Гоце Делчев и други. Тя хвърля светлина върху политическите, геополитическите и вътрешнодържавните обстоятелства между следосвобожденския период и края на Първата световна война.
Литература
Маргарит Абаджиев, „Царят на татарите“, 2020 г.
А. Биман, „Стамболов“ (фототипно издание), 1896 г.
Н. Генадиев, „Стефан Стамболов – кога и защо се обяви против Русия“ (фототипно издание)
Р. П. Генов, „Българската външна политика при управлението на Стамболов“
Р. Ф. Мах, „Из българските бурни времена“
Duncan M. Perry, Stefan Stambolov and the Emergence of Modern Bulgaria, 1870 – 1895. Duke University Press, 1993, ISBN 0-8223-1313-8.
Симеон Радев, „Строителите на съвременна България“. Том 1, 2
Антон Страшимиров, „Диктаторът. Нови проучвания върху живота и личността на Стефан Стамболов“, София, 1935 г.
Атанаска Цокова, Творчество на Васил Друмев, на сайта на „Словото“
„Стефан Стамболов“, , материал от Словото, използван с разрешение
Бележки
Външни препратки
„Стефан Стамболов – от перото до ятагана“, Димитър Иванов
Сайт, посветен на Стефан Стамболов
Родени през 1854 година
Починали през 1895 година
Регенти на България
Председатели на Народното събрание на България
Министър-председатели на България
Министри на вътрешните работи на България
Министри на външните работи на България
Министри на просветата на България
Академици на БАН
Български поети
Български преводачи
Български журналисти
Руски военни кореспонденти
Българи по време на Руско-турската война (1877 – 1878)
Български революционери
Участници в Априлското въстание
Участници в Старозагорското въстание
Дейци на Гюргевския революционен комитет
Дейци на БРЦК
Дейци на ВРО
Македонски въпрос
Български бриджори
Почетни граждани на Видин
Носители на орден „За храброст“ I степен
Жертви на политически убийства в България
Убити български политици
Родени във Велико Търново
Починали в София
Погребани в Централните софийски гробища
Доброволци в Българската армия в Сръбско-българската война |
World Wide Web (Уърлд уайд уеб; съкратено WWW или W3; още The Web, буквално „Паяжината“), наричана също световна мрежа, мрежата или само уеб, е информационна система от взаимно свързани хипертекстови документи, достъпни през интернет. Документите в World Wide Web, наричани уеб страници, могат да съдържат текст, изображения, видео и други мултимедийни компоненти, а преминаването от един документ към друг се осъществяват с помощта на хипервръзки. Зареждането на страниците при поискване от страна на потребителя (известно като браузване, сърфиране или навигиране в интернет) се основава на архитектурата клиент-сървър, като браузърът подава заявка като клиент по комуникационен протокол към уеб сървъра, където са разположени търсените страници.
Идеята за World Wide Web е представена в документа Information Management: A Proposal на 12 март 1989 от английския инженер Тим Бърнърс-Лий, който ръководи и нейната първа реализация в мрежата на Европейската организация за ядрени изследвания ЦЕРН в края на 1990 г. Днес това е една от основните интернет услуги и понякога двете понятия се използват като взаимно заменяеми, макар това да е неточно. По-скоро интернет е фундаментът, а Уърлд уайд уеб е надстройката.
Терминология
Термините „интернет“ и „уеб“ биват употребявани често, без да се прави разлика между тях, но те са за различни неща. Интернет е глобалната система от взаимно свързани компютърни мрежи, докато уеб е една от услугите, предлагани по интернет. По-конкретно уеб е колекцията от документи и други ресурси, които са свързани посредством хипервръзки и URL, намиращи се на уеб сървъри, които биват доставяни на потребителите с уеб браузъри.
История
Началото на уеб е поставено от Тим Бърнърс-Лий, сътрудник на Европейската организация за ядрени изследвания (CERN) в Женева, Швейцария. Първите хипертекстови системи се появяват още през 1960-те години, но Бърнърс-Лий пръв прилага тази технология към разпределена компютърна мрежа. През 1989 г. той отправя предложение до ръководството за създаване на хипертекстова система „Mesh“, която да обслужва информационните нужди на CERN. През следващата година Бърнърс-Лий започва работа заедно с белгиеца Робер Кайо и към края на 1990 г. основните компоненти на системата са готови: мрежов протокол HTTP, маркиращ език HTML, първият уеб браузър и редактор WorldWideWeb (преименуван по-късно на Nexus, за да не се бърка с уеб), първият уеб сървър CERN httpd и първите уеб страници, на които е описан самият проект. Те са предназначени за работната станция NeXTcube и затова малко по-късно се налага създаването на прост текстов браузър, който да бъде лесно преносим към различни компютърни системи – Line Mode Browser.
На 6 август 1991 г. Тим Бърнърс-Лий публикува съобщение в Usenet групата alt.hypertext, с което на практика прави информационната система World Wide Web публична услуга, достъпна в интернет. Първият уеб сървър извън Европа започва да функционира месец по-късно в Станфордския линейноускорителен център. През следващите месеци системата постепенно се разпространява в научни центрове в различни части на света. През 1992 година се появяват първите графични браузъри след оригиналния WorldWideWeb, които вече са предназначени за по-широко разпространената операционна система UNIX. Година по-късно се появява и браузърът Mosaic, който играе важна роля в популяризирането на уеба. На 30 април 1993 г. CERN обявява, че уебът ще може да бъде използвана свободно и безплатно от всички. През 1994 г. е основана организацията World Wide Web Consortium, включваща различни заинтересовани организации и имаща за цел утвърждаването на техническите стандарти, свързани с функционирането на уеба.
През втората половина на 1990-те години с все по-широкото разпространение на достъпа до интернет уебът започва да се превръща във важно маркетингово средство. Много предприятия създават свои уеб сайтове, появяват се първите специализирани сайтове за електронна търговия. През 1999 – 2001 г. се стига до т. нар. дот-ком балон, при който голям брой нововъзникнали предприятия се опитват да привлекат значителни капитали към разрастващия се интернет бизнес, но много от тях не оправдават направените инвестиции и фалират.
След 2002 г. достъпът до високоскоростен интернет бързо нараства и се утвърждават успешни бизнес модели, базирани на World Wide Web, като тези на Google, eBay и Amazon.com. През следващите години възникват масови социални мрежи, като MySpace и Facebook. Широко се разпространяват форми за споделяне на съдържание, като блоговете, или системи, при които съдържанието се създава и поддържа от самите потребители, като Уикипедия. Този нов модел за обмен на информация между множество индивидуални потребители често се описва с понятието Web 2.0.
Уеб страници
Информацията в уеба се съдържа в хипертекстови документи или информационни ресурси, наричани уеб страници. Обикновено те са в HTML или XHTML формат и дават възможност за придвижване (навигиране) към други уеб страници с помощта на хипервръзки. Уеб страниците могат да се състоят от статичен текст или друго съдържание, съхранявано във файловата система на уеб сървъра (статични уеб страници), или да бъдат генерирани от софтуер на сървъра при заявка за четене на страницата от браузър (динамични уеб страници).
Най-често уеб страниците са групирани в уеб сайтове: съвкупности от страници, които се допълват функционално, имат сходен дизайн и обикновено са разположени в един домейн и на един уеб сървър. Има сайтове, които съдържат голям брой страници. Например Уикипедия съдържа милиони страници с различно съдържание и функционалност – енциклопедични статии, страници за обсъждане, прозорци за редактиране, списъци на редакторите на дадена статия и други.
Все по-често се създават интерактивни уеб приложения, като един от похватите е Ajax. При него се използва асинхронен обмен на малки порции данни „зад кадър“, като така информацията на уеб страницата се променя само частично и тя се зарежда по-бързо. По този начин се намалява количеството информация, трансферирано между сървъра и клиента и така се повишават скоростта и функционалността на страниците.
Начин на функциониране
Достъпът до уеб страница или друг ресурс се осъществява или като се изпише адрес в адресната лента на браузъра, или като се щракне върху хиперлинк, наличен на друга страница. При това браузърът изпраща серия от комуникационни съобщения към уеб сървъра за да получи достъп до, да изтегли и да изобрази страницата. През 90-те години на 20 век се възприемат термините браузване, сърфиране или навигиране за описание на процеса на последователен достъп до уеб страници. Още в началото маркетинговите агенции започват да изследват поведението на потребителите в уеба, за да използват максимално потенциала му за реклама..
Стъпките за достъп до страница с адрес http://www.example.org/home.html са следните: първо браузърът свързва част от URL (www.example.org) с IP адреса на уеб сървъра, хостващ страницата, с помощта на глобалната база данни Domain Name System (DNS), например IP адрес 203.0.113.4. Следващата стъпка е изпращане на HTTP заявка през интернет към уеб сървъра. Заявката се изпраща на определен порт, заложен в модела на протокола TCP/IP, така че приемащият компютър може да различи HTTP заявка от другите мрежови протоколи. HTTP протоколът използва обикновено порт 80. Съдържанието на заявката може да е само два реда, например: www.example.org]GET /home.html HTTP/1.1
Host: www.example.org
Първият ред съдържа версията на HTTP, а вторият – домейна на уеб сървъра. Ако уеб сървърът може да изпълни заявката, той изпраща отговор към браузъра. Този отговор може да бъде например:
HTTP/1.0 200 OK
Content-Type: text/html; charset=UTF-8
и следва съдържанието на поисканата страница. Програмата на една примерна страница, написана с HTML, може да изглежда така:
<html>
<head>
<title>Example.org – The World Wide Web</title>
</head>
<body>
<p>The World Wide Web, abbreviated as WWW and commonly known ...</p>
</body>
</html>
Браузърът анализира () този HTML програмен код и интерпретира командите (<title> за заглавията, <p> за абзаците) така, че да форматира текста. Освен текст, уеб страниците могат да съдържат и хипервръзки към други ресурси като снимки, скриптове, Cascading Style Sheets (CSS), които имат значение при изобразяването. Браузърът тогава отправя допълнителни HTTP заявки към уеб сървъра за тези и други интернет медийни формати. След получаването на необходимото съдържание от уеб сървъра, браузърът изобразява страницата.
Хипервръзки
Повечето уеб страници съдържат хипервръзки, водещи към различни уеб ресурси: подстраници, препратки към други сайтове, файлове за сваляне и други. В HTML кода на страницата това се програмира по следния начин: <a href=„http://example.org/wiki/Main_Page“>Example.org, a free encyclopedia</a>. Синтаксисът е следният: тагът за хиперлинк <a href=„В кавички се поставя на къде сочи хиперлинкът“, след което се затваря отварящият таг> между двата тага се поставя какво да се изобрази на страницата, след което се затваря</а> example.org].
Обединените по този начин ресурси, свързани помежду си чрез хипертекст линкове се нарича мрежа (уеб) от информация. Публикация в интернет се нарича по наименованието първо дадено от Тим Бърнърс – WorldWideWeb (УърдУайдУеб) (в оригинал изписването е било с т. нар. КамелКейс, което по-късно било преустановено) през ноември 1990 г.
Уеб адреси
Стандартизираните указатели за мрежовия адрес на даден ресурс в интернет или друго пространство се наричат Унифициран локатор на ресурси (, URL). Всяка уеб страница има URL, който я идентифицира по уникален начин. Той определя не само адреса в мрежата, но и типа на обекта на конкретния web-възел и идентификатор за метода на достъп до дадения обект. Последната версия на стандарта, дефиниращ синтаксиса и семантиката на URL e RFC 3986. В него URL се определя като частен случай на URI (Uniform Resource Identifier).
URL обикновено се състои от три части:
Име на протокола, който ще се използва за транспортиране на ресурса
Име на компютъра, върху който се съхранява ((използва се и съчетанието „се хоства“, от хостинг)) ресурсът
Име на самия ресурс, дадено като път
Пълният формат на URL е следният (частите, заградени в квадратни скоби, са незадължителни):
протокол://[потребител[:парола]@]сървър[:порт][/път[?параметри][#фрагмент]]
Представката www
Често срещаната в системата за имена на домейните и уеб адресит представка www се използва като част от името на конкретната машина (уебсървър), на която се съхранява уеб страницата – например www.example.com.
Използването на www не се изисква от конкретен технически стандарт и има много уеб сайтове, които не го използват. Например исторически първият уеб сървър е бил nxoc01.cern.ch. Според Палаци, работил в ЦЕРН заедно с Тим Бърнърс-Лий, станалото популярно използване на www като поддомейн е случайно: това е била страницата на проекта World Wide Web (www.cern.ch), докато официалната страница на ЦЕРН в същото време е била info.cern.ch, но DNS записите така и не били променени и впоследствие много други организации възприели името на уеб сайта им да се предшества от www. Много утвърдени официални уеб сайтове все още използват тази практика или поддомейни от вида www2, secure или en за специални цели. Много от уеб сървърите са настроени така, че основният домейн (напр. example.com) и поддомейнът www (напр. www.example.com) се отнасят до един и същи сайт; други използват само едната от двете форми или пренасочват към изцяло различен уебсайт.
Използването на поддомейн е полезно при необходимост от баланс на натоварването вследствие на интернет трафика, като се създава т.нар. CNAME record, който сочи към клъстер от уеб сървъри.
В случай, че потребителят въведе непълен уеб адрес в адресната лента, някои браузъри се опитват автоматично да добавят представката „www“ в началото и наставката „.com“, „.org“ и „.net“ в края, в зависимост от това, какво липсва. Например, ако се въведе само microsoft, то може да се трансформира в http://www.microsoft.com/ а 'openoffice' в http://www.openoffice.org. Тази характеристика започва да се появява в ранните версии на Firefox, когато все още е с работното име 'Firebird', в началото на 2003 г. Твърди се, че през 2008 Майкрософт получава патент в САЩ за същата идея, но само за мобилни устройства.
Използването на представката www намалява с навлизането на Web 2.0, тъй като уеб приложенията се стремят да направят домейните си лесно произносими и разпознаваеми.
С нарастване на популярността на мобилния уеб услуги като Gmail.com, MySpace.com, Facebook.com и Twitter.com най-често се споменават без добавяне на „www.“ (или „.com“) към домейна.
Указатели за схема
Браузърите се свързват и обменят информация с уеб сървърите по комуникационни протоколи. Гръбнакът на уеб е използваният за пренос мрежов протокол HTTP (, за прехвърляне на хипертекст). HTTP е протокол от ниво 7 (според модела на OSI), което го прави изключително гъвкав за използване. Версията HTTP Secure използва криптиране (шифриране) с помощта на SSL или TLS протоколите, което го прави незаменим при уебтранзакции, изискващи повишено ниво на сигурност.
Указателите за схема [http:// и [https://, с които започва всеки URI се отнасят съответно до HTTP или HTTP Secure. Протоколът HTTP е от фундаментално значение за уеба, а добавеният криптиран слой в HTTPS е от съществено значение когато браузърите обработват конфиденциални данни като пароли или банкова информация. Ако http:// <] <] липсва при въвеждането на URI от страна на потребителя, браузърите го добавят автоматично.
Кой е конкретният протокол може да се разбере по началото на мрежовия адрес:
http:// – протоколът е HTTP. Портът по подразбиране, на който браузърите се опитват да се свържат със сървъра, е 80.
https:// – протоколът е HTTPS; при него предаваните данни са криптирани. Портът за свръзка по подразбиране е 443.
Сигурност
С универсалната си достъпност уебът става предпочитана среда за разпространение на малуер. Сред разпространените компютърни престъпления в уеба са кражбата на самоличност (identity theft), измамата, шпионажът. Уеб базираните уязвимости днес надвишават по брой традиционните поводи за загриженост за компютърната сигурност, и според Google една от десет уеб страници съдържа зловреден код. Повечето уеб базирани атаки се осъществяват на напълно редовни уебсайтове и според Sophos повечето от тях се хостват в САЩ, Китай и Русия. Най-честата форма на малуер е внедряването на SQL код в уебсайта. Уебът е също уязвим и за атаки от типа междусайтов скрипт cross-site scripting (XSS), които се появяват с въвеждането на JavaScript и в известна степен се засилват от методите за уеб дизайн, ползващи Web 2.0 и Ajax, благоприятстващи скриптовете. Според една съвременна оценка, 70% от всички уебсайтове са уязвими за XSS атаки. Друга заплаха за уеб е фишингът. Според някои оценки глобалните загуби от фишинг се оценяват на 1,5 милиарда долара за 2012 г.
Защита на личната информация
Когато уеб страницата изисква и потребителят отговаря с личната си информация като истински имена, адрес, имейл, може да се осъществи връзка между текущия уеб трафик и потребителя. Ако уеб сайтът използва HTTP бисквитки, разпознаване на потребителско име и парола или други техники за проследяване, свързването между предишни или последващи уеб посещения с личната информация ще бъде възможно. Така уеб базирана организация ще може да създаде профил на отделните потребители, които ползват сайта. Ще може да създаде запис за потребителя, който съдържа информация за неговите интереси, хобита, професия и други аспекти на техния демографски профил. Тези профили обикновено представляват интерес за търговци, рекламни агенции и други. В зависимост от условията за ползване на уебсайта и на действащите закони тази информация може да бъде продавана, разпространявана или предавана на други организации без знанието на потребителя. За много хора това значи малко повече от нежелани имейли във входящата поща и необичайно релевантно рекламиране на следващи уеб страници. За други това означава, че отстъпването пред този необичаен интерес може да се превърне в бъдещ прилив на насочен маркетинг, който може да не е добре дошъл. Изпълнението на законите, контра тероризмът и шпионските агенции могат също да идентифицират, набелязват и следят потребители на база на интересите, които са описани в интернет.
Социалните мрежи правят опити да убедят потребителите си да представят техните истински имена, интереси и местоположение. Това прави преживяването в социалните мрежи по-реалистично и така задържа повечето си потребители. От друга страна, източниците на някои снимки и необмислени твърдения могат да бъдат идентифицирани и по-късно могат да съжаляват за публикуването им. Онлайн хулигани могат да използват лична информация, за да тормозят и преследват потребители. Модерните социални мрежи предоставят добър контрол на личните настройки за всяка отделна публикация, но те могат да бъдат сложни за намиране и употреба, особено за начинаещите.
Някои снимки и видеота, публикувани в сайтове причиняват проблеми, тъй като лицето на даден човек може да бъде добавено в онлайн профил. С техника за разпознаване на лица, ще бъде възможно лице да бъде свързано с друго, допреди това анонимно. Заради кеширането и копирането на изображения премахването на снимка от уеб пространството е трудно.
Стандарти
Работата на софтуера, необходимите техническите изисквания за обмен на информация между компютрите, както и други аспекти на уеб са стандартизирани. Част от документацията се изработва от организацията Уърлд Уайд Уеб Консорциум (World Wide Web Consortium (съкратено W3C)), оглавявана от Бърнърс-Лий, като в стандартизирането на уеб технологиите вземат участие и много други личности, организации и компании.
Някои от най-важните документи, които се обсъждат:
Препоръки за маркиращ език, особено за HTML и XHTML. Те определят структурата и начина на възпроизвеждане на хипертекст документи – от W3C.
Препоръки за стилизиране на сайтове, по-специално CSS от W3C.
Стандарти за ECMAScript (обикновено за JavaScript) – от Ecma International.
Допълнителни текстове дават определение за други важни технологии за уеба, като например:
Унифициран идентификатор на ресурси (Uniform Resource Identifier (URI)), което е универсално за препратки към източници в интернет, като хипертекст документи и снимки. URI-тата, често са наричани URLs, са дефинирани от IETF.
Протоколът за трансфер на хипертекст (HTTP), дефинира начина, по който браузърът и сървърът осъществяват връзката помежду си.
Уеб кеширане
Всеки път, когато уеб сървърът получи заявка за дадена страница, той я идентифицира и обикновено записва IP адреса, от който е отправена заявката. От друга страна, при потребителя също се записва информация: освен ако не им е изрично зададено обратното, повечето уеб браузъри обикновено записват голяма част от съдържанието на заявената страница локално. Този процес се нарича кеширане. Освен ако не се използва криптирането HTTPS, уеб заявките и отговорите, които се изпращат могат да бъдат видяни, записани и кеширани и от междинни системи.
Бележки
Вижте също
Интернет
Дълбока мрежа
Тъмна мрежа
Външни препратки
Word Wide Web Consortium |
Събития
21 януари – A U.S. B-52 катастрофира край Гренландия, носещ със себе си 4 ядрени бомби.
23 януари – Северна Корея залавя американския кораб-търсач „USS Pueblo“, с обяснението, че той е навлязъл в акваторията на Северна Корея с цел шпионаж.
7 март – Виетнамската война: започва Битката за Сайгон.
30 май – Бийтълс започват да записват своя Бял албум.
30 май – Президентът Де Гол разпуска Френския парламент.
10 юни – Италия побеждава Югославия с 2:0 в реванш от Европейското първенство по футбол. Първият мач от финала от 8 юни завършва при резултат 1:1.
20 август – Страните от Варшавския договор окупират Чехословакия по време на Пражката пролет
2 октомври – Кървава разправа на мексикански военни части срещу студенти и граждани в Тлателолко от следобяда до ранните часове на нощта. Загиват от 200 до 1000 души.
Основана е британската рок група Лед Цепелин.
Основана е британската рок група Дийп Пърпъл.
Основана е британската рок група Джетро Тъл
Родени
Яна Букова, българска писателка
Димитър Динев, австрийски писател
1 януари – Давор Шукер, хърватски футболист
2 януари – Олег Дерипаска, руски милиардер
7 януари – Георги Господинов, български поет
15 януари – Иняки Урдангарин, испански хандбалист, съпруг на испанската инфанта Кристина
16 януари
Бойко Пенчев, български писател, преводач и журналист
Дейвид Чокачи, американски телевизионен актьор
18 януари – Драгана Миркович, сръбска фолк певица
19 януари – Светослав Малинов, български политик
24 януари – Михаел Киске, германски метъл певец
26 януари – Николай Бойков, български писател, преводач
28 януари – Диджей Мъгс, американски музикант
4 февруари – Теодор Ушев, български илюстратор и аниматор
5 февруари – Маркус Грьонхолм, автомобилен състезател
6 февруари – Акира Ямаока, композитор и продуцент
8 февруари – Гари Коулман, американски актьор († 2010 г.)
14 февруари
Скот Шарп, американски автомобилен пилот
Славчо Атанасов, български политик
Стефан Ботев, български щангист
2 март – Даниел Крейг, английски актьор
20 март – Велиян Парушев, български футболист
23 март – Фернандо Йеро, испански футболист
29 март – Луси Лоулес, американска актриса
30 март – Селин Дион, канадска певица
3 април – Вени Марковски, интернет пионер
4 април – Щефен Якобс, немски писател
8 април – Патриша Аркет, американска актриса
11 април – Сергей Лукяненко, руски писател
15 април – Ед О'Брайън, британски китарист
16 април – Любка Биаджони цу Гутенберг, немска диригентка
18 април – Мурат Кекилли, турски музикант
22 април – Ивайло Йорданов, български футболист и треньор
1 май – Оливер Бирхоф, германски футболист
3 май – Атанас Костадинов, български политик
5 май – Бобан Бабунски, футболист от Република Македония
11 май – Роман Ружинов, български футболист
12 май – Тони Хоук, американски скейтбордист
28 май – Кайли Миноуг, австралийска певица
31 май – Джон Конъли, ирландски писател
11 юни
Иван Начев, български политолог
Севдалин Маринов, български щангист
23 юни – Ясен Петров, български футболист
26 юни – Паоло Малдини, италиански футболист
30 юни – Фил Анселмо, американски музикант
1 юли – Георги Ангелов, български поет
2 юли – Илиан Илиев, български футболист и треньор
3 юли
Елин Рахнев, български писател
Рамуш Харадинай, Косовски военен и политик
7 юли
Диана Дудева, българска гимнастичка
Джорджа Фокс, американска актриса
9 юли – Паоло Ди Канио, италиански футболист
16 юли – Георги Михалев, български плувец
22 юли – Арно Гайгер, австрийски писател
5 август – Марин Льо Пен, френски политик
8 август – Тодор Праматаров, български футболист
9 август
Ерик Бана, австралийски актьор и комик
Джилиън Андерсън, американска актриса
18 август – Любен Бричев, български футболист
23 август – Людмила Радкова, българска певица
29 август - Стилиян Иванов, български режисьор, сценарист и астролог
1 септември – Димитър Авджийски, български футболист
5 септември – Венцислав Ангелов (известен с прякора Чикагото), български политик, бивш служител на МВР, престъпник
7 септември – Радослав Вардаров, български футболист
10 септември
Биг Деди Кейн, американски рап изпълнител
Андреас Херцог, австрийски футболист
17 септември – Анастейша, американска певица
19 септември – Анатоли Тонов, български футболист
23 септември – Станчо Герджиков, български футболист
25 септември – Уил Смит, американски актьор
28 септември – Мика Хакинен, финландски пилот от Формула 1
30 септември – Веско Петков, български футболист
2 октомври – Яна Новотна, чешка тенисистка
7 октомври – Том Йорк, британски музикант
8 октомври
Звонимир Бобан, хърватски футболист
Емили Проктър, американска киноактриса
18 октомври – Михаел Щих, германски тенисист
25 октомври – Валентин Станчев, български футболист
26 октомври – Роберт Ярни, хърватски футболист
31 октомври – Ванила Айс, американски рап музикант
4 ноември – Румен Балински, български футболист
14 ноември – Павел Шуманов, български колоездач
16 ноември – Йоргос Караиваз, гръцки разследващ журналист († 2021 г.)
18 ноември – Оуен Уилсън, актьор и сценарист
22 ноември – Размус Лердорф, автор на програмния език PHP
27 ноември – Майкъл Вартан, френски актьор
28 ноември – Румен Панайотов, български футболист
2 декември – Луси Лиу, американска актриса
5 декември – Димитър Гюджеменов, български футболист
11 декември – Фабрицио Раванели, италиански футболист
13 декември – Славчо Илиев, български футболист
27 декември – Любомир Герасков, български гимнастик
30 декември – Красимир Събев, български политик и лекар
Починали
Борис Левиев, български диригент и композитор
8 януари – Пиеро Пасторе, италиански футболист и киноартист
11 януари – Коце Ципушев, български революционер
26 януари – Никола Фурнаджиев, български поет
10 февруари – Питирим Сорокин, социолог
11 февруари – Ибрахим Абача, чадски политик
15 февруари – Литъл Уолтър, американски музикант (р. 1930 г.)
27 март – Юрий Гагарин, руски космонавт (р. 1934 г.)
4 април – Мартин Лутър Кинг, афроамерикански борец за граждански права (р. 1929 г.)
7 април – Джим Кларк, британски пилот от Формула 1, двукратен световен шампион (р. 1936 г.)
1 юни – Хелън Келер, американска общественичка
2 юни – Андре Матьо, канадски пианист и композитор
6 юни – Никола Кенов, български диригент и композитор (р. 1902 г.)
6 юни – Робърт Кенеди, американски политик
7 юни – Фьодор Токарев, съветски оръжеен майстор (р. 1871 г.)
14 юни – Салваторе Куазимодо, италиански поет
21 юли – Василий Соколовски, съветски маршал (р. 1897 г.)
3 август – Константин Рокосовски, съветски маршал от полски произход (р. 1896 г.)
28 август – Антон Панов, македонски писател
18 септември – Константин Матов, български лекар
30 септември – Александър Божинов, български художник (р. 1878 г.)
6 ноември – Калин Бояджиев, български архитект (р. 1905 г.)
25 ноември – Ъптон Синклер, американски писател (р. 1878 г.)
26 ноември – Арнолд Цвайг, немски писател (р. 1887 г.)
20 декември – Джон Стайнбек, американски писател, лауреат на Нобелова награда за литература през 1962 г. (р. 1902 г.)
30 декември – Кирил Мерецков, съветски маршал (р. 1897 г.)
30 декември – Тригве Ли, норвежки политик
Нобелови награди
Физика – Луис Алварес
Химия – Ларс Онсагер
Физиология или медицина – Робърт Холи, Хар Гобинд Корана, Маршал Ниренбърг
Литература – Ясунари Кавабата
Мир – Рене Касен
Библиография
1968. Годината на гневното слънце. София – между Париж и Прага. Пражката пролет и българската литература. Поредица „Годините на литературата“ – книга трета. Съставител Пламен Дойнов. НБУ, Изд. Ciela. С., 2009. (ISBN 978-954-28-0401-7)
Външни препратки
Антоний Тодоров, „1968-а“ (откъс от Модерната политическа мисъл), в-к „Литературен вестник“, год. 11, бр. 26, 4 юли 2001
Вихрен Чернокожев, „Българската 1968: Книги на кладата“, електронно списание LiterNet, 6 юли 2008, № 7 (104)
„΄68 винаги предстои“, в-к „Култура“, бр. 15 (2939), 20 април 2018
„1968 година в спомените на юриста Алфред Фосколо“, БНТ, До Европа и напред, 9 ноември 2019 г.
Вижте също
Календар за 1968 година |
30 март е 89-ият ден в годината според григорианския календар (90-и през високосна година). Остават 276 дни до края на годината.
Събития
240 г. пр.н.е. – Описано е първото наблюдение на Халеевата комета.
1794 г. – Жорж Дантон, Камил Демулен и техни последователи са задържани в заговор за преврат и сваляне на правителството.
1814 г. – Армиите от Шестата коалиция по време на Наполеоновите войни навлизат в Париж.
1814 г. – в Амстердам е коронясан първият крал на Нидерландия Вилхелм I.
1842 г. – Доктор Кроуфърд Лонг използва за първи път анестезия при извършване на хирургична операция.
1856 г. – Подписан е Парижкият договор, с който се слага край на Кримската война.
1858 г. – Хаймън Липман патентова молив с прикрепена към него канцеларска гума.
1867 г. – Основана е Австро-Унгария, в резултат на реформата на Австрийската империя.
1905 г. – Президентът на САЩ Теодор Рузвелт е помолен да посредничи за прекратяването на Руско-японската война.
1909 г. – Открит е за експлоатация мостът, свързващ кварталите Манхатън и Куинс в Ню Йорк.
1912 г. – Мароканският султан Абделхафид подписва договор, съгласно който Мароко става протекторат на Франция.
1914 г. – В Англия стачкуват 100 000 йоркширски миньори.
1922 г. – Със заповед на военния министър Константин Томов е учреден почетен знак За спасяване на знаме, носи се отдясно на гърди, отсечени са само 100 знака.
1930 г. – Учредена е прокомунистическата организация Български общ народен студентски съюз (БОНС).
1940 г. – Япония обявява Нанцзин за столица на марионетното китайско правителство.
1944 г. – Втората световна война: Англо-американската авиация бомбардира София, Враца, Лом и Фердинанд (дн. Монтана). В операцията участват 600 самолета.
1945 г. – Втората световна война: Съветската армия, с участие на съюзническите армии от България, Югославия, Румъния и Полша, навлиза в Австрия и завладява Виена, а на север – освобождава Гданск.
1946 г. – Церемонията по връчване на наградите Оскар за първи път се предава по радиото.
1954 г. – В Торонто е открито първото канадско метро.
1968 г. – Ген. Лудвик Свобода става президент на Чехословакия.
1981 г. – При покушение във Вашингтон американският президент Роналд Рейгън е ранен в гърдите от 25-годишния Джон Хинкли.
1983 г. – В Гърция е официално приет закон за 5-дневна работна седмица и 8-часов работен ден.
1983 г. – НС приема Закон за допитване до народа (референдум).
2006 г. – Маркос Понтес става първият бразилски и лузофонски космонавт, излитайки с руския космически кораб Союз.
Родени
1326 г. – Иван II, велик княз на Владимирско-Суздалското княжество († 1359 г.)
1432 г. – Мехмед II Завоевателя, султан на Османската империя († 1481 г.)
1746 г. – Франсиско Гоя, испански художник († 1828 г.)
1811 г. – Роберт Бунзен, немски химик и откривател († 1899 г.)
1844 г. – Пол Верлен, френски поет († 1896 г.)
1853 г. – Винсент ван Гог, холандски художник († 1890 г.)
1864 г. – Франц Опенхаймер, германски социолог († 1943 г.)
1868 г. – Коломан Мозер, австрийски художник, декоратор и дизайнер († 1918 г.)
1870 г. – Иван Кепов, български историк († 1938 г.)
1873 г. – Макс Шублие, френски дипломат и историк († 1933 г.)
1879 г. – Ст. Л. Костов, български писател и драматург († 1939 г.)
1880 г. – Шон О'Кейси, ирландски писател († 1964 г.)
1882 г. – Мелани Клайн, австрийско-британска психоаналитичка († 1960 г.)
1892 г. – Боян Урумов, български генерал († 1960 г.)
1892 г. – Стефан Банах, полски математик († 1945 г.)
1894 г. – Сергей Илюшин, руски конструктор на самолети († 1977 г.)
1895 г. – Йордан Кръчмаров, български скулптор († 1980 г.)
1908 г. – Любен Тонев, български архитект († 2001 г.)
1910 г. – Юзеф Марчинкевич, полски математик († 1940 г.)
1922 г. – Кунка Баева, българска актриса († 2007 г.)
1922 г. – Турхан Бей, турски актьор 2012
1926 г. – Ингвар Кампрад, шведски предприемач († 2018 г.)
1927 г. – Иван Радоев, български писател († 1994 г.)
1933 г. – Борис Карадимчев, български композитор († 2014 г.)
1937 г. – Уорън Бийти, американски актьор и режисьор
1939 г. – Кристине Волтер, немска писателка и преводачка
1940 г. – Уве Тим, немски писател
1945 г. – Ерик Клептън, британски китарист
1946 г. – Иван Бориславов, български поет († 2011 г.)
1948 г. – Еди Джордан, ирландски автомобилен състезател
1950 г. – Дейвид Дженсън, британски актьор
1951 г. – Петър Великов, български шахматист
1960 г. – Пламен Липенски, български футболист
1962 г. – Ем Си Хамър, американски рап изпълнител
1962 г. – Йордан Матеев, български писател
1964 г. – Трейси Чапмън, американска певица и текстописец
1966 г. – Ефстратиос Гривас, гръцки шахматист
1968 г. – Селин Дион, канадска певица
1972 г. – Карел Поборски, чешки футболист
1973 г. – Адам Голдстейн, американски диджей († 2009 г.)
1979 г. – Марио Метушев, български футболист
1986 г. – Серхио Рамос, испански футболист
Починали
1707 г. – Себастиан дьо Вобан, френски военен инженер (* 1633 г.)
1774 г. – Каролина фон Пфалц-Цвайбрюкен, ландграфиня на Хесен-Дармщат (* 1721 г.)
1783 г. – Уилям Хънтър, шотландски анатом (* 1718 г.)
1912 г. – Карл Май, германски писател (* 1842 г.)
1925 г. – Рудолф Щайнер, австрийски философ и учен (* 1861 г.)
1937 г. – Никола Димков, български общественик (* 1859 г.)
1941 г. – Васил Кутинчев, български генерал (* 1867 г.)
1944 г. – Върбан Генчев, български партизанин и деец на БРП, политкомисар на Горнооряховски партизански отряд (* 1918 г.)
1945 г. – Боян Секулов, български писател (* 1882 г.)
1950 г. – Леон Блум, министър-председател на Франция (* 1872 г.)
1954 г. – Иван Дипчев, български военен деец (* 1885 г.)
1954 г. – Йоахим Лемелсен, немски генерал (* 1888 г.)
1965 г. – Филип Хенч, американски физик, нобелов лауреат през 1950 г. (* 1896 г.)
1966 г. – Максфийлд Париш, американски художник (* 1966 г.)
1970 г. – Густав Брюнинг, германски канцлер (* 1885 г.)
1978 г. – Димитър Попниколов, български революционер (* 1880 г.)
1986 г. – Джеймс Кагни, американски актьор (* 1899 г.)
1991 г. – Никола Тодев, български актьор (* 1928 г.)
2002 г. – Елизабет Боуз-Лайън, кралицата-майка на Елизабет II (* 1900 г.)
2005 г. – Емил Димитров, български поп певец (* 1940 г.)
2007 г. – Банко Банков, български актьор (* 1941 г.)
2010 г. – Елена Стефанова, българска актриса (* 1916 г.)
Празници
Барселона (Испания) – Ден на цветята
България – Празник на ПУ „Паисий Хилендарски“ (от 1973)
Палестина – Ден на Земята:, арабски: يوم الأرض, Йом ал-Ард; иврит: יום האדמה, Йом Ха'адама), в памет на манифестацията от 1976 срещу окупацията и конфискацията на земи
САЩ – Национален ден на лекарите (Червеният карамфил е символ на този празник, 1990 г.)
Тринидад и Тобаго – Ден на баптистите
330 |
29 ноември е 333-тият ден в годината според григорианския календар (334-ти през високосна година). Остават 32 дни до края на годината.
Събития
1760 г. – Град Детройт е предаден във владение от Франция на Великобритания.
1780 г. – След смъртта на императрица Мария Тереза на престола на Свещената римска империя застава нейният син Йозеф II.
1787 г. – С едикт на крал Луи XVI във Франция са гарантирани правата за вероизповедание на протестантите.
1830 г. – В Полша избухва въстание срещу руското управление, известно като Ноемврийското въстание.
1877 г. – Американският изобретател Томас Едисън представя фонографа – предшественика на грамофона.
1899 г. – В Каталуния е основан футболният клуб Барселона.
1916 г. – Първата световна война: Доминиканската република е окупирана от войски на САЩ, като окупацията на страната продължава до 1924 г.
1922 г. – Хауърд Картър отваря гробницата на фараон Тутанкамон за публика.
1927 г. – Александър Алехин, руски и френски шахматист, става IV световен шампион по шахмат.
1929 г. – Американският пилот адмирал Ричард Бърд извършва първия полет със самолет над Южния полюс.
1939 г. – В СССР е издаден указ за насилствено налагане на съветско гражданство за полското малцинство, живеещо на територията на СССР.
1945 г. – Създадена е Социалистическа федеративна република Югославия.
1947 г. – По искане на ООН територията на Палестина е разделена на 2 части – еврейска и арабска, които по-късно стават отделни държави – Израел и Палестина.
1962 г. – Между Франция и Великобритания е подписан договор за съвместно проектиране и производство на самолета Конкорд.
1975 г. – Американските бизнесмени Бил Гейтс и Пол Алън създават фирмата Майкрософт.
1981 г. – Актрисата Натали Ууд се удавя по време на инцидент в Калифорния.
1977 г. – АЕЦ Козлодуй е включен в енергийната мрежа на България.
1990 г. – Андрей Луканов е принуден да подаде оставката на правителството под натиска на протестите и стачките, организирани от КТ Подкрепа.
1990 г. – Съветът за сигурност на ООН дава съгласието си за използването на военни средства за освобождаване на Кувейт от Иракска окупация.
1993 г. – По американския телевизионен канал Кинг Ти Ви е излъчена най-кратката реклама от 4 кадъра и продължителност 0,133 секунди.
1998 г. – Литекс Ловеч побеждава ЦСКА София с рекорден резултат 8:0. Ловешкият клуб нанася най-голямата загуба на ЦСКА в историята на българския футбол.
2012 г. – За първи път официално китайските власти, в лицето на Си Дзинпин, употребяват израза „китайска мечта“.
Родени
1797 г. – Гаетано Доницети, италиански композитор († 1848 г.)
1802 г. – Вилхелм Хауф, германски поет и новелист († 1827 г.)
1803 г. – Кристиан Доплер, австрийски математик и физик († 1853 г.)
1825 г. – Жан Шарко, френски невролог и професор по анатомична патология († 1893 г.)
1832 г. – Луиза Мей Олкът, американска писателка († 1888 г.)
1835 г. – Цъси, императрица на Китай († 1908 г.)
1839 г. – Лудвиг Анценгрубер, австрийски драматург († 1889 г.)
1849 г. – Джон Флеминг, английски физик († 1945 г.)
1856 г. – Георгий Плеханов, руски революционер, теоретик на марксизма († 1918 г.)
1856 г. – Теобалд фон Бетман-Холвег, германски политик († 1921 г.)
1874 г. – Егаш Мониш, португалски неврохирург, Нобелов лауреат през 1949 г. († 1955 г.)
1898 г. – Клайв Стейпълс Луис, британски писател, философ и теолог († 1963 г.)
1918 г. – Фридрих Йозиас Сакскобургготски, германски благородник († 1998 г.)
1925 г. – Ернст Хапел, австрийски футболист и треньор († 1992 г.)
1932 г. – Жак Ширак, президент на Франция († 2019 г.)
1933 г. – Джон Мейол, британски композитор, пионер в рок музиката
1939 г. – Веджди Гьонюл, турски политик
1939 г. – Сандро Салвадоре, италиански футболист († 2007 г.)
1943 г. – Семра Сар, турска актриса
1947 г. – Мирза Хазар, азербайджански писател
1948 г. – Мария Стоянова, българска политичка
1952 г. – Джеф Фейхи, американски актьор
1953 г. – Алекс Грей, американски художник
1955 г. – Господин Тонев, български преподавател и преводач († 2021 г.)
1957 г. – Кичка Бодурова, българска естрадна певица
1958 г. – Лев Псахис, руски шахматист и гросмайстор
1959 г. – Алма Катцу, американска писателка
1962 г. – Андрю Маккарти, американски актьор
1964 г. – Дон Чийдъл, американски актьор
1971 г. – Стойко Вълчев, български автомобилен състезател
1972 г. – Диего Рамос, аржентински актьор
1976 г. – Анна Фарис, американска актриса
1980 г. – Джанина Гаванкар, американска актриса
Починали
1268 г. – Папа Климент IV (* ок. 1200 г.)
1314 г. – Филип IV, крал на Франция (* 1268 г.)
1378 г. – Карл IV, император на Свещената римска империя (* 1316 г.)
1632 г. – Фридрих V, курфюрст на Пфалц (* 1596 г.)
1643 г. – Клаудио Монтеверди, италиански композитор (* 1567 г.)
1759 г. – Николас Бернули, швейцарски математик (* 1687 г.)
1780 г. – Мария Тереза, императрица на Свещената римска империя (* 1717 г.)
1858 г. – Константин Фотинов, български просветен деец (* ок. 1790)
1916 г. – Войн Попович, сръбски военен и революционер (* 1881 г.)
1922 г. – Илия Кушев, български офицер и революционер (* 1896 г.)
1924 г. – Джакомо Пучини, италиански композитор (* 1858 г.)
1939 г. – Филип Шайдеман, германски политик, канцлер на Ваймарската република (* 1865 г.)
1952 г. – Свен Хедин, шведски изследовател (* 1865 г.)
1957 г. – Никола Алексиев, български писател (* 1889 г.)
1971 г. – Васил Захариев, български график и изкуствовед (* 1895 г.)
1972 г. – Г. М. Димитров, български политик (* 1903 г.)
1975 г. – Андон Митов, български лекар (* 1909 г.)
1975 г. – Греъм Хил, британски автомобилен състезател (* 1929 г.)
1979 г. – Хърбърт Маркс, американски комик (* 1901 г.)
1979 г. – Валтер Матиас Дигелман, швейцарски писател (* 1927 г.)
1981 г. – Натали Ууд, американска актриса (* 1938 г.)
1983 г. – Любомир Киселички, български актьор (* 1932 г.)
1986 г. – Кари Грант, американски актьор (* 1904 г.)
2001 г. – Джордж Харисън, британски музикант (Бийтълс) (* 1943 г.)
2010 г. – Андрей Баташов, български актьор (* 1965 г.)
2010 г. – Бела Ахмадулина, руска поетеса (* 1937 г.)
2019 г. – Ясухиро Накасоне, министър-председател на Япония (* 1918 г.)
Празници
ООН – Международен ден за солидарност с палестинския народ
Югославия – Ден на републиката (1945 – 2003)
Вануату – Ден на единението
B29 |
Това е списък на кинорежисьори от цял свят. Моля, попълвайте го, като внимавате първата буква на фамилното име да съвпада с буквата, с която е озаглавена секцията (Уди Алън в секция А, Акира Куросава в секция К), а вътре в секцията ги подреждайте по първо име (Микеланджело Антониони преди Педро Алмодовар).
А
Алехандро Аменабар
Бен Афлек (1972)
Джеймс Айвъри (1928)
Динара Асанова (1942 – 1985)
Жан-Жак Ано
Иван Андонов (1934 – 2011)
Линдзи Андерсън (1923 – 1994)
Микеланджело Антониони (1912 – 2007)
Педро Алмодовар (1949)
Пол Томас Андерсън (1970)
Пол Уилям Скот Андерсън (1965)
Ричард Атънбъро (1923 – 2014)
Сергей Айзенщайн (1898 – 1948)
Стивън Апостолов (1928 – 2005)
Уди Алън (1935)
Уес Андерсън (1969)
Б
Бернардо Бертолучи (1940)
Бертолт Брехт
Жак Брел
Ингмар Бергман (1918 – 2007)
Луис Бунюел (1900 – 1983)
Люк Бесон
Петер Бачо
Питър Брук
Ролан Биков
Тим Бъртън
Уилям Бюдайн (1892 – 1970)
Уорън Бийти
В
Анджей Вайда (1926)
Вим Вендерс
Джон Ву
Дзига Вертов
Жан Виго (1905 – 1934)
Лукино Висконти (1906 – 1976)
Пол Верховен
Рангел Вълчанов (1928 – 2013)
Г
Абел Ганс
Алехандро Гонсалес Иняриту
Бахман Гобади
Васил Гендов
Джон Грей
Дейвид Уорк Грифит
Жан-Люк Годар (1930)
Иванка Гръбчева
Мел Гибсън
Мишел Гондри (1963)
Питър Грийнауей
Ромен Гари
Самюъл Голдуин (1882 – 1974)
Станислав Говорухин (1936)
Тери Гилиъм
Д
Александър Довженко (1894 – 1956)
Виторио Де Сика (1901 – 1974)
Георги Дюлгеров (1943)
Георгий Данелия (1930)
Нури Джейлан (1959)
Джим Джармуш
Норман Джуисън (1926)
Доньо Донев (1929 – 2007)
Жак Дере (1929 – 2003)
Станислав Дончев (1978)Станислав Дончев - Стамбата
Карл Теодор Драйер (1889 – 1968)
Сесил Демил (1881 – 1959)
Уолт Дисни
Чарлз С. Дътън
Ж
Димитър Тодоров Жарава
Ролан Жофе (1945)
З
Кшищоф Зануси
Роб Зомби
Робърт Земекис (1952)
Фред Зинеман (1907 – 1997)
И
Стилиян Иванов
Клинт Истууд
Томас Харпър Инс (1882 – 1924)
К
Аббас Киаростами (1940 – 2016)
Адемир Кенович
Аки Каурисмеки (1957 – )
Акира Куросава (1910 – 1998)
Андрей Кончаловски
Джеймс Камерън (1954 – )
Джон Касавитис (1929 – 1989)
Джордж Кюкър (1899 – 1983)
Елия Казан (1909 – 2003)
Емир Кустурица (1954)
Кшищоф Кешловски (1941)
Майкъл Къртис (1886 – 1962)
Марсел Карне (1906 – 1996)
Радж Капур (1924 – 1988)
Рене Клер (1898 – 1981)
София Копола
Стенли Крамър (1913 – 2001)
Стенли Кубрик (1928 – 1999)
Такеши Китано
Тед Кочев
Франк Капра (1897 – 1991)
Франсис Форд Копола (1939)
Хенри Кинг (1886 – 1982)
Л
Бари Левинсън (1942)
Сър Дейвид Лийн (1908 – 1991)
Дейвид Линч (1946)
Джеймс Лапайн
Джордж Лукас (1944)
Клод Льолуш
Луи Жан Люмиер
Огюст Люмиер
Серджо Леоне (1929 – 1989)
Сидни Лъмет (1924)
Фриц Ланг (1890 – 1976)
М
Антъни Мингела
Винсънт Минели (1910 – 1986)
Владимир Мотил (1927)
Евгений Михайлов
Жан-Пиер Мелвил (1917 – 1973)
Иржи Менцел
Кира Муратова (1934)
Лукас Мудисон (1969)
Марио Моничели
Майкъл Мур
Нани Морети
Никита Михалков
Терънс Малик
Фридрих Мурнау (1889 – 1931)
Хари Майен
Владо Момчев
Н
Владимир Ненов (1977)
Майк Никълс (1931 – 2014)
О
Маноел де Оливейра
Ясуджиро Озу (1903 – 1963)
Робърт Олтмън
Шун Огури
П
Алън Пакула
Алън Паркър
Андрей Паунов
Артър Пен
Волфганг Петерсен
Пиер Паоло Пазолини (1922 – 1975)
Роман Полански (1933)
Сам Пекинпа (1925 – 1984)
Сергей Параджанов (1924 – 1990)
Сидни Полак
Шон Пен
Р
Ален Рене (1922 – 2014)
Въло Радев (1923 – 2001)
Карол Рийд (1906 – 1976)
Гай Ричи
Жан Реноар (1894 – 1979)
Лени Рифенщал
Мартин Рит (1914 – 1990)
Никълъс Рей (1911 – 1979)
Роберто Роселини (1906 – 1977)
Сатяджит Рей (1921 – 1992)
С
Алексей Учител
Андрей Сокуров
Андрей Слабаков
Брайън Сингър
Джон Стърджис
Джордж Стивънс (1904 – 1975)
Еторе Скола (1931 – 2016)
Ищван Сабо
Карлос Саура
Мартин Скорсезе
Оливър Стоун
Ридли Скот
Стивън Спилбърг
Станислав Дончев
Тони Скот
Фернандо Соланас
Т
Андрей Тарковски (1932 – 1986)
Данис Танович
Иглика Трифонова
Куентин Тарантино (1963)
Ларс фон Трир (1956)
Паоло Тавиани
Виторио Тавиани
Тонислав Христов (1979)
Франсоа Трюфо (1932 – 1984)
Kолин Тревъроу
У
Били Уайлдър (1906 – 2002)
Майкъл Уинтърботъм
Орсън Уелс (1915 – 1985)
Робърт Уайз (1914 – 2005)
Теодор Ушев
Уилям Уайлър (1902 – 1981)
Ф
Боб Фос
Виктор Флеминг
Дейвид Финчър
Джон Форд (1895 – 1973)
Джонатан Фрейкс
Милош Форман (1932)
Райнер Вернер Фасбиндер
Федерико Фелини (1920 – 1993)
Франсис Форд Копола
Х
Ласе Халстрьом
Алфред Хичкок
Вернер Херцог
Денис Хопър
Джон Хюстън
Зако Хеския
Колин Хигинс
Стивън Хопкинс
Уолтър Хил
Хауърд Хоукс
Ч
Майкъл Чимино
Чарли Чаплин (1889 – 1977)
Ш
Джон Шлезинджър (1926 – 2003)
Клод Шаброл
Фолкер Шльондорф
Щ
Ерих фон Щрохайм (1885 – 1957)
Я
Вижте също
Режисьор
Кино
Филм
Кинорежисьори |
Пенчо Петков Славейков е български поет.
Участва в литературния кръг „Мисъл“, наред с Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Той е най-малкият син на поета и политик Петко Славейков. Брат е на политиците Иван Славейков и Христо Славейков.
Биография
Младежки години
Роден е на 27 април 1866 г. в град Трявна, в семейството на Ирина и Петко Славейкови, които имат още 6 деца – Христо, Иван, Рачо, Райко, Донка, Пенка. За бащата е трудно да се грижи за него, но той намира пари да изпрати сина си на училище. Учи в Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Той е свидетел на опожаряването на града по време на Руско-турската война, споменът за което остава завинаги в неговото съзнание. Тези „враснали тъй дълбоко в душата спомени“ служат на Славейков при работата му върху „Кървава песен“. Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.
След края на войната се премества в Сливен, през 1879 г. – отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците „Остен“ и „Целокупна България“, а Пенчо Славейков участва в разпространението им. В края на 1879 г. семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г. След въвеждането на Режима на пълномощията, баща му, един от водачите на Либералната партия, е арестуван, след което заминава за Източна Румелия.
Пенчо Славейков продължава образованието си в Пловдив. През 1883 г. е един от водачите на ученическия смут в Пловдивската реална гимназия против лошото преподаване на предметите, след като учители като П. Р. Славейков, Петко Каравелов и Трайко Китанчев били заменени с „парфюмирани контета и умствено боси възпитатели“. По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество. Бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.
През януари 1884 г. заспива върху заледената река Марица и заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цял живот остават поражения – затруднено е придвижването му (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат книгите на Иван Тургенев и В. Г. Короленко „Живи мощи“ и „Слепият музикант“. В борба с неволята Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на велик учител, извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби (Cis moll и други). Възгледът за страданието се затвърждава и от общуването му с творчеството на Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше, Хайнрих Хайне и други. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.
Начало на литературната дейност
Към средата на 1884 г. семейството на Пенчо Славейков се връща в София. През 1885 г. той се сближава с Алеко Константинов. Двамата сътрудничат на списание „Библиотека Свети Климент“ с преводи от руски поети. Това затвърждава критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 1880-те и първата половина на 1890-те години („Бащин край“, „Любимий падишах“, „Дим до Бога“, „Манго и мечката“, „Цар Давид“ и други). Същевременно Славейков пише и интимна лирика. Събира я в първата си книга „Момини сълзи“, създадена под неасимилираното влияние на Хайне. Бързо разбрал нейната незрелост, една година след излизането ѝ Славейков иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори.
В началото на 1890-те години се очертава друга тенденция на поетическата мисъл на Пенчо Славейков – вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа. През 1892 г. в списание „Мисъл“ се появяват първите редакции на поемите Cis moll, „Сърце на сърцата“, „Успокоения“, „Фрина“. По това време в поезията на Славейков се набелязват почти всички идейно-емоционални, жанрово-стилови насоки, характерни за зрялото му поетическо творчество – патриотична, баладична, фолклорна, интимно-лирична, философско-историческа, легендарна, източнодидактична.
През 1892 г. Славейков заминава да следва философия в Лайпциг. Оттам сътрудничи редовно на списанията „Мисъл“ и „Българска сбирка“, създава поемите „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“, и други класически епически песни, първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от миниатюрите в „Сън за щастие“. Много полезно за неговото творчество се оказва познанството с Мара Белчева, с която имат сходни интереси като поети и писатели и остават близки приятели за цял живот.
Като студент Славейков си поставя за задача да разшири житейския, философския, естетическия си кръгозор, да школува при големи творци. Лекциите, които слуша, свидетелстват за многостранните му интереси: естетикът неокантианец Йоханес Фолкелт чете история на новата философия, обща естетика, естетика на поетическото изкуство, естетика на драмата; философът-идеалист, психолог-експериментатор, физиолог и фолклорист Вилхелм Вунд – психология, етика, история на философията; Е. Елстер – история на немската литература, Вюлкер – лекции за творчеството на Уилям Шекспир; Волнер – за народния епос на южните славяни и др.
Интересът на Славейков към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува. Член е и на Лайпцигското литературно дружество. Посещава множество театрални премиери. Вглъбява се в творчеството на Йохан Волфганг Гьоте и Хайнрих Хайне, чете изследвания за тях, интересува се не само от художественото им дело, но и от философските и естетическите им възгледи. Измежду десетките съвременни немски поети, които задържат вниманието му, се открояват Теодор Щорм, Д. Лилиенкрон, Р. Демел, Г. Фалке, Н. Ленау. Чрез немски преводи Славейков се запознава със скандинавските литератури, проучва творчеството на Хенрих Ибсен, Й. Якобсен. Пръв в България се запознава с идеите на датския философ Сьорен Киркегор. Чете трудовете на Георг Брандес, К. Ланге, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше.
С многостранните си интереси, с неизтощимото си остроумие си спечелва авторитет сред българските студенти в Лайпциг. Още през първата година на следването си е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, на следващата става председател на дружеството. Подготвя дисертация на тема „Хайне и Русия“ но не я завършва, защото не успява да поработи, както възнамерявал, в руски библиотеки.
В запазената част от библиотеката на Пенчо Славейков документирано видим е интересът му към „Психология на народите и масите“, в руски превод от 1896 г. Поетът неведнъж противопоставя в творчеството си „ярката личност, избраника на множеството“, защото сам цени правата, самостоятелността и свободата на личността. Има предразположение към някои от идеите на Густав Льобон. От друга страна, отношението му към „тълпата“ и „рязкото противопоставяне личността, индивида на масата, изявено неведнъж в различни форми у него, са били до известна степен стимулирани от идеите на Лебон“.
В Лайпциг Славейков завършва (1896 г.) кн. 1 от „Епически песни“, подготвя кн. 2, продължава да твори интимна лирика, извисявайки се над ранните си лирически произведения. Стихосбирката „Сън за щастие“ е плод на многогодишна творческа работа в тази насока. Изпраща първите си критически текстове, излезли във в. „Знаме“.
В кръга „Мисъл“
Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. и през същата година става действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става близък помощник на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. „Мисъл“ и е в центъра на литературния кръг „Мисъл“.
Много важен аспект от неговия жизнен и духовен път е любовта му с поетесата Мара Белчева, вдовица на починал български министър. С нея той свързва живота си през 1903 година, но среща неодобрението на Фердинанд и дворцовите среди. Заедно превеждат „Тъй рече Заратустра“ от Ницше. Години наред те работят съвместно и върху неговата поема „Кървава песен“.
Пенчо Славейков е поддиректор (1901 – 1909) и директор (1909 – 1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908 – 1909). През септември 1908 г. предприема с театъра турне из Македония, което в Битоля, Прилеп и други селища се превръща в културна и обществена манифестация, чийто вдъхновител е поетът-директор. За краткия си престой в Народния театър Славейков се проявява като енергичен, високоерудиран и талантлив ръководител и режисьор. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението Никола Мушанов и напуска.
През 1909 г. е командирован в Москва за участие в честването на 100-годишнината от рождението на Николай Гогол. Заедно с проф. Васил Златарски прибира в България костите на Марин Дринов и библиотеката му. От Русия Славейков пише няколко писма до Мара Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ. По време на казионния Славянски събор (1910 г.), като демократ и привърженик на идеята за славянско единение на чисто културна почва и на основа на братско съгласие, Славейков протестира в отворено писмо до делегатите на събора и в реч на публично събрание.
В началото на март 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело. След завръщането си в София Славейков се отдава на трескава работа: завършва ч. 2 на „Кървава песен“ (IV-VI песен), подготвя антологията „Немски поети“.
На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството „Приятели на руския народ“ (с председател Анатол Франс). В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева.
Живее в различни селища – Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Лугано. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим – 3 месеца. По-късно заминава за Флоренция, а оттам и за Милано. В Милано отсяда в хотел „Манин“, където дописва някои от последните си творби. През май 1912 г. отново е на път – през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в малкото курортното градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо (Италия), където на 10 юни умира. В България, която след по-малко от четири години ще възприеме Грегорианския календар, е все още 28 май. Погребан е в градското гробище, а през 1921 г. костите му са пренесени в България.
Поради преждевременната му смърт предложението на шведския академик Алфред Йенсен, преводач на „Кървава песен“ и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.
През 2007 година в Брунате е поставен негов паметник, в двора на библиотеката.
В Рим на ул. Boncompagni N79, където е живял Пенчо Славейков, има поставена паметна плоча.
Алфред Йенсен
Алфред Йенсен е шведски писател, литературовед и славист-езиковед, преводач, журналист и кореспондент, автор на многобройни пътеписи от пътувания в Източна Европа, експерт по славянска литература към Нобеловия комитет, интелектуален посредник между Швеция и славянския свят. Пенчо Славейков се сближава с Алфред Йенсен, за което говори кореспонденцията между двамата, намираща се в личния архив на Йенсен в Кралската библиотека в Стокхолм. Йенсен с тревога следи здравословните и други проблеми на Славейков, интригите в българските литературни и академични среди относно представянето на кандидатурата на Пенчо Славейков за Нобеловата литературна награда, напразно очаква от България да пристигне писмено предложение и подкрепа. Тогава, „за първи и вероятно за последен път“, както пише самият Йенсен, Нобеловият комитет решава да му бъде предоставено правото да предложи кандидат от свое име. Така се стига до предложението на Алфред Йенсен от 30 януари 1912 г., съпроводено от обширна мотивировка с анализ на творчеството на Пенчо Славейков.
През същата година Алфред Йенсен издава в Швеция стихосбирките на Славейков – „Коледари“ и „Съдби и поети“, превежда много други стихове, както и поемата „Кървава песен“, за която пише: . Заради преждевременната смърт на Славейков предложението да бъде удостоен с Нобелова награда не е разгледано от Нобеловия комитет.
Почит
Родната къща на Пенчо Славейков в Трявна е превърната в музей.
Банкнотите с номинал 50 лева (емисия 1999 г., 2006 г.) са с лика на Пенчо Славейков. На гърба са изобразени илюстрации и ръкопис от Пенчо Славейков.
Библиография
Момини сълзи, 1888.
Епически песни. Кн. 1. 1896.
Блянове. Епически песни. Кн. 2. 1898.
Епически песни. 1902.
Сън за щастие, 1906. (включва „Докле е младост...“, „Безумний вихър“, „Спря се орача...“, „Вият се облаци...“, „Капчици дъждовни...“, „Над безкрайните полета...“, „Над вършини и долини...“, „Плакала е горчиво...“, „Во стаичката пръска аромат“, „Ни лъх не дъхва...“, „Спи езерото...“, „Морна лятна нощ...“ и др.)
Епически песни. 1882 – 1907, 1907. (включва „Неразделни“, „Сърце на сърцата“, „Ралица“, „Фрина“, „Змейново любе“, „Късмет“, „Луд Гидия“, „Поет“, „Микел Анджело“, „Бойко“, „Харамии – 3“, „По жътва“, „Коледари“, Cis Moll, „Чумави“, „Симфония на безнадежността“ и др.)
На Острова на блажените, 1910. (включва „Сто двадесет души“, „Катунари“, „Над него ден изгрява“, „Баща ми в мен“, „Псалом на поета“, „Самоубиец“ и др.)
Кървава песен. Част 1 – 3, 1911 – 1913.
Немски поети, 1911.
Книга на песните. Редактор д-р К. Кръстев, 1917.
Бележки
Източници
Иван Радев, Пенчо П. Славейков 1866 – 1912. // Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна.
Библиография за него
Славейкова, Светослава. Пенчо Славейков. Биографичен очерк. София, Български писател, 1955.
Янакиева, Миряна. От родния кът до гроба. Пенчо Славейков – „Сън за щастие“. Пловдив, Контекст, 2011.
Външни препратки
От и за Пенчо Славейков в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Творчество
Произведения на Пенчо Славейков в Литературен клуб
Основни произведения на Пенчо Славейков в Словото
Пенчо Славейков, „Българската поезия“
Пенчо Славейков – библиография
Пенчо Славейков – „Сън за щастие“
За П. Славейков
Радев, Иван. Пенчо Славейков – биография . // Пенчо Славейков – библиография. Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна
Критика за Пенчо Славейков в Литернет
Архиви
Архивни материали на Пенчо Славейков и критически текстове за него, проект „Българската литературна класика – знание за всички. Неизвестни архиви и културни контексти“
Директори на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“
Български общественици
Погребани в Централните софийски гробища
Българи в Лайпциг |
Джак Изкормвача () е псевдоним на сериен убиец с неустановена самоличност, действал в района на Уайтчапъл и други близки на него бедни райони на Лондон през втората половина на 1888 г. Името Джак Изкормвача (Jack the Ripper) идва от писмо, известно като „Скъпи шефе“ (Dear Boss), изпратено в Централната новинарска агенция и твърдящо, че е от самия убиец, подписано „Джак Изкормвача“. След като писмото е публикувано, името добива популярност. Повечето експерти считат, че писмото е фалшификация и написано от журналисти, за да поддържат интереса към тези случаи. Полицията всъщност получава още много писма след това, като едно от тях, кръстено „От ада“ (From Hell) е придружено от половин бъбрек, взет от Мери Кели и подписано „хвани ме когато можеш“. Други псевдоними, с които е известен, са „Убиецът от Уайтчапъл“ и „Кожената престилка“. Макар да не е първият сериен убиец, той е първият, който получава такава медийна популярност.
Въпреки че има много различни теории (над 100) за самоличността на този сериен убиец, никой не знае със сигурност кой е бил Джак Изкормвача. Неговите жертви са проститутки, повечето на средна възраст, гърлото им е прерязано и вътрешностите извадени, като много често има и мутулация на половите органи. Броят на жертвите също е спорен. Първите пет се считат класически. Има и теории, които твърдят, че става въпрос за 2 или 3 различни убийци. Тъй като тези убийства остават неразгадани, се ражда легендата за Джак Изкормвача и колкото повече време минава, толкова по-голяма става вероятността те да останат загадка завинаги. Легендата за убиеца от Уайтчапъл става постепенно сложна смесица от исторически разследвания и народни предания.
Историческа обстановка
В средата на 19 век Англия преживява наплив на ирландски имигранти, които увеличават населението на големите градове, включително източния край на Лондон. От 1882 година еврейски бежанци от Източна Европа и царска Русия се местят в същата географска област. Енорията на Уайтчапъл в Източен Лондон става все по-пренаселена. В резултат работните и битовите условия се влошават значително и се появява нова икономически нискостояща подкласа, описвана като „сладострастни и мързеливи, без работа, без образование и без бъдеще“.
Грабежите, насилието и алкохолизмът стават често срещани явления, а ендемичната бедност тласка много жени към проституция като крайна мярка за оцеляване. През октомври 1888 г. столичната полиция на Лондон изчислява, че Уайтчапъл има 1200 проститутки и около 62 публични домове. Упадъкът на икономиката и битовите проблеми са придружени от постоянно нарастване на социалното напрежение. Това води до различни промени и тенденции. Между 1886 и 1889 година честите демонстрации, като например тази от 13 ноември 1887 г. (известна исторически като Кървавата неделя) довеждат до намесата на полицията и по-нататъшни засилени обществени вълнения в общия климат на недоволство. Расизмът, престъпността, социалните вълнения и истинската мизерия дават повод за обществена нагласа, че Уайтчапъл е всеизвестен вертеп на неморалността. През 1888 г. тези нагласи и възприятия са укрепени, когато поредица от гротескни, извратени и жестоки убийства, приписвани на Джак Изкормвача, получават безпрецедентно дотогава покриване в медиите.
Хронология на убийствата
Общият брой и имената на всички жертви на Джак Изкормвача са много спорни и предмет на дебати, като варират между 4 и 15. Единадесет отделни убийства в периода от 3 април 1888 г. до 13 февруари 1891 г. са включени в разследването на Лондонската полиция и описани като „Убийствата в Уайтчапъл“. Мненията варират в зависимост от това дали тези убийства трябва да бъдат свързани с един и същ виновник, но пет от тях се считат канонични, а именно тези на Мери Ан Никълс, Ани Чапман, Елизабет Страйд, Катрин Едоус и Мери Джейн Кели. Всички те са извършени през 1888 г. в Източен Лондон. Сведенията са взети от записките на сър Мелвил Макматън от 1894 година, които излизат на показ едва през 1959 г.
Повечето експерти сочат дълбоките прорезни рани на гърлото, осакатяванията в коремната област и гениталната зона, премахването на вътрешните органи и прогресивните лицеви осакатявания като отличителните черти на работата на Джак Изкормвача. Първите два случая, тези на Ема Елизабет Смит и Марта Тейбрам, не са включени в петте канонични убийства.
Смит е ограбена и сексуално насилена на улица Озбърн, в Уайтчапъл, на 3 април 1888 г. Тъп предмет е поставен във вагината, който разкъсва перитонеума. Тя развива перитонит и умира на следващия ден в лондонска болница. Тя казва, че е нападната от двама или трима мъже, единият от които тийнейджър. Нападението е свързано с по-късните убийства от пресата, но повечето автори заключават, че това е организирана престъпност, несвързана с Изкормвача.
Тейбрам е убита на 7 август 1888 г. като претърпява 39 прободни рани. Жестокостта на убийството, липсата на очевиден мотив, както и близостта на местоположението (Джордж Ярд, Уайтчапъл) и датата на по-късните убийства на Изкормвача кара полицията да ги свърже. Въпреки това, нападението се различава от каноничните убийства по това, че Тейбрам е намушкана, а няма прорезна рана в гърлото и корема. Много експерти днес не го свързват с по-късните убийства поради тези разлики.
Петте канонични убийства
Каноничните пет жертви на Изкормвача са Мери Ан Никълс, Ани Чапман, Елизабет Страйд, Екатерина Едоус и Мери Джейн Кели. Тялото на Никълс е открито около 3:40 ч., в петък на 31 август 1888 г. в Уайтчапъл. Гърлото е прерязано дълбоко с две рани, и долната част на корема е частично разпорен от дълбока, назъбена рана. Няколко други разрези на корема са причинени от същия нож.
Тялото на Чапман е открито в 6:00 часа сутринта, в събота на 8 септември 1888 г. в близост до врата в задния двор на улица Хенбъри 29, Спайтълфийлдс. Както и в случая с Мери Ан Никълс, гърлото е прерязано два пъти. Kоремната кухина е напълно отворена и по-късно е установено, че липсва матката. По време на следствието един свидетел описва среща на Чапман около 05:30 ч. с тъмнокос мъж с вид на „изтъркан буржоа“.
Страйд и Едоус са убити в ранните сутрешни часове, в неделя, на 30 септември 1888 година. Тялото на Страйд е открито около 1 часа сутринта в Уайтчапъл. Причината за смъртта е ясно обособен разрез, който прекъсва главната артерия от лявата страна на шията. Несигурността дали това убийство е дело на Изкормвача или не, или дали той е бил прекъснат по време на нападението, произтича от липсата на осакатявания на корема. Свидетелите, които смятат, че са видели Страйд с човек по-рано тази нощ дават различни описания: някои казват, че нейният спътник е светлокос, други че е тъмнокос; някои казват, че е зле облечен, докато други твърдят, че е добре облечен. Тялото на Едоус е открито 45 минути след това на Страйд. Гърлото е прерязано, а коремът е разпран с дълга, дълбока назъбена рана. Левият бъбрек и основната част на матката са премахнати. Местен жител преминава през площада с двама приятели, малко преди убийството и той описва русокос мъж с опърпан вид с жена, която може би е Едоус. Приятелите му обаче не са в състояние да потвърдят това описание. Убийствата на Едоус и Страйд са наречени по-късно „двойно събитие“.
Обезобразено и осакатено, тялото на Кели е открито да лежи в легло в единична стая, където тя е живяла в Спайтълфийлдс в 10:45 ч., в петък на 9 ноември 1888 г. Гърлото е прерязано до гръбначния стълб и корема почти изпразнен от неговите органи. Сърцето е в неизвестност.
Петте канонични убийства са извършени през нощта, по време на или много близко до уикенд и в края на месец или седмица. Осакатяванията стават все по-тежки с всяко следващо убийство, с изключение на това на Страйд, защото се счита, че убиецът е бил прекъснат, било му е попречено. При Никълс не липсват органи; при Чапман е взета матката; при Едоус матката и един бъбрек се отстранени и лицето осакатено; Кели е напълно изкормена и лицето обезобразено, като сърцето липсва от местопрестъплението.
Разследване
Писмата
По време на разследването на убийствата на Изкормвача, вестници, полицията и представители на други организации получават хиляди писма, които по един или друг начин имат отношение по делото. Понякога те съдържат добре обмислен начин за залавяне на убиеца, но повечето от тях са неприложими.
От гледна точка на разследването, много по-интересни са стотиците писма, които, както те самите твърдят, са написани от убиеца. Полицията счита, че те са измислица и оригинални писма от Джак Изкормвача не съществуват, но въпреки това интерес представляват три от тях въз основа на своята уникалност:
„Скъпи шефе“ (Dear Boss), от 25 септември, щамповано 27 септември 1888 г. и получено в Централната телеграфна агенция, доставен на Скотланд Ярд на 29 септември. Първоначално то е признато за фалшиво, но когато три дни от датата на пощенското клеймо Едоус е намерена с частично отрязано ухо, това привлича вниманието на полицията поради съдържащото се в писмото обещание да отреже ушите на жена. Полицията публикува писмото на 1 октомври с надеждата, че някой ще бъде в състояние да разпознае почерка, но това не води до никакви резултати. Името „Джак Изкормвача“ се споменава за първи път в това писмо и след публикуването му се прочува в целия свят с него, много следващи писма от „Джак Изкормвача“ копират на стила на това писмо. След убийствата полицията заявява, че писмото е измислица на местен журналист.
Пощенска картичка „Дръзкият Джаки“ (Saucy Jacky), с печат 1 октомври 1888 г. изпратена до Централната телеграфна агенция. Написана е от ръката, която написва писмото „Скъпи шефе“ тъй като почерците са идентични. В нея се споменава, че са убити две жертви – Страйд и Едоус – една след друга: „двойно събитие“ (). Това доказва, че картичката е изпратена преди убийствата да станат известни на някого, т.е. някой, който наистина е знаел за тях (въпреки че пощенското клеймо на плика е един ден след престъплението). Полицията по-късно заявява, че самоличността на журналиста, който е написал пощенската картичка и писмото „Скъпи шефе“ е установена.
„От ада“ (From Hell) е щамповано 15 октомври, получено от Джордж Лъск от комитета за бдителност в Уайтчапъл на 16 октомври 1888 година. След като отваря малка кутия, Лъск намира половин човешки бъбрек (според по-късно заключение на медицински експерт съхраняван в етанол). Един бъбрек е взет от убиеца на Едоус. В писмото се отбелязва, че втората половина на бъбрека изпържва и изяжда.
„Опъншау“ (Openshaw) – писмо, изпратено до доктор Томас Опъншау, който изследва намерения бъбрек на Едоус.
Въпреки това, по отношение на бъбреците, има несъгласие между експертите, някои твърдят, че принадлежи на Едоус, докато други твърдят, че това е „една мрачна шега и нищо повече..
Анализ на ДНК може да даде резултати, които да хвърлят светлина върху обстоятелствата по делото. Австралийският професор по молекулярна биология Иян Финли след проучване на останките от ДНК, идва до заключението, че авторът на писмото, най-вероятно, е бил жена. Заслужава да се отбележи, че в края на XIX век сред кандидатите за ролята на Джак Изкормвача е била сочена Мери Пирси (Mary Pearcey), обесена за убийството на жената на любовника си в 1890 г.
Заподозрени
Концентрацията на убийствата през уикенда и в рамките на няколко близки улици се сочи от мнозина като доказателство за това, че Изкормвача работи по време на седмицата и живее в този квартал. Други са на мнение, че убиецът е образован мъж от висока класа, вероятно лекар или аристократ, който избира Уайтчапъл за място на своите престъпления, защото вижда повече възможности. Такива теории са базирани по-скоро на културни възприятия, като например страх от медицинската професия, недоверие към съвременната наука и експлоатацията на бедните от богатите.
Някои заподозрени са предложени години след убийствата. Те включват буквално всички, дори и най-незначително свързаните със случая, както и много известни имена, които никога не са били включени в полицейското разследване. Тъй като всички живи по онова време сега са мъртви, съвременните автори имат свободата да обвиняват когото намерят за добре, без да представят каквито и да са исторически доказателства. При някои заподозрени има само косвени доказателства.
Въпреки многобройните и разнообразни теории за идентичността и професията на Джак Изкормвача, властите нямат единно мнение и решение по въпроса, а броят на заподозрените достига до над сто. Легендите около Изкормвача са комбинация от исторически изследвания, конспиративни теории и фолклор. Липсата на достатъчно информация за самоличността на убиеца позволява на писатели, историци и аматьори детективи да обвинят много хора в действията на Джак Изкормвача.
Един пример на такава конспирация е легендата, че Джак Изкормвача е внукът на кралица Виктория – принц Албърт Виктор Кристиан Едуард, племенник на принц Албърт Сакс-Кобург-Готски, трети братовчед на българския цар Борис III., който в деня на третото и четвърто убийство в действителност е в Шотландия, а по време на други убийства е извън Лондон.
Много съвременни учени са склонни да вярват, че под името на Джак Изкормвача се крие душевноболният евреин Арън Козмински, но други са на мнение, че той е само подражател и имитатор на Изкормвача.
Има изследователи, които смятат, че Джак Изкормвача е Карл Файгенбаум – германец, екзекутиран на електрическия стол за убийство.
През 2012 година излиза становището, че убиецът е могъл да бъде жена, което се потвърждава от ДНК анализа на писмата. Една от заподозрените е Елизабет Уилямс, бездетна жена на кралски лекар, който има връзка с една от жертвите. Друга вероятност е Мери Пирси, обесена за убийството на жената на любовника си в 1890 г.
Източници
Външни препратки
Най-накрая е идентифициран Джак Изкормвача, твърдят криминалисти
Британски серийни убийци |
21 април е 111-ият ден в годината според григорианския календар (112-и през високосна година). Остават 254 дни до края на годината.
Събития
753 г. пр.н.е. – Ромул и Рем основават Рим.
1509 г. – Хенри VIII става крал на Англия след смъртта на баща си Хенри VII.
1526 г. – Бабур, наследникът на Чингиз хан и Тимур, разбива индийската армия и завзема Делхи.
1689 г. – В Англия се състои коронацията на Вилхелм III Орански и неговата съпруга Мария II Стюарт.
1792 г. – Русия анексира Полското кралство.
1836 г. – Тексаската революция: Състои се Битката при Сан Хасинто, в която тексаските войски начело със Сам Хюстън побеждават мексиканците, предвождани от ген. Антонио Лопес де Санта Ана.
1874 г. – Васил Друмев е ръкоположен за епископ като Климент Браницки.
1898 г. – Започва испано-американската война, в която Кралство Испания загубва контрола над Куба, Пуерто Рико и Филипините.
1918 г. – Първата световна война: Германският първокласен военен пилот Манфред фон Рихтхофен, известен като „Червения барон“, е уцелен и убит при въздушен бой над Франция.
1921 г. – Обявено е създаването на Арменска ССР в състава на СССР.
1925 г – В Букурещ футболистите на СК „Тича“ печелят първата купа в историята на българския спорт.
1944 г. – Жените във Франция получават право да гласуват.
1945 г. – Втората световна война: Съветските войски достигат предградията на Берлин.
1954 г. – В Чехия започва процесът против „буржоазните националисти“, сред които е и бъдещият генерален секретар Густав Хусак.
1956 г. – Хитът на Елвис Пресли Heartbreak Hotel е първата му песен, излязла на първо място в меродавната класация на списанието Билборд.
1960 г. – Официално е открита новата столица на Бразилия – град Бразилия, построена само за четири години по авангардния проект на архитекта Оскар Нимайер.
1963 г. – Бийтълс и Ролинг Стоунс правят съвместен концерт в Ричмънд.
1967 г. – Няколко дни преди парламентарните избори в Гърция, полковник Георгиос Пападопулос оглавява успешен държавен преврат и налага в страната военен режим, който продължава седем години.
1972 г. – Министерският съвет издава постановление за наука и подготовка на кадри чрез интегриране на научните звена на БАН с факултетите на СУ.
1976 г. – Валери Андре става първата жена генерал във френската армия.
1987 г. – Терористичната организация Тигри за освобождение на Тамил Еелам извършва атентат в столицата на Шри Ланка – Коломбо, убити са 106 души.
1989 г. – 100 хил. студенти се събират на площад Тянанмън (Пекин) по повод смъртта на лидера на китайските реформи Ху Яобан.
1999 г. – Терористи отвличат пасажерски самолет Ту-154 по линията Душанбе – Москва.
Родени
1555 г. – Лудовико Карачи, италиански художник († 1619 г.)
1619 г. – Ян ван Рибек, нидерландски колониален администратор, основател на Кейптаун († 1677 г.)
1671 г. – Джон Лоу, шотландски икономист († 1729 г.)
1774 г. – Жан-Батист Био, френски физик († 1862 г.)
1782 г. – Фридрих Фрьобел, германски педагог († 1852 г.)
1816 г. – Шарлот Бронте, британска писателка, Джейн Еър († 1855 г.)
1837 г. – Фредрик Байер, датски политик, Нобелов лауреат през 1908 г. († 1922 г.)
1851 г. – Георги Измирлиев, български революционер († 1876 г.)
1864 г. – Макс Вебер, германски икономист и социолог († 1920 г.)
1882 г. – Пърси Уилямс Бриджман, американски физик, Нобелов лауреат през 1946 г. († 1961 г.)
1889 г. – Паул Карер, швейцарски биохимик, Нобелов лауреат през 1937 г. († 1971 г.)
1912 г. – Марсел Камю, френски режисьор († 1982 г.)
1915 г. – Антъни Куин, мексикано-американски актьор, художник и скулптор († 2001 г.)
1921 г. – Андре Стил, френски писател и публицист († 2004 г.)
1922 г. – Станислав Ростоцки, руски режисьор († 2001 г.)
1926 г. – Елизабет II, британски монарх
1947 г. – Мария Гигова, българска гимнастичка
1947 г. – Иги Поп, американски певец
1949 г. – Пламен Джуров, български композитор и диригент
1949 г. – Татяна Бек, руски поет и литературовед († 2005 г.)
1958 г. – Анди Макдауъл, американска актриса
1958 г. – Ива Николова, българска журналистка
1962 г. – Тодорка Минева, български преводач и редактор
1963 г. – Рой Дюпюи, канадски актьор
1966 г. – Валентин Игнатов, български футболист
1967 г. – Оля Ал-Ахмед, български преводач и журналист
1969 г. – Адриана Дунавска, българска гимнастичка
1972 г. – Северина Вучкович, хърватска попфолк певица
1976 г. – Грегор Салто, нидерландски диджей
1978 г. – Юка Невалаинен, финландски барабанист
1983 г. – Тодор Алексиев, български волейболист
1987 г. – Ашли Грийн, американска актриса
Починали
43 пр.н.е. г. – Авъл Хирций, римски политик (* 90 пр.н.е.)
1073 г. – Александър II, римски папа (* неизв.)
1109 г. – Анселм Кентърбърийски, английски теолог (* 1033 г.)
1142 г. – Пиер Абелар, френски философ, богослов и поет (* 1079 г.)
1509 г. – Хенри VII, крал на Англия (* 1457 г.)
1574 г. – Козимо I Медичи, велик херцог на Тоскана (* 1519 г.)
1699 г. – Жан Расин, френски драматург (* 1639 г.)
1736 г. – Евгений Савойски, австрийски пълководец и държавник (* 1663 г.)
1893 г. – Себастиян Лердо де Техада, президент на Мексико (* 1889 г.)
1906 г. – Боби Стойчев, български революционер (* ?)
1910 г. – Марк Твен, американски писател (* 1835 г.)
1915 г. – Стефан Николов, български офицер и революционер (* 1859 г.)
1918 г. – Манфред фон Рихтхофен, германски военен летец (* 1892 г.)
1924 г. – Елеонора Дузе, италианска актриса (* 1858 г.)
1925 г. – Коста Янков, български комунист (* 1888 г.)
1938 г. – Мохамед Икбал, индийски ислямски философ и поет (* 1877 г.)
1946 г. – Джон Мейнард Кейнс, британски икономист (* 1883 г.)
1966 г. – Йозеф Дитрих, германски генерал (* 1892 г.)
1967 г. – Анастас Ватев, български военен деец (* 1881 г.)
1972 г. – Хуан Карлос Кастаниньо, аржентински художник (* ?)
1980 г. – Александър Опарин, руски биолог (* 1894 г.)
1996 г. – Джохар Дудаев, чеченски лидер (* 1944 г.)
2003 г. – Нина Симон, американска певица и пианистка (* 1933 г.)
2010 г. – Хуан Антонио Самаранч, испански спортен функционер (* 1920 г.)
2011 г. – Бевърли Бийвър, американска писателка (* 1946 г.)
Празници
Кения – Ден на жената
Пакистан – Ден на поета и философа Мохамед Икбал – (1877 – 1938), духовен баща на Пакистан
Рим – Рожден ден на града (753 пр.н.е.)
Украйна – Ден на околната среда
421 |
Ги дьо Мопасан () е френски писател натуралист, считан за най-големия френски майстор на късия разказ.
Биография
Анри Рьоне Албер Ги дьо Мопасан е роден вероятно в замъка Мироменил в Турвил сюр Арк, Нормандия, на 5 август 1850 година. Произлиза от стар лотарингски род, който се преселва в Нормандия около XVIII век. Майка му Лор дьо Поатвен е високообразована и изтънчена дама, която обаче не може да търпи непрекъснатите любовни авантюри и изневери на своя грубоват съпруг, затова през 1860 година го напуска. След това посвещава целия си живот на възпитанието и образованието на двамата си сина Мопасан и по-малкия му брат Ерве.
Мопасан е записан в семинарията на градчето Ивто, но скоро след това е изключен от там. Завършва средното си образование в най-реномирания лицей на Руан. През 1869 година Мопасан започва да изучава право в Париж. Скоро след това, на 20-годишна възраст, се записва доброволец в армията по време на Френско-пруската война. Между 1872 и 1880 година работи като дребен чиновник първо в Министерството на морските работи, после в Министерството на образованието. Занимава се с журналистика, предприема далечни пътувания като репортер и се сближава с дългогодишния приятел на семейството Гюстав Флобер. Увлича се по астрономията и естествените науки.
Мопасан прави дебюта си като поет със „Стихове“ („Des Vers“, 1880). По същото време той публикува своя шедьовър „Лоената топка“ в сборника „Медански вечери“ („Soirues de Medan“, 1880), който е редактиран от Емил Зола. През 80-те години пише около 300 разказа, шест романа, три пътеписа, и един сборник с поезия. Разказите на Мопасан са безпристрастни и понякога комични. Обикновено те са изградени на основата на всекидневните ситуации в бита, като по този начин Мопасан разкрива скритите страни на хората.
Една от най-известните творби на Мопасан е романът „Бел Ами“ (1885), в който се разказва за безскрупулността на тогавашния политически и журналистически елит. „Пиер и Жан“ (1888) е психологична скица на двама братя, а най-страховитият му разказ е „Орла“ („Le Horla“, 1887), в който е обрисувана лудостта и самоубийството.
Мопасан се заразява от сифилис още в 20-те години на своя живот. Болестта предизвикала у него умствено смущение, като това може да се види в много от кошмарните му разкази, които имат много общо със свръхестествените проникновения на Едгар Алън По. Брат му, който е лекар, умира в болница от умствени смущения.
Мопасан прави опит за самоубийство на 2 януари 1892 година, когато се опитва да пререже гърлото си. След тази случка е приет в известния частен приют за луди на доктор Бланш в Париж, където умира на 6 юли 1893 година.
Библиография
Романи
Един живот () (1883)
Бел Ами () (1885)
Pierre et Jean (1887)
Mont-Oriol (1887)
Fort comme la mort (1889)
Notre cœur (1890)
Повести и разкази
La Maison Tellier (1881)
Mademoiselle Fifi (Мадмоазел Фифи)(1882)
Contes de la bécasse (1883)
Clair de lune (1883)
Le Lit 29 (1884) (Легло двадесет и девет)
Miss Harriet (1884) (Мис Хариет)
Les Sœurs Rondoli (1884)
Yvette (1884)
Contes du jour et de la nuit (1885)
Toine (1885)
Monsieur Parent (1886)
La Petite Roque (1886)
Le Horla (1887)
Le Rosier de Mme Husson (1888)
La Main gauche (1889)
L'Inutile Beauté (1890) (Непотребна красота)
Публикувани посмъртно
Le Père Milon (1899)
Le Colporteur (1900)
Пиеси
Histoire du vieux temps (1879)
Une répétition (1880)
Musotte (1891)
La Paix du ménage (1893)
Поезия
Des vers (1880)
Пътеписи
Au soleil (1884)
Sur l’eau (1888)
La Vie errante (1890)
Външни препратки
Petri Liukkonen, Подробна биобиблиография на Мопасан, Books and Writers (kirjasto.sci.fi). Архивирано
Васил Попов, „Слово за Ги дьо Мопасан“, електронна публикация в „Моята библиотека“, 19 юни 2012
Френски автори на разкази
Нормандци
Починали в Париж
Починали от сифилис
Погребани на Монпарнас |
7 февруари е 38-ият ден в годината според григорианския календар. Остават 327 дни до края на годината (328 през високосна година).
7 февруари е международният ден на гърдата.
Събития
1758 г. – Учреден е първият парламент на Канада.
1857 г. – В Русия е издаден указ за създаване на първата железопътна мрежа.
1878 г. – Руските войски освобождават Поморие в хода на Руско-турската война.
1921 г. – Започва работа Вторият църковно-народен събор.
1922 г. – Мария Склодовска-Кюри става член на Френската академия на науките.
1940 г. – Би Би Си открива редакция в България.
1983 г. – Състои се премиерата на българския игрален драматичен филм „Ако те има“.
1992 г. – Подписан е Договорът от Маастрихт, който води до създаване на Европейския съюз.
1998 г. – В Нагано, Япония се откриват XVIII Зимни олимпийски игри.
2000 г. – България и Румъния се договарят в Брюксел за изграждане на втори мост над Дунав при Видин и Калафат.
Родени
1102 г. – Мод, наследница на английския трон († 1167 г.)
1478 г. – Томас Мор, политически деец и хуманист († 1535 г.)
1693 г. – Анна, руска императрица († 1740 г.)
1804 г. – Джон Диър, американски производител († 1886 г.)
1812 г. – Чарлз Дикенс, британски писател († 1870 г.)
1833 г. – Рикардо Палма, перуански писател († 1919 г.)
1845 г. – Фьодор Успенски, руски историк и археолог († 1928 г.)
1846 г. – Владимир Маковски, руски художник († 1920 г.)
1858 г. – Александър Найденович, български учен († 1927 г.)
1864 г. – Киро Узунов, български революционер († 1938 г.)
1868 г. – Иван Стойков, български генерал († 1925 г.)
1870 г. – Алфред Адлер, австрийски лекар († 1937 г.)
1877 г. – Годфри Харолд Харди, английски математик († 1947 г.)
1882 г. – Тодор Георгиев, български генерал († 1971 г.)
1883 г. – Борис Денев, български художник († 1969 г.)
1885 г. – Синклер Луис, американски писател и драматург, Нобелов лауреат († 1951 г.)
1887 г. – Андрей Шкуро, офицер от Руската имперска армия († 1947 г.)
1889 г. – Клаудия Муцио, италианска оперна певица († 1936 г.)
1906 г. – Олег Антонов, руски авиоконструктор († 1984 г.)
1915 г. – Теоктист, румънски патриарх († 2007 г.)
1921 г. – Неджмие Ходжа, албански политик († 2020 г.)
1925 г. – Херберт Айзенрайх, австрийски писател († 1986 г.)
1926 г. – Марк Тайманов, украински шахматист и пианист († 2016 г.)
1931 г. – Иван Йорданов, български актьор († 1994 г.)
1938 г. – Георги Джубрилов, български актьор († 2004 г.)
1940 г. – Тошихиде Маскава, японски физик, Нобелов лауреат († 2021 г.)
1942 г. – Мария Воденска, македонски писател
1951 г. – Добрин Добрев, български литературовед
1958 г. – Мат Ридли, британски журналист и писател
1960 г. – Джеймс Спейдър, американски актьор
1962 г. – Дейвид Брайън, американски музикант
1965 г. – Крис Рок, американски комик
1972 г. – Любомир Нейков, български комедиант и актьор
1973 г. – Боян Петров, български зоолог и алпинист († 2018 г.)
1978 г. – Аштън Къчър, американски актьор и модел
1978 г. – Даниел Ван Бойтен, белгийски интернационален футболист
1979 г. – Асен Букарев, български футболист
1982 г. – Делия Матаке, Румънска поп певица
1983 г. – Силвия Дънекова, българска лекоатлетка
1984 г. – Еньо Кръстовчев, български футболист
1986 г. – Спас Гюров, български колоездач
1987 г. – Бреа Бенет, американска порно актриса
Починали
590 г. – Пелагий II, римски папа (* неизв.)
999 г. – Болеслав II Благочестиви, херцог на Бохемия (* 932 г.)
1317 г. – Робер дьо Клермон, граф на Клермон (* 1256 г.)
1823 г. – Ан Радклиф, английска писателка (* 1764 г.)
1864 г. – Вук Караджич, реформатор на сръбския език (* 1787 г.)
1873 г. – Шеридан Ле Фаню, ирландски писател (* 1814 г.)
1876 г. – Партений Зографски, български духовник (* 1818 г.)
1878 г. – Пий IX, римски папа за период от 32 години (* 1792 г.)
1885 г. – Ивасаки Ятаро, японски финансист и индустриалец (* 1835 г.)
1894 г. – Георги Бабаджанов, български революционер (* 1834 г.)
1900 г. – Петко войвода, български революционер, хайдутин и войвода (* 1844 г.)
1908 г. – Мануш Георгиев, български революционер (* 1881 г.)
1913 г. – Йордан Йовчев, български революционер (* ? г.)
1937 г. – Илайхю Рут, американски политик, Нобелов лауреат (* 1845 г.)
1960 г. – Игор Курчатов, руски физик (* 1903 г.)
1971 г. – Александър Бегажев, български журналист (* 1898 г.)
1979 г. – Йозеф Менгеле, германски лекар, военнопрестъпник (* 1911 г.)
1986 г. – Минору Ямасаки, японски архитект (* 1921 г.)
1989 г. – Васил Акьов, български сценарист (* 1924 г.)
1999 г. – Хусейн I, крал на Йордания (* 1935 г.)
2010 г. – Уилям Тен, американски писател (* 1920 г.)
2017 г. – Цветан Тодоров, българо-френски философ (* 1939 г.)
2020 г. – Иван Забунов, български историк, общественик и политик (* 1948)
Празници
Гренада – Ден на независимостта (от Великобритания, 1973 г., национален празник)
207 |
21 юни е 172-рият ден в годината според григорианския календар (173-ти през високосна година). Остават 193 дни до края на годината.
Събития
1913 г. – По време на Междусъюзническата война българската 2-ра армия губи боевете при Кукуш и Лахна. Кукуш е превзет и изгорен от гръцката армия.
1918 г. – Съставено е тридесет и шестото правителство на България, начело с Александър Малинов.
1919 г. – Германия потопява морския си флот, разположен край архипелага Оркни (Шотландия), за да не бъде предаден по силата на Версайския договор на Великобритания.
1958 г. – Политбюро на ЦК на БКП взема решение за постепенно сливане на турските и българските училища.
1990 г. – В Иран в резултат на земетресение загиват около 40 хиляди души.
2000 г. – Учени от НАСА съобщават за откриването на вода на повърхността на Марс.
2004 г. – Ракетопланът SpaceShipOne извършва първия частно финансиран космически полет с човек на борда.
2009 г. – Гренландия преминава на самоуправление.
Родени
1002 г. – Лъв IX, римски папа († 1054 г.)
1732 г. – Йохан Кристоф Фридрих Бах, германски композитор († 1795 г.)
1781 г. – Симеон Дени Поасон, френски математик и физик († 1840 г.)
1856 г. – Фридрих Клуге, германски езиковед († 1926 г.)
1864 г. – Митрофан Пятницки, руски музикант († 1927 г.)
1866 г. – Чичо Стоян, български поет († 1939 г.)
1892 г. – Райнхолд Нибур, американски теолог († 1971 г.)
1898 г. – Пенка Икономова, българска драматична и филмова актриса († 1988 г.)
1905 г. – Жан-Пол Сартър, френски философ и писател, Нобелов лауреат († 1980 г.)
1914 г. – Уилям Викри, американски икономист († 1996 г.)
1917 г. – Неделчо Бончев, български военен пилот († вероятно 1944)
1921 г. – Хелмут Хайсенбютел, немски писател († 1996 г.)
1921 г. – Джуди Холидей, американска актриса († 1965 г.)
1946 г. – Кирил Ивков, български футболист
1947 г. – Ширин Ебади, ирански правозащитничка, Нобелова лауреатка
1948 г. – Анджей Сапковски, полски писател
1948 г. – Дон Еъри, английски рокпианист
1953 г. – Беназир Бхуто, първа жена министър-председател на Пакистан († 2007 г.)
1955 г. – Мишел Платини, френски футболист
1961 г. – Ману Чао, френски певец
1962 г. – Виктор Цой, съветски рок певец († 1990 г.)
1965 г. – Лари Уашовски, американски кинорежисьор
1969 г. – Димитър Балабанов, български футболист
1969 г. – Маркус Ортс, немски писател
1971 г. – Анет Олсон, шведска певица (Nightwish)
1971 г. – Фарид Мондрагон, колумбийски футболист
1973 г. – Джулиет Люис, американска актриса
1974 г. – Хрисимир Димитров, български баскетболист
1976 г. – Рене Ауфхаузер, австрийски футболист
1976 г. – Траян Дянков, български футболист
1979 г. – Крис Прат, американски актьор
1982 г. – Уилям Уелс, принц на Уелс
1986 г. – Лана Дел Рей, американска певица
1987 г. – Зебастиан Прьодъл, австрийски футболист
1991 г. – Гаел Какута, френски футболист
Починали
1377 г. – Едуард III, крал на Англия (* 1312 г.)
1305 г. – Вацлав II, Крал на Бохемия (* 1271 г.)
1527 г. – Николо Макиавели, италиански философ, историк и държавник (* 1469 г.)
1529 г. – Джон Скелтън, английски поет (* ок. 1460)
1832 г. – Амалия фон Хесен-Дармщат, германска принцеса (* 1754 г.)
1852 г. – Фридрих Фрьобел, германски педагог (* 1782 г.)
1857 г. – Луи Жак Тенар, френски химик (* 1777 г.)
1874 г. – Андерс Ангстрьом, шведски физик (* 1814 г.)
1876 г. – Антонио Лопес де Санта Ана, президент на Мексико (* 1795 г.)
1908 г. – Николай Римски-Корсаков, руски композитор (* 1844 г.)
1914 г. – Берта фон Зутнер, австрийска писателка, Нобелов лауреат (* 1843 г.)
1918 г. – Едуард Абрамовски, полски учен (* 1868 г.)
1937 г. – Симеон Ванков, български офицер и руски генерал (* 1858 г.)
1957 г. – Йоханес Щарк, германски физик, Нобелов лауреат (* 1874 г.)
1970 г. – Сукарно, президент на Индонезия (* 1901 г.)
1981 г. – Асен Василиев, български изкуствовед (* 1900 г.)
1995 г. – Лальо Аврамов, български цигулар (* 1934 г.)
1996 г. – Кирил Варийски, български актьор (* 1954 г.)
1999 г. – Георги Кишкилов, български актьор (* 1932 г.)
1999 г. – Карл Кролов, немски поет и есеист (* 1915 г.)
2001 г. – Джон Лий Хукър, американски блус музикант (* 1917 г.)
2014 г. – Владислав Икономов, български режисьор (* 1938 г.)
Празници
Международен ден на скейтбординга
Ден на лятното слънцестоене в Антарктида – средата на антарктическата земя
Световен ден на хидрологията – отбелязва се от 2006 г. по инициатива на Международната организация по хидрография с подкрепата на Общото събрание на ООН
621 |
Мара Иванова Белчева е българска поетеса.
Биография
Родена е на 8 септември 1868 г. в Севлиево в семейството на Иваница хаджи Ангелов, внучка на Хаджи Ангел Иванов – Севлиевеца.
Завършва гимназия в Търново. В периода 1883–1885 следва във висш девически институт във Виена. Завръща се в България заради смъртта на баща си. Учителства в Русе и София. Още по време на ученическите си години се запознава с поета и политик Христо Белчев, за когото се омъжва през 1886. Остава вдовица на 23 години, след убийството на Белчев (тогава министър на финансите), при атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов (1891).
За кратко е придворна дама в двореца на княз Фердинанд, преподава на децата му български, френски, немски и английски езици. Следва филология във Виена (1896), където изучава световна и европейска литература и чужди езици. От 1903 г житейският ѝ път е свързан с Пенчо Славейков, до края на живота му през 1912 г. В българската литературна история М. Белчева остава известна като спътница на поета. По време на Междусъюзническата война (1913) е учителка и милосърдна сестра. След известно пребиваване в Женева се завръща в България и се посвещава на литературна, редакторска и преводаческа дейност, остава в София до края на живота си.
Белчева е поетеса и преводачка с широки културни интереси, владееща много езици. Превежда произведения от Фридрих Ницше – „Тъй рече Заратустра“ (1915), Герхарт Хауптман – „Потъналата камбана“ (поставена 1922) и др. Публикува стихове от 1907 г. Неголямото ѝ по обем творчество е неповторимо индивидуално в историята на българската „женска“ поезия. Духовно обогатена от общуването си със Славейков, Белчева създава интимна лирика на нежните чувства и размисъл. Творбите ѝ са посветени на човешката близост и доверие. Любимият в стиховете ѝ е човекът, достоен за трайна привързаност, почит и всеотдайна обич. Споменът за него озарява поезията на Мара Белчева със съзнанието, че духовната връзка е неизчерпаема и непреходна. Изповедното начало, характерно за ранните стихове на поетесата, по-късно се свързва с размисъл върху вечните човешки въпроси. Поетесата изповядва християнските добродетели и се уповава на тях, мисълта за Бога става една от доминантите в творбите ѝ. Висока нравственост, спокойно мечтателно-носталгично любовно чувство, дирене на хармония в съществуването определят облика на творчеството ѝ. Редакторка на „Избрани съчинения“ на Пенчо Славейков (1923).
Умира на 16 март 1937 г. в София.
Домът на Мара Белчева, на улица „Христо Белчев“ 12, в София, е един от най-забележителните паметници на архитектурата в стил сецесион в България.
Памет
Неин силует е изобразен на гърба на банкнотата от 50 лева, емисия 2019 г., и в обращение като законно платежно средство от 1 ноември 2019 г.
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото , използван с разрешение.
Библиография
На прага стъпки. Стихове. Ал. Паскалевъ, 1918.
Пенчо Славейков. Бегли спомени. Държавна печатница, 1923.
Сонети. 1925.
Избрани песни. Стихове. Печатница „С. М. Стайковъ“, 1931.
Един живот. Поезия, преводи, дневник, спомени, писма. Състав. Мирела Иванова. Ред. Ирен Иванчева. УИ „Св. Климент Охридски“, 1995.
И сенките ни тихо ще се слеят. Стихове и писма (заедно с Пенчо Славейков). Персей, 2010.
Весталка, неразбулена мечта. Стихове. Изида, 2013.
Мара Белчева. Поезия. Т. 1. Съст. Милена Кирова; автор на бележките и коментара към тях – Албена Вачева. София: Кибеа, 2018, 271 стр., ISBN 978-954-474-728-2
Мара Белчева. Проза и преводи. Т. 2. Съст. Милена Кирова; автор на бележките и коментара към тях – Албена Вачева; подбор и коментар на документалната част – Катя Зографова. София: Кибеа, 2018, 351 стр. ISBN 978-954-474-729-9
За нея
Иван Спасов. И слънцето върни. Български поетеси (Литературнокритични очерци). София: Български писател, 1987
Ирен Иванчева. „Спомен от бъдещето за Мара Белчева“. Предг. – В: Мара Белчева. Един живот: Поезия, преводи, дневник, спомени, писма. Състав. Мирела Иванова. Ред. Ирен Иванчева. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1995.
Благовеста Касабова. „Ръми в душата ми...“: Щрихи към портрета на Мара Белчева. София: Снежана, 1995
Мария Кайкиева. Мара Белчева, 1868 – 1937: Био-библиография. Пазарджик, 1996
Анастасия Първанова. Творчеството е любов. Кн. 1. Евгения Марс, Мара Белчева, Яна Язова. София: Ваню Недков, 1999
Албена Вачева. „Чуй, тихий извор е дълбок!“: Мара Белчева (1868 – 1937)“. – В: „Неканоничната българска литература“. Т. 1. Благоевград: Университетско издателство „Неофит Рилски", стр. 65 – 79. Същият текст е публикуван в LiterNet.
София Ангелова. „Мара Белчева“. В: Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война. Съст. и ред. Милена Кирова. София: Алтера, 2009.
Милена Кирова. „Мара Белчева, или изборът да бъдеш Ехо“ , Public Republic, 20 август 2010.
Ирен Иванчева. „Мара Белчева (1868 – 1937). Тя рече: „На свое слънце грее се душата“. – В: Гласове на жени в българската поезия. Аспекти на междутекстовост (от средата на XIX до 40-те години на XX век). София, Просвета, 2015, с. 286 – 349.
Бележки
Външни препратки
От и за Мара Белчева в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Мара Белчева в Литературен свят
Критика за Мара Белчева в Литернет
Андриана Спасова, „Мара Белчева“, Речник на българската литература след Освобождението, Институт за литература на БАН
Български поетеси
Писатели след Освобождението
Български учителки
Български преводачи на немскоезична литература
Български медицински сестри
Всемирно бяло братство
Родени в Севлиево
Починали в София
Хора с архиви в Централния държавен архив |
Събития
16 януари – Акта на Обединението между Шотландия и Англия е ратифициран от шотландския парламент
19 март – Акта на Обединението между Шотландия и Англия е ратифициран от английския парламент
1 май – Акта на Обединението между Шотландия и Англия влиза в сила и обединявайки парламентите на Англия и Шотландия слага началото на Кралство Великобритания
Родени
25 февруари – Карло Голдони, драматург
4 април – Леонард Ойлер, швейцарски учен
23 май – Карл Линей, шведски ботаник, създател на съвременната биологическа таксономия
7 септември – Жорж Бюфон, френски учен
Починали
30 март – Себастиан дьо Вобан, френски военен инженер
9 май – Дитрих Букстехуде, датско-германски композитор
6 април – Вилем ван де Велде Младия, нидерлсндски художник
10 май – Йохан Ернст III,
27 декември – Жан Мабийон, френски учен
Вижте също:
календара за тази година |
Долни Дъбнѝк е град в Северна България. Той се намира в Област Плевен и е в близост до град Плевен. Градът е административен център на община Долни Дъбник.
География
Град Долни Дъбник се намира на 15 km западно от областния център Плевен.
История
Долни Дъбник за първи път е споменат в официални турски документи от 1430 г.
При избухването на Балканската война човек от Долни Дъбник е доброволец в Македоно-одринското опълчение.
Политика
Настоящият кмет е Иван Ветов.
2007 – печели Борислав Станимиров.
2003 – Живко Желев (БЗНС – Народен съюз) печели на втори тур с 59% срещу Маргарита Стойчева (Коалиция за България).
1999 – Живко Желев (ОДС) печели на първи тур с 53% срещу Митко Иванов (БСП).
1995 – Венцислав Върбанов (Демократична коалиция) печели на втори тур с 51% срещу Маргарита Стойчева (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност).
Икономика
Нефтодобивът и нефтопреработката са основни отрасли за града. Най-големите фирми в тази област са „Нефт и газ“ и намиращият се на шест километра нефтокомбинат „Плама-Плевен“. Поради лошото развитие на промишлеността в последните години селското стопанство се оформя като основен поминък на много от хората.
Обществени институции
Средни училища
СОУ „Христо Ботев“
Професионална гимназия по селско стопанство „Проф. Иван Иванов“
Професионална гимназия за добив на полезни изкопаеми и газоснабдяване „Проф. Г.Златарски“ закрито.
Основно училище – „св.св Кирил и Методи“
Читалище
Детска градина
Забележителности
Църквата „Свети Пророк Илия“
В близост се намира Парк Лавров.
Парк Албена.
Галерия
Редовни събития
Основно събитие за града е съборът или сборът. Организира се в през първите събота и неделя на месец август и е един голям празник за местното население. Тогава е празникът на църквата на града – „Свети Пророк Илия“.
Личности
Иван Бешков (1896 – 1945) — български кооперативен деятел и политик от Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Той е министър на земеделието и държавните имоти в правителството на Добри Божилов (1943 – 1944).
Илия Бешков (1901 – 1958) – художник, писател, философ и педагог. Самобитен майстор, с неподражаем творчески почерк и стил. Къщата му се е намирала на мястото на градския парк. По-късно тя е разрушена – на нейно място има паметна плоча и бюст на твореца.
Стою Орачкин (1901 – 1973) – земеделски поет, издава стихосбирка Първи сноп -1929. Съученици с Илия Бешков в Плевенската мъжка гимназия, участват заедно в младежкия земеделски кръг от 20-те години.
Венцислав Върбанов – политик от БЗНС-НС, бивш министър на земеделието и горите
Ивайло Петков – футболен национал
Бележки
Външни препратки
Радио и телевизия в Долни Дъбник
Сайт на община Долни Дъбник |
Септември е град в Южна България, област Пазарджик. Градът е административен център на община Септември. Населението на града по данни на НСИ към 31.12.2015 възлиза на 7559 души.
География
Местоположение
Септември е разположен на площ от 22,454 km2 в западната част на Горнотракийската низина, между северните склонове на Родопите и предпланините на Средна гора. Градът е в близост до р. Марица. Благоприятно е транспортно-географското му положение, тъй като е разположен на кръстопът. Намира се на 21 км от областния център Пазарджик, на 50 км от втория по големина град в България Пловдив и на 100 км от София. Чрез Чепинското дефиле Септември се свързва с балнеоложкия курортен град Велинград.
Транспорт
Септември е разпределителна железопътна гара. От нея тръгва теснолинейна линия за планините Родопи и Пирин. Теснопътните влакове обслужват трасето Септември – Велинград – Банско – Добринище. Гарата с нормално междурелсие е разположена на линиите Свиленград – Калотина, София-Пловдив-Варна-Бургас, и има важно значение за пъническите и товарните превози.
Климат и води
Септември попада в преходно-континенталната климатична област, която се отличава с мека зима, хладна пролет и горещо лято. Землището на града е богато на подпочвени води. В близост до него текат водите на реките Дервишка и Чепинска, която в тази част е наричана Елидере. Но с по-голямо значение е най-пълноводната българска река Марица. Изградени са и много канали за изкуствено напояване, повечето от които са неизползваеми.
Изградена е пречиствателна станция за отпадъчните води от канализационната градска мрежа.
История
В района на Септември има следи от стари поселения. Такива са древногръцката колония Пистирос и римската станция Бона Мансио. От археологическите паметници (съдове, монети и др.), намерени на 2,5 km западно от града и местността Керемидпара, се стига до извода, че е имало римско селище от времето на император Траян. По-ново селище според записки, намерени в Баткунския манастир се е казвало Загоре. То вероятно е основано по поречието на Марица от славянските заселници. Загоре е защитавало входа на Горнотракийската низина от запад през проходите Траянови врата и Момина клисура, както и входа към Чепинската котловина в Родопите. С идването на османските турци през 1393 година населеното място е разрушено и до края на 15 век вероятно не е съществувало.
В края на XIV и началото на XV век със заселването в региона на татари от бейлика Саръхан, разположен в днешния вилает Маниса, същите слагат началото на ново село с името Саръханбей. Те основават и Татар Пазарджик (1485 г.). Според Стефан Захариев, военният ръководител Саръхан бей оценил изгодното кръстопътно положение и основал село, приело по-късно неговото име. Според Захариев старото село е било на 4,5 часа път от Пазарджик. С течение на времето името било променено на Саранбей. През 1870 г. Стефан Захариев описва Саранбей като смесено българо-турско село с преобладаващо българско население. В навечерието на Освобождението селището имало към 200 къщи.
С прокарването на железопътната линия Свиленград – Белово през 1873 година в близост до село Саранбей се открива едноименна железопътна гара Саранбей, около която възниква гарово селище. През 1934 г. старото село и новото гарово селище се обединяват и преименуват на Сараньово. В памет на загиналите в Септемврийското въстание бунтовници през 1949 г., комунистическата власт преименува селото и гарата на Септември. През 1956 година село Септември и селището Гара Септември се сливат. Поради кръстопътното си положение, увеличено население и като средище на стопански и културен живот, с Указ № 546 на Президиума на Народното събрание от 7 септември 1964 г. Септември придобива статут на град. От 1977 година градът е общински център. Главен фактор за интензивното развитие на населеното място, който импулсира развитието, е гарата, осигуряваща връзки с останалите населени места и икономически центрове.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етническият състав включва 5659 българи и 1721 цигани.
Религии
Населението е източно православно. Има два православни храма: „Св. Харалампи“ и „Св. цар Борис-Михаил“. Също така в града има представители на Адвентистите от седмия ден, малък брой жители се смятат за мюсюлмани и католици.
Политика
Местните избори за кмет през 2020 г. печели единственият явил се кандидат – госпожа Васка Рачева, с голямо мнозинство.
Политически партии: Атака, БЗНС, БСП, ГЕРБ, ВМРО, ДПС, ДСБ, СДС.
Икономика
Ключова роля играе железопътната гара и свързаните с нея вагоноремонтни и други жп спомагателни дейности. Развито е селското стопанство.
Културни дейности
Народно читалище „Пробуда“ е учредено на 28 декември 1935 г. През 2005 година се чества 70-годишният му юбилей. Развива богата и разнообразна културно-просветна дейност. Към читалището сега работят:
детски танцов състав „Септември“, с художествен ръководител Мария Бензарова и корепетитор Илия Чалъков
танцова школа по модерен балет „Яница“, с ръководител Кремена Шопова
женска фолклорна група, с ръководител Здравко Николов.
Фолклорен танцов ансамбъл ”Загоровче” е създаден през 1985 г.
През последните години в града са изнасяли представления някои от по-известните със своят талант артисти: Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Васил Попов, Любомир Нейков, Христо Гърбов.
Паметници на обществени дейци
Костница на загиналите бойци през 1923 година
Паметник на възстаналите бойци през 1923 г. - ЖП.гара
Паметник на загиналите във войните - площад централен
Паметник на Илия Минев - непримиримият борец срещу терора от системата.
Спорт
Футболният отбор на града е Локомотив (Септември), основан през 1924 г.
Проекти
Подобряване на инфраструктура, смяна на канализация, асфалтиране на пътища, нови тротоари, обновяване на паркове с изграждане на нови спортни и детски площадки.
Личности
Родени в Септември
Богдан Кендеров – зам.-министър на земеделието (1994 – 1995) и 1997 година)
Горан Йонов – посланик в Стокхолм (2004 – 2007), зам.-министър на вътрешните работи (2007 – 2008)
Здравко Лазаров – български футболист играещ и в национален отбор.
Илия Илиев – български учен, декан на Факултет по телекомуникации, Технически Университет София, бивш ръководител на Катедра „Радиокомуникации и видеотехнологии“, Технически университет, София
Илия Минев – борец за човешки права, председател и основател на Независимото дружество за защита правата на човека.
Лука Делийски – художник-реставратор
Митко Начев – поет, член на Съюза на българските писатели
Румен Пенин – български учен-географ
Станой Табаков – световен вицешампион по бойно самбо (ноември 2010), 3-то място на европейски шампионат по бойно самбо (май 2010), шампион на България по борба и бойно самбо
Починали в Септември
Мечислав Домарадски – полски археолог, почетен гражданин на град Септември
Георги Христович – основател на ловната дружина, общественик, търговец, погребан в двора на черквата „Св. Харалампий“, почетен гражданин на град Септември.
Източници
Външни препратки
Официален сайт на община Септември |
19 януари е 19-ият ден в годината според григорианския календар. Остават 346 дни до края на годината (347 през високосна година).
Събития
383 г. – Аркадий е обявен за император на източната Римска империя.
1419 г. – Стогодишна война: Град Руан се предава на английския крал Хенри V и по този начин Нормандия става част от Англия.
1764 г. – Джон Уилкс е изгонен от Камарата на общините заради подривна дейност и клеветничество.
1806 г. – Великобритания окупира нос Добра надежда.
1829 г. – Състои се премиерата на „Фауст“ от Гьоте.
1839 г. – Британската източноиндийска компания превзема Аден.
1853 г. – Състои се премиерата на операта „Трубадур“ на Джузепе Верди в Рим.
1861 г. – Джорджия става 5-ия щат, отделил се от САЩ след Южна Каролина, Мисисипи и Алабама.
1899 г. – Судан става кондоминиум на Великобритания и Египет.
1915 г. – Първата световна война: При първата в света бомбардировка на цивилно население, германски цепелини бомбардират градовете Грейт Ярмут и Кингс Лин във Великобритания, загиват над 20 души.
1918 г. – Финландска гражданска война: Първи тежки сражения между Червената гвардия и Бялата гвардия.
1920 г. – Сенатът на САЩ гласува против присъединяването на държавата към Обществото на народите.
1937 г. – Хауърд Хюз поставя нов световен рекорд за скорост, прелетявайки със самолет разстоянието от Лос Анджелис до Ню Йорк за 7 часа, 28 минути и 25 секунди.
1938 г. – За първи път в света започва серийно производство на леки автомобили с дизелов двигател от американската фирма „Дженерал Моторс“.
1941 г. – Втората световна война: Великобритания напада контролираната от Италия Еритрея в Етиопия.
1945 г. – Втората световна война: Съветската армия освобождава Лодз. От 230 000 жители през 1940, по-малко от 900 оцеляват след Нацистката окупация.
1946 г. – Генерал Дъглас Макартър създава Международен военен трибунал за Далечния изток за съдене на японски военнопрестъпници.
1955 г. – Играта „Скрабъл“ се появява на пазара.
1966 г. – Индира Ганди е избрана за министър-председател на Индия.
1969 г. – Студентът Ян Палах умира, след като три дена преди това се самозапалва в Прага в знак на протест срещу инвазията на СССР в Чехословакия през 1968. Погребението му се превръща също в значим протест.
1977 г. – Президентът на САЩ Джералд Форд амнистира Ива Тогури д'Акино, известна като „Токийската роза“.
1977 г. – В Маями, щата Флорида, пада сняг за първи път в известната история на града.
1981 г. – САЩ подписва споразумение с Иран за освобождаването на 52-мата американски заложници, държани 14 месеца в плен.
1983 г. – Нацисткият Военният престъпник Клаус Барби е арестуван в Боливия.
1983 г. – Apple Computer известява за появата на „Apple Lisa“ – първият си персонален компютър с графичен потребителски интерфейс и компютърна мишка.
1989 г. – Френският президент Франсоа Митеран кани на неформална закуска в посолството на Франция в София 12 български дисиденти.
1993 г. – IBM обявява, че е регистрирана загуба от $4,97 милиарда за изминалата 1992 година – най-голямата загуба за една година на дадена корпорация в историята на САЩ.
1997 г. – След повече от 30 години Ясер Арафат се завръща в Хеброн и участва в честването по случай присъединяването на последния, контролиран от израелците, град на Западния бряг.
2006 г. – Изстрелян е космическият апарат Нови Хоризонти (New Horizons) и неговата мисия е да изследва Плутон. Апаратът достигна Плутон на 14 юли 2015 г.
2007 г. – Арменският журналист Хрант Динк е застрелян пред офиса на вестника, в който работи, от 17-годишен турски националист.
Родени
399 г. – Елия Пулхерия, Императрица на Източната Римска империя († 453 г.)
840 г. – Михаил III, византийски император († 867 г.)
1544 г. – Франсоа II, крал на Франция († 1560 г.)
1736 г. – Джеймс Уат, британски изобретател († 1819 г.)
1798 г. – Огюст Конт, френски философ, един от основоположниците на позитивизма († 1857 г.)
1803 г. – Сара Хелън Уитман, американска поетеса († 1878 г.)
1807 г. – Робърт Лий, генерал от Армията на Конфедерацията по време на Американската гражданска война († 1870 г.)
1809 г. – Едгар Алън По, американски писател († 1849 г.)
1833 г. – Ели Дюкомен, швейцарски политик, Нобелов лауреат († 1906 г.)
1839 г. – Пол Сезан, френски художник († 1906 г.)
1849 г. – Владимир Давидов, руски артист († 1925 г.)
1853 г. – Иван Салабашев, български политик († 1924 г.)
1859 г. – Шарл Дил, френски учен, историк († 1944 г.)
1860 г. – Стефан Белов, български военен деец († 1931 г.)
1863 г. – Вернер Зомбарт, немски икономист († 1941 г.)
1864 г. – Иван Пеев-Плачков, български политик († 1942 г.)
1865 г. – Валентин Серов, руски художник († 1911 г.)
1871 г. – Даме Груев, български революционер († 1906 г.)
1875 г. – Георги Константинов, български революционер († 1969 г.)
1879 г. – Симеон Радев, български публицист, дипломат и историограф († 1967 г.)
1882 г. – Александър Миленков, български художник († 1971 г.)
1883 г. – Херман Абендрот, немски диригент, професор († 1956 г.)
1884 г. – Георги Кьосеиванов, български политик († 1960 г.)
1890 г. – Иван Зонков, деец на БКП († 1938 г.)
1900 г. – Иван Христов, български художник († 1987 г.)
1900 г. – Лесли Уайт, американски антрополог († 1975 г.)
1902 г. – Георгий Острогорски, руски византолог († 1976 г.)
1908 г. – Радка Йосифова, преподавателка по народно пеене, първата „Мис България“ († 2012 г.)
1912 г. – Леонид Канторович, руски икономист и математик († 1986 г.)
1918 г. – Васил Величков, първият български пилот († 1984 г.)
1920 г. – Иван Пачников, български лекар и общественик
1920 г. – Хавиер Перес де Куеляр, перуански дипломат († 2020 г.)
1921 г. – Патриша Хайсмит, американска писателка († 1995 г.)
1922 г. – Йежи Кавалерович, полски кинорежисьор († 2007 г.)
1922 г. – Христо Данов, български юрист († 2003 г.)
1923 г. – Ивайло Петров, български писател († 2005 г.)
1923 г. – Маркус Волф, немски офицер († 2006 г.)
1926 г. – Тодор Гогов, български политик 2022
1929 г. – Ред Амик, американски автомобилен състезател († 1995 г.)
1936 г. – Стойко Факиров, български химик, професор
1943 г. – Джанис Джоплин, блус, рок-енд-рол, блус-рок и психеделик-рок певица († 1970 г.)
1946 г. – Генадий Кузмин, украински шахматист
1946 г. – Джулиан Барнс, британски писател
1946 г. – Доли Партън, американска кънтри певица, композиторка и киноактриса
1947 г. – Род Евънс, английски рокпевец
1955 г. – Саймън Ратъл, английски диригент
1957 г. – Петя Силянова, българска актриса
1957 г. – Синди Шърман, американска фотографка и режисьорка
1958 г. – Алън Стийл, американски писател фантаст
1966 г. – Стефан Едберг, шведски тенисист
1967 г. – Хавиер Камара, испански актьор
1968 г. – Светослав Малинов, български политик
1969 г. – Предраг Миятович, черногорски футболист
1970 г. – Александър Бох, германски автомобилен състезател
1972 г. – Борислав Цеков, български политик
1972 г. – Калина Сакскобургготска, дъщеря на Симеон II
1975 г. – Александър Александров, български футболист
1976 г. – Марша Томасън, британска актриса
1980 г. – Дженсън Бътън, британски пилот от Формула 1
1984 г. – Исмаел Бланко, аржентински футболист
1985 г. – Бени Файлхабер, американски футболист
1985 г. – Елиът Уорд, английски футболист
1986 г. – Клаудио Маркизио, италиански футболист
1991 г. – Петра Мартич, хърватска тенисистка
Починали
923 г. – Мохамед ибн Джарир ал-Табари, персийски историк (* 839 г.)
1526 г. – Изабела Хабсбург, австрийска ерцхерцогиня и кралица на Дания, Норвегия и Швеция, съпруга на крал Кристиан II. (* 1501 г.)
1547 г. – Хенри Хауард, граф на Съри, английски поет (* 1517 г.)
1576 г. – Ханс Закс, немски поет и драматург (* 1494 г.)
1629 г. – Абас I Велики, шах на Иран (* 1571 г.)
1825 г. – Феодосий Шчедрин, руски скулптор (* 1751 г.)
1865 г. – Пиер-Жозеф Прудон, френски философ – анархист (* 1809 г.)
1869 г. – Карл фон Райхенбах, германски химик (* 1788 г.)
1874 г. – Аугуст Хайнрих Хофман фон Фалерслебен, немски писател (* 1798 г.)
1881 г. – Франсоа Мариет, френски археолог, създател на Египетския музей в Кайро (* 1821 г.)
1908 г. – Георги Данчов, български художник и революционер (* 1846 г.)
1913 г. – Йосиф Ангелов, български офицер (* 1857 г.)
1927 г. – Шарлота Белгийска, императрица на Мексико (* 1840 г.)
1929 г. – Цветко Дрончилов, български просветен деец (* 1841 г.)
1930 г. – Франк Рамзи, английски математик (* 1903 г.)
1931 г. – Димитър Бръзицов, български публицист (* 1858 г.)
1931 г. – Петър Пешев, български политик и юрист (* 1858 г.)
1938 г. – Бранислав Нушич, сръбски писател (* 1864 г.)
1947 г. – Мануел Мачадо, испански поет (* 1874 г.)
1947 г. – Тане Николов, български революционер (* 1873 г.)
1952 г. – Валтер фон Болтенщерн, германски офицер (* 1889 г.)
1954 г. – Димитър Божиков, български революционер (* 1866 г.)
1965 г. – Яким Якимов, български учен (* 1900 г.)
1969 г. – Ян Палах, чешки студент, починал след самозапалване (* 1948 г.)
1974 г. – Франц Набъл, австрийски писател (* 1883 г.)
1987 г. – Лоурънс Колберг, американски психолог (* 1927 г.)
1990 г. – Ошо, индийски и американски духовен учител и философ (* 1931 г.)
1991 г. – Джон Ръсел, американски актьор (* 1921 г.)
1996 г. – Дон Симпсън, американски филмов продуцент (* 1943 г.)
1997 г. – Клифърд Скот, английски психоаналитик (* 1903 г.)
1997 г. – Тодор Андрейков, български актьор (* 1933 г.)
1998 г. – Карл Пъркинс, американски китарист (* 1932 г.)
2000 г. – Бетино Кракси, италиански политик и държавник (* 1934 г.)
2002 г. – Вава, бразилски футболист (* 1934 г.)
2002 г. – Франц Инерхофер, австрийски писател (* 1944 г.)
2004 г. – Александър Сталийски, български политик (* 1925 г.)
2006 г. – Уилсън Пикет, американски соул певец (* 1941 г.)
2007 г. – Хрант Динк, арменски писател и журналист (* 1954 г.)
2017 г. – Теори Заваски, бразилски магистрат, член на Върховния федерален съд на Бразилия (* 1948 г.)
Празници
Балтимор (САЩ) – Ден на Едгар Алън По
Тексас (САЩ) – Ден в памет на героите на Конфедерацията
119 |
14 октомври е 287-ият ден в годината според григорианския календар (288-и през високосна година). Остават 78 дни до края на годината.
Събития
1066 г. – Норманското нашествие: Битка при Хейстингс: Кралят на Англия Харолд II е убит близо до Хейстингс от нормандската армия, предвождана от Уилям Завоевателя, който заема английския престол.
1529 г. – Турците под предводителството на султан Сюлейман I са принудени да прекратят Обсадата на Виена.
1582 г. – Поради въвеждането на Григорианския календар този ден от тази година не съществува в Италия, Полша, Португалия и Испания.
1789 г. – Джордж Уошингтън обявява първия Ден на благодарността.
1896 г. – В София е открито Държавно рисувателно училище (предшественик на Национална художествена академия) с пръв директор Иван Мърквичка.
1913 г. – В Южен Уелс (Великобритания) се случва най-голямата в историята на страната производствена авария – при взрив в мина загиват 439 миньори.
1915 г. – България в Първата световна война: Царство България обявява война на Кралство Сърбия и се включва в Първата световна война на страната на Централните сили.
1921 г. – Учредена е коалицията Народен сговор с председател Александър Греков.
1921 г. – Учреден е Българският младежки Червен кръст
1924 г. – Таджикистан влиза в СССР като Таджикска автономна съветска социалистическа република.
1926 г. – Излиза първото издание на детската книга Мечо Пух от английския писател Алън Милн.
1944 г. – Светият синод изразява с официално писмо подкрепа за политиката на правителството на Отечествения фронт.
1947 г. – Експерименталният самолет Bell X-1 на Военновъздушните сили на САЩ, задвижван с ракетен двигател, осъществява първия полет над скоростта на звука.
1962 г. – Студената война: Начало на Карибската криза: Американски разузнавателен полет над Куба прави снимки на разположени съветски установки за ядрено оръжие.
1964 г. – Мартин Лутър Кинг получава Нобелова награда за мир.
1964 г. – Леонид Брежнев става генерален секретар на ЦК на КПСС и ръководител на СССР, след като на пленум е свален предшественика му Никита Хрушчов.
1971 г. – Висшият педагогически институт във Велико Търново е преобразуван във Великотърновски университет „Кирил и Методий“.
1981 г. – Хосни Мубарак е избран за президент на Египет, една седмица след като Ануар Садат е убит при покушение.
1994 г. – Палестинският лидер Ясер Арафат, израелският министър-председател Ицхак Рабин и израелският министър на външните работи Шимон Перес получават Нобелова награда за мир.
2002 г. – Грузия обявява православието за официална държавна религия.
Родени
1006 г. – Годфроа II, граф на Анжу († 1060 г.)
1257 г. – Пшемисъл II, крал на Полша († 1296 г.)
1404 г. – Мари д'Анжу, кралица на Франция († 1463 г.)
1633 г. – Джеймс II, крал на Англия († 1701 г.)
1644 г. – Уилям Пен, основател на Пенсилвания († 1718 г.)
1784 г. – Фернандо VII, крал на Испания († 1833 г.)
1841 г. – Ито Хиробуми, министър-председател на Япония († 1909 г.)
1842 г. – Василий Верешчагин, руски живописец баталист († 1904 г.)
1859 г. – Димитър Вълнаров, български военен деец († 1924 г.)
1859 г. – Христо Петрунов, български военен деец († ок. 1937 г.)
1864 г. – Стефан Жеромски, полски писател и драматург († 1925 г.)
1868 г. – Миленко Балкански, български военен деец († 1921 г.)
1873 г. – Христо Русков, български учител († неизв.)
1882 г. – Еймън де Валера, първи президент на Ирландия († 1975 г.)
1888 г. – Катрин Мансфийлд, новозеландска писателка († 1923 г.)
1890 г. – Дуайт Айзенхауер, 34-ти президент на САЩ († 1969 г.)
1892 г. – Андрей Ерьоменко, съветски маршал († 1976 г.)
1894 г. – Е. Е. Къмингс, американски поет († 1962 г.)
1894 г. – Хайнрих Любке, президент на Федерална република Германия († 1972 г.)
1900 г. – Уилям Едуардс Деминг, американски статистик († 1993 г.)
1906 г. – Хана Арент, германски философ († 1975 г.)
1911 г. – Ле Дък Тхо, виетнамски генерал, Нобелов лауреат († 1990 г.)
1914 г. – Реймънд Дейвис, американски физик, Нобелов лауреат († 2006 г.)
1919 г. – Драгослав Аврамович, сръбски икономист († 2001 г.)
1919 г. – Димитър Митрев, югославски писател († 1976 г.)
1921 г. – Раде Маркович, сръбски актьор († 2010 г.)
1927 г. – Роджър Мур, английски актьор († 2017 г.)
1930 г. – Мобуту Сесе Секо, президент на Заир († 1997 г.)
1939 г. – Ралф Лорен, американски моден дизайнер
1940 г. – Клиф Ричард, британски рок музикант
1944 г. – Ресул Шабани, албански поет
1956 г. – Арлийн Соркин, американска актриса, продуцент и сценарист
1958 г. – Веселин Мезеклиев, български актьор
1970 г. – Васко Василев, световноизвестен български цигулар
1975 г. – Шазни Люис, английска певица и текстописец
1975 г. – Флойд Ландис, американски колоездач
1978 г. – Пол Хънтър, английски играч на снукър († 2006 г.)
1980 г. – Джансу Дере, турска актриса и модел
1981 г. – Васимир Радулов, български политик
1989 г. – Мия Уасиковска, австралийска актриса
Починали
1066 г. – Харолд II, крал на Англия (* ок. 1022 г.)
1092 г. – Низам ал-Мулк, ирански държавник (* 1018 г.)
1536 г. – Гарсиласо де ла Вега, испански поет (* 1503 г.)
1568 г. – Якоб Аркаделт, фламандски композитор (* ок. 1500 г.)
1803 г. – Ерколе III д’Есте, последният херцог на Модена и Реджо (* 1727 г.)
1817 г. – Фьодор Ушаков, руски адмирал (* 1744 г.)
1913 г. – Порфирий Бахметиев, руски физик (* 1860 г.)
1927 г. – Пантелей Киселов, български генерал (* 1863 г.)
1928 г. – Уилям Флин, американски полицай (* 1867 г.)
1940 г. – Хайнрих Кайзер, германски физик (* 1853 г.)
1944 г. – Ервин Ромел, германски генерал (* 1891 г.)
1959 г. – Ерол Флин, австралийски актьор (* 1909 г.)
1960 г. – Абрам Йофе, руски физик (* 1880 г.)
1977 г. – Бинг Кросби, американски певец (* 1903 г.)
1984 г. – Мартин Райл, британски физик, Нобелов лауреат (* 1918 г.)
1990 г. – Ленард Бърнстейн, американски композитор (* 1918 г.)
1999 г. – Джулиъс Ниерере, президент на Танзания (* 1922 г.)
2009 г. – Жана Николова-Гълъбова, български филолог (* 1908 г.)
2010 г. – Беноа Манделброт, френски математик (* 1924 г.)
Празници
България:
Ден на света Петка Българска (Петковден)
Празник на град Нови пазар
Ден на машиностроителя (за 2018)
Международен ден на стандартизацията
Полша – Ден на учителя (по повод създаване на Комисия за народното образование през 1773 г.)
A14 |
Старобългарският език е най-ранният писмено засвидетелстван славянски език.
В старите паметници първоначално е наричан ѩзꙑкъ словѣньскъ – славянски език, а впоследствие ѩзꙑкъ блъгарьскъ – български език. Извън България е известен с наименования като староцърковнославянски, старославянски и др. Църковнославянският език, развил се от старобългарския, и до днес е каноничният език на православните славянски църкви и се употребява в различни униатски църкви.
Старобългаристика
От изследователите този език е наричан различно. Йерней Копитар и Франц Миклошич го наричат „старословенски език“, тъй като в първите писмени паметници те са търсели черти от славянския диалект в Панония. А. Х. Востоков въвежда през 1820 г. термина „старославянски език“, който днес е най-използваният термин в рускоезичната научна литература. Аналогично са образувани наименованията фр. le vieux slave, лат. palaeoslavica. Йозеф Добровски в „Institutiones linguae slavici dialecti veteris“ (Студия върху стария диалект на славянския език) (1822) открива в този език „старосръбско наречие“. Но още в първата половина на 19 век Юрий Венелин (1829), Аугуст Шлайхер, Мартин Хатала и Леополд Гайтлер виждат, че езиковите особености на първите славянски книжовни произведения са еднакви с чертите на българския език. Те въвеждат наименованието „старобългарски език“ (рус. древнеболгарский, нем. Altbulgarisch), възприет изцяло в България. В съвременното езикознание освен термина „старобългарски език“ са разпространени и названията „старославянски език“ и „староцърковнославянски език“.
Според Венелин: „Кирил и Методий превели Св. Писание не на някакъв друг език, а само и единствено на български, именно на български, или което е същото, църковният език, използван днес в Русия, Унгария, Сърбия, Далмация и в самата България, е български език...“
Някои учени са на мнение, че науката за този език трябва да изследва само паметниците от т.нар. „канон“, т.е. езика на произведенията, най-тясно свързани със св. Кирил и Методий и книжовната им дейност, противопоставяйки се на езика на произведенията, произлезли от българските просветно-културни кръгове. Но това е явно едностранчиво схващане на въпроса за същността и обхвата на първия писмено засвидетелстван славянски език. Дали този език може да бъде наричан Кирило-Методиев? От ръката на братята няма стигнали до нас произведения, а т.нар. „канон“ откриваме в паметници, отстоящи най-малко 50 – 60 години от времето на първоучителите. А за това време са настанали някои промени не само в говоримата, но и в писмената реч. Следователно, езикът на Кирил и Методий може да бъде реконструиран приблизително по преписите на произведенията им, но достоверността на реконструкцията на техния език няма абсолютни документални доказателства, както например, и на по-ранния, праславянски език. Това е достатъчно, за да не обозначаваме езика на първите славянски писмени паметници с термина „Кирило-Методиев език“. Що се отнася и до термините „старославянски“ и „старочерковнославянски“, те също не отговарят на същността и етническата основа на този език. Направени са много изследвания и българската етническа основа на езика от дошлите до нас първи славянски ръкописи не може да бъде оспорвана. Доказателства за българската етническа основа на тези паметници откриваме в областта на фонетиката (в рефлексите на праславянските съчетания *tj, *gtǐ, *ktǐ, *dj и в широкия гласеж на ятовата гласна), в областта на лексиката (в заемките на някои гръцки думи от народния гръцки език, с който само българските славяни са били в пряк контакт, а това са думи като сѫбота (събота) от σάμβατο, а не от σάββατον) и в областта на синтаксиса:
употреба на дателен притежателен падеж при лични местоимения и съществителни: ; ;
описателно бъдеще време с глагол ;
употреба на сравнителна форма (по-малък) в значение на по-млад.
Освен това езикът на паметниците, произлизащи от българските земи след 12 век, в световната славистика биват наричани, без уговорка, единодушно „среднобългарски“. А щом бива признато съществуването на „среднобългарски“ и „новобългарски език“, то съвсем естествено и диалектически необходимо е да бъде признато, че тези два периода от развоя на българския език биват предхождани от един първи, поставил началото на писмения български език. А несъмнено, този първи период трябва да отговаря и на началото на славянската писменост. Следователно, езикът на първите славянски ръкописи би трябвало, и най-точно и научно обосновано е, да се нарича „старобългарски“, а не „старославянски“ или „старочерковнославянски“, тъй като в тази епоха отделните славянски езици са имали вече обособен облик и терминът „старославянски“ може да доведе до погрешни изводи, че този език е или изкуствен общославянски книжовен език, или че това е едва ли не праславянският език, засвидетелстван писмено, а терминът „старочерковнославянски“ навежда на мисълта, че този език е служел само за черковни (религиозни) цели, а не за обществено-политически и културни нужди. Що се отнася до опонирането на термина „старобългарски език“ с твърдението, че може да се стигне до смесване с езика на Аспаруховите сънародници, то не може да бъде убедително, тъй като последният бива наричан в науката „прабългарски“ (протобългарски, първобългарски).
От всичко казано дотук можем да направим следните изводи:
Науката за старобългарския език има за предмет изучаването на езика на първите славянски писмени паметници, т.е. сравнително-историческата реконструкция на старобългарската граматика (на мъртвия език, възникнал през 9 век и оставил паметници от 10 – 12 век).
При изследването на старобългарския език трябва да се имат предвид езиковите му средства, еволюцията им от праславянски до първото им писмено засвидетелстване, степента на диалектната диференциация в късния праславянски, в старобългарски и в новобългарски; литературните стилове и школи в старобългарски, т.е., по-широко разглеждане на старобългарския език, излизайки от рамките на „канона“. Затова старобългаристиката не може да няма връзки и с други научни дисциплини, на първо място с общото и индоевропейското езикознание.
Старобългарският език, благодарение на древността си, наред със санскрит, гръцки, латински, готски и други древни писмени индоевропейски езици, дава изключителен материал при реконструкцията на т.нар. индоевропейски праезик, незасвидетелстван писмено.
Изучаването на старобългарския език лежи в основата на цялата славистична наука, за която делото на първоучителите Константин-Кирил Философ и Методий е от първостепенно значение. Старобългарският език първо служи при възстановяването на предполагаемия праславянски език. От него се изхожда и при сравнително-историческото проучване на славянските езици. В него се отразява мисленето и светогледа на говорещия на него народ. Той е огледало и на социалната история и етногенезиса на българския народ в древността. Това се открива най-вече в лексиката. Значи, старобългарският език е ценен източник за изследователите на етническата и социалната ни история. Археологията и старобългарският език също са свързани, тъй като са открити немалко (повече от 30) епиграфски паметници с надписи на този език. Изследователите на старата българска литература трябва добре да познават езика на първите паметници, цялото му богатство и сила, за да се получи вярна представа за художествения принос на старите ни автори и преводачи.
При изследването на старобългарския език от немалко значение са и научни дисциплини като топономастиката, диалектологията и лексикологията, включени в балканското и славянското езикознание, защото именно в диалектите и изобщо в езиците на балканските народи са се запазили много славянски думи (с произход от българските славяни), които имат звучене по-близко до старобългарското – със запазени носовки и неметатезирани групи с плавни съгласни и др. Българската топонимия и диалекти също дават (след строго научни изследвания) много данни за старобългарския език, дори и за предписмения му период (достатъчно е да споменем топонима Варна с неметатезирана група CorC).
История
Изграждане
Докато за историята на българския език и българските народни говори, за славянското и индоевропейското сравнително-историческо езикознание езикът на старобългарските паметници има значение като отражение на един народен език, говорен от древно славянско население през Средновековието, то за историята на книжовните езици, за историята на културата и литературата старобългарският език представлява голям интерес като език на една стара писменост. Старобългарският език, след старогръцкия и латинския, е третият език, който през средните векове в Европа е бил употребяван в богослужението, администрацията, на който е била създадена поезия, философска, научна и юридическа литература. Създаден на народна основа, старобългарският език като всеки книжовен език е трябвало да бъде обогатен и приспособен да изпълнява сложни функции. Нужни са били нови думи за абстрактни понятия, нужни са били и много нови религиозни, философски, научни, морално-етични, административни термини. Обогатяването на народния език е ставало главно по три начина:
Обогатяване с ново значение на съществуващи народни думи. Така например думата просвѣщение първоначално е имала конкретното значение 'осветяване, просветване'. В старобългарските паметници откриваме само нейното абстрактно значение. В нов смисъл се употребяват многобройни подобни думи, най-често отглаголни съществителни: създание, прѣложение 'превод', знамение. В християнски смисъл се е променило значението на думи като небо, отьць, мѫченикъ, правьда, отъпоущение и др.
Заемане на чужди думи. Една голяма част от старобългарската книжнина представя преведена от гръцки църковна литература и произведения на византийските писатели. Това довежда до появата на редица гръцки думи или латински и еврейски думи, възприети чрез гръцкия език. Гръцки думи са: евангелие, ангелъ, дѣволъ, апостолъ, архиереи. От еврейски произход са думи като пасха, аллилоуꙗ, вельзѣволъ 'дявол'. От латински проникват думи като кинъсъ 'данък', коустодиꙗ 'стража', оплатъ 'просфора, обреден хляб'. Част от тези думи са заети по време на мисията на св. св. Кирил и Методий сред западните славяни.
Създаване на нови думи. Чуждите думи са били избягвани чрез създаването на нови думи. Сред много от често употребяваните думи в нашето съвремие са и такива, които са възникнали в най-ранния период на формирането на старобългарския език. Това е например днешното благодаря (стб. благодарити), благодетел, благодат, светлозарен, безсмъртие, самовластен, лицемер, невъзможно, неръкотворен, милосърдие, недоумение и много други. Голяма част от тях са превод от гръцки: старобългарската зълодѣи, например, е буквален превод на гр. κακαῦρνος, добротворити съответства на гр. ἀγαθοποεῖν, доброродьнъ – на гр. εὐγενής. Наред с гръцките думи граматикиꙗ, риторикиꙗ, философиꙗ, в съчинението „Сказание за букивте“ от Черноризец Храбър откриваме славянските ꙃвѣздочьтение 'астрономия, букв. броене на звездите', землемѣрие 'земемерство, геодезия', двогласнаꙗ 'двугласна, дифтонг'.
Развитие
Успоредно с останалите славянски езици, след 12 век старобългарският език претърпява значителни промени, които са отразени съвсем оскъдно в писмените паметници. Беглото отразяване на фонетичното и морфологичното развитие на езика в паметниците с религиозен характер се дължи на силното влияние на кирило-методиевата традиция в средновековна България. В светски документи (грамоти на българските царе), надписи-графити, приписки (Битолски триод), паметници със светско съдържание (Троянска повест), както и в някои произведения с религиозен характер (Добрейшово евангелие, преписът на „Шестоднев“ от 1263 г.) тези изменения се долавят по-ясно. Между 12 и 15 век промените в старобългарския език засягат предимно следното:
Еровете в слабо положение (пред сричка, несъдържаща ерове, и в края на думата) загубват звуковата си стойност, а в силно се изясняват: ъ > о/ъ, ь > ъ/е. Така се появяват нови групи съгласни, които са нехарактерни за най-старите старобългарски паметници: кънѧsь > кнѧзъ, праздьникъ > праздникъ.
Смесване на носовките: носовите гласни (ѧ, ѫ) изравняват гласежа си след меки съгласни, а в някои говори съвсем изгубват носовия си призвук и се стига до характерната за паметниците от 13 – 14 век безразборна употреба на буквите ѧ и ѫ.
Разпад на склонението: Изместване на старобългарските паджени форми (родителен, местен) от съчетания на предлог и винителен или дателен падеж.
Показателните местоимения в задпоставно положение започват да се развиват като склоняем определителен член, макар че употребата му все още не е напълно граматикализирана.
Употреба на кратките форми на дателен падеж за изразяване на притежание.
Славянските деятелни причастия – сегашно (несѫштъ, двигнѫштъ), минало (рекъшии, четѣвъшии) – освен еловото причастие (реклъ, пеклъ) са напът да изчезнат напълно.
Изчезва сегашното страдателно причастие (хвалимъ, молимъ).
Супинът е заместен напълно от инфинитива, който към 14 – 15 век започва да се замества от съчетанието да + лични глаголни форми.
Бъдеще време се изразява чрез личните форми на сегашното време на глагола хътѣти + инфинитив, а впоследствие от да-конструкция с лични глаголни форми (хъштѫ да).
Формите на имперфекта започват да се образуват не от инфинитивната форма, а от основата за сегашно време (старобълг. плакати > плакаахъ, нести > несѣахъ, новобълг. плач-а > плачех, нося > носех).
Промяна при окончанията на формите на аориста под влияние на морфологични аналогии.
Започва образуване на ново глаголно спрежение по аналогия със старите атематични глаголи (быти > есмь, дати > дамь, іасти > іамь, имѣти > имамь) с харарктерната наставка за 1 лице, ед.ч. -м.
Развитие на нови местоименни форми с помощта на анафорични частици: тъ + и > тои, сь + и > сеи, които, тогова, този.
След 15 век се развива като отделна морфологична категория и миналото несвършено деятелно причастие (носел, четял).
Първите паметници на новобългарски език са дамаскините от 17 – 18 век.
Главни особености
Най-ранните писмени паметници на старобългарски език са от 10 – 11 век (надпис на чъргубиля Мостич, Ананиев надпис). През 9 – 11 век езикът е съвсем близък до останалите славянски езици, поради което старобългарските черковни текстове се използват от други славянски народи като руси и сърби със съвсем малки изменения: Остромирово евангелие от 1056 г. и Симеонов сборник 1073/6 г. за руска редакция; Мирославово евангелие от 12 век за сръбска редакция.
Старобългарският език в периода 9 – 11 век притежава следните най-важни особености.
Фонетика
Запазване на праславянската система от гласни звукове, включително еровите (ъ, ь) и носовите гласни (ѧ, ѫ).
Почти не са засегнати от нови морфологични аналогии резултатите от третата палатализация: виждѫ < *vidjon при новобълг. (да) видя, нарицати при новобълг. наричам.
Още е в сила законът за отварянето на сричката.
Широк изговор на дългото ē (ѣ).
Особен рефлекс на праславянските съчетания *tj, *dj > шт, жд.
Морфология
Налице е богата именна система (13 склонения; 7 падежа – именителен, родителен, винителен, дателен, творителен, местен, звателен; 3 числа: единствено, двойствено, множествено), която в повечето съвременни славянски езици е опростена. Типовете склонения обикновено се класифицират според индоевропейската и праславянска основа – основи на гласна (-o-, -a-, -ja-, -i-, -u-) и съгласна (-n-, -nt, -men, -s, -r, -ŭ).
Лични местоимения има само за 1-во и 2-ро лице. В ролята на местоимения за 3-то л. се използват показателните онъ, тъ, от които произлизат днешните местоимения за 3-то л. той и он. Ролята на притежателно местоимение за 3-то л. се изпълнява от възвратно местоимение свои.
Всяко прилагателно име притежава 2 форми: кратка и дълга или определена. Дългата форма се получава от кратката с добавяне на анафоричното местоимение -и (новъ > новъи). Кратките форми се скланят като съществителните имена от съответните основи. Първоначално в дългата форма именната и местоименната част се скланят поотделно, но впоследствие се сливат и образуват нов тип склонение.
Налице е богата глаголна система (4 спрежения на тематичните глаголи и друго за малкото на брой атематични глаголи, форми за двойствено число, 6 времена, 2 глаголни вида – свършен и несвършен).
Употребяват се 3 прости глаголни времена – сегашно, минало свършено (аорист), минало несвършено (имперфект) и по-рядко 3 сложни глаголни времена – минало неопределено (перфект), минало предварително (плусквамперфект), бъдеще предварително. Бъдещето време се изразява с формата за сегашно време на глаголи от свършен вид, както и в повечето съвременни славянски езици.
Старобългарският език познава 3 наклонения (изявително, повелително и условно). Индоевропейското подчинително наклонение (конюнктив) е изгубено напълно, както и индоевропейският страдателен залог, изразяван посредством възвратнопричастни форми.
Налице са разнообразни нелични глаголни форми – инфинитив (чисти), супин (чистъ), сегашно деятелно и страдателно причастие (четы/четѫщии, четимъ), минало деятелно и страдателно причастие (четѣвъ/четѣвъшии, четенъ), елово причастие (челъ).
Писменост
Примери
Вижте също
Редакции на старобългарския език
Старобългарски писмени паметници
Старобългарска азбука
Литература
Граматика на старобългарския език, БАН, София, 1993
Увод в изучаване на южнославянските езици, БАН, София, 1986
Велчева, Боряна. Старите български ръкописи и техният език (Библиотека Родна реч омайна). София, 1983, стр. 32 – 49
Гълъбов, Иван. Старобългарски език с увод в славянското езикознание, София, 1980
Добрев, Иван. Старобългарска граматика – теория на основите, София, 1982
Дуриданов, Иван. Граматика на старобългарския език. Фонетика. Морфология. Синтаксис. (Гл. ред. и автор) – София, 1991, стр. 16, 87 – 97, 538 – 539, 549 – 557
Дуриданов, Иван. Старобългарският език в синхрония и диахрония. В: Славянска филология: Т. 19. Езикознание. – София, 1988, стр. 5 – 18
Милетич, Любомир. Старобългарска граматика с кратък сравнителен оглед към новобългарския език. За средните учебни заведения. Девето издание. София, Държавна печатница, 1923 djvu файл на сайта miryan.org
Мирчев, Кирил. Старобългарски език – кратък граматичен очерк, София, 1972
Младенов, Стефан. История на българския език, БАН, София, 1979
| Прочетете книгата онлайн
Vittore Pisani. „Old Bulgarian Language“. Sofia, Bukvitza, 2012. ISBN 978-954-92858, English, Bulgarian, Italian
Източници
Външни препратки
Най-важни синтетични ръководства по старобългарски |