text
stringlengths 11
8.32k
|
|---|
Ах, каква е нашта квачка —
чудна майка и бавачка!
Пилците си как отглежда,
как ги учи и подрежда,
как да ходят, де да минат,
що да клъвнат, да отминат!…
И след всякоя разходка
свойте малки ще прикотка
под крилце си — до едничко!
Колко, колко е добричка! |
— Я дай, бате, бърдучето
и аз да посвиря.
— Да го дам, че да го вземеш —
бати ти разбира!…
— Не бе, бате, ще го върна,
моли му се Вера.
— Ще го върнеш, както върна
крушата ми вчера.
— Крушата ли? То е друго —
аз я бях изяла.
— Като знаеш, че е моя —
да си я държала.
— Ех, бе, бате, виж какъв си,
да съм я държала!
Държи ли се такваз круша,
като е узряла…
— И свирката, както чуваш
тъй да чурулика,
нали да си духнеш в нея
самичка те вика.
— Е, тогава не я давай —
дръж я — аз да свирна.
— Виж, така се съгласявам:
духай и стой мирна. |
_Детето._
Облаченце — пеленаче бяло,
позапри се и кажи, да зная,
накъде си рано полетяло
сам-самичко без водач в безкрая?
_Облачето._
Както дремех на Мусала в скути,
тя от сън ме пробуди, упъти
и упъти, и тихо ми рече:
да отида през море далече,
да посрещна гостенката мила —
цветоносна Пролет — подранила,
да посрещна и друми за нея
със росица чиста да полея,
да не праши хубави ресници
и накити — от цветя — шевици,
при умора — сянка да й правя,
да ни дойде весела и здрава. |
Охлюв-бохлюв, не дреми,
а се малко съвземи!
Разпусни си рогата,
обтегни си снагата,
дълга, мека, тлъстичка
и отгоре с къщичка! |
Пиу-пиу, пиленца,
пухести и мъхести,
още малки, в решето
кълвете си просцето,
да ви никнат перцата,
да се радват децата! |
Рано ми е подранила
подевчица — пролет мила,
у Мразови двори бели
още слънце невидели!
Подранила, стан стъкмила
да си тъче тънки дари,
да ги шие, да ги шари,
за роднини и сватбари,
за певците и свирците
и за свати — все крилати:
за кумата си кадънка
от кокиче блуза тънка,
зарад лястовичка дружка
кърпички от теменужка,
а за девера си щърка
китка кукуряк — два стърка;
за сквореца, за свиреца,
пошче тънко от синчеца.
Шие, бърза, не угажда,
че й Дядо Мраз досажда:
ту ушенцата й щипе,
ту косите й посипе
със снежинки леки, бели
от небето полетели. |
Вместо кукли и игралки
ето ви, дечица малки,
с моя поздрав и честитка
тази скромна пъстра китка.
Аз я сбирах цяло лето
и я носих на сърцето,
тя цъфтеше из полята
в градовете и селата.
Тя е китка все от думи —
малки песни, малки думи,
и на вас, деца, се дава
да ви служи за забава.
А за мен е радост скъпа
да ви давам с пълна шъпа
и устцата ви чудесни
да повтарят мойте песни. |
Поздрав ти поднасям,
мила моя мамо,
ида да ти кажа
тези думи само:
С твоя имен празник
аз те поздравявам —
тебе и на татка
здраве пожелавам!
И във знак на обич,
мамичко засмяна,
китка ти поднасям
росна и румяна. |
Колко мило, колко сладко
е при мама и при татко!
Те за нас се много трудят,
те за нас се рано будят.
Щом очите си отворим,
със кого ще заговорим?
С нашта мама, кротка, мила,
със зората подранила.
Тихо татко да събуди
да отиде да се труди —
да печели и набави
дрехи и обувки здрави,
и тетрадки, и писалки
за дечицата си малки…
Колко мило, колко сладко
е при мама и при татко! |
_Детето._
Добър ден, врабченце сиво,
да си здраво, да си живо!
_Врабчето._
Добър ден, дете познато —
да те видя мустакато!
_Детето._
Врабче живо и игриво,
що под стряхата се сгушваш
и във вятъра се вслушваш?
_Врабчето._
Иде зима нетърпима,
мисъл страшна ме обзима:
ще намира ли храница
мойта мъничка душица?
_Детето._
Врабче сиво и игриво,
да си здраво, да си живо!
Аз трошици ще ти давам,
гладно теб не ще оставям,
нека знае лоша зима,
че приятелство тук има!
_Врабчето._
Момче мило, толкоз харно,
твойто врабче благодарно
ще се радва, ще ти пее
и безгрижно ще живее!…
_Детето._
Сбогом, мое врабче сиво!
_Врабчето._
Сбогом, момче, да си живо! |
Със лъчи и топло слънце
облаците веч пронизва
и снега със топлинка си
разтопява, пооблизва.
Ще отмахне снежни преспи
по полето останали;
ще пробуди цветни билки
под снега дълбоко спали;
Ще изсуши блатни локви
по ливади и поляни
и с усмивка блага, мила
свойте гости ще покани.
Щъркели и лястовички,
жеравите на редица
ще здрависат отвисоко
вън излезлите дечица. |
Птиче мило,
гласовито,
я клъвни си,
да си сито;
посръбни си
и водица,
па запей ни
песенчица
гласовита,
песенчица
кръшна,
вита.
— Ах, дечица
сладкодумни,
русокоси,
мили, умни,
де сте чули
и видели
някой роб
да се весели?
Тук откак съм —
аз не пея,
само плача,
сълзи лея…
Плача жално
о, дечица —
за свобода,
за горица,
за потока
там, що шава,
що ми сутрин
пригласява…
И да бихте
ме разбрали,
знам, че бихте
ме пуснали!… |
Вчера с батя
на тревата
ний седяхме
под върбата.
А в полето
покрай нас
чу се тропот,
чу се глас:
Пуф-паф, пуф-паф
влакът бяга
в пътя прав,
пуф-паф, пуф-паф,
трака, трака
в пътя прав.
А пък наший
мил баща
днес ни с батя обеща,
че ний всички
вдругиден
ще отидем
с този трен
на излет по
хладина —
чак до Стара
планина!
Вкупом всички,
с бързий трен
ще потеглим
вдругиден…
Пуф-паф, пуф-паф,
хайде, хайде
в пътя прав!
Пуф-паф, пуф-паф,
трака, трака
в пътя прав. |
Само с дълга ризчица
ходеше из двора,
а пък днес облечено,
както всички хора:
с панталонки хубави,
стегнати и нови,
и за чудо — знаете,
че са със джобове.
В тях ръчички сложил е
гордо и надуто,
бърка, пипа, мери ги,
шепне получуто:
„Ех, зимъс, по Коледа,
Сурова, Водици,
тук ще слагам орехи,
а пък тук — парици!“ |
— Ало!…
— Кой ме буди толкоз рано?
На съня ми кой побърка?
— Аз съм, мила жабурано,
аз, приятеля ти — щърка!
— О-о! Приятел!… Откога ли?
— Туй неверие ви бърка!
А да знаеш колко жали
булката ми — рече щърка, —
дето тъй от нас страните,
с нас задето не дружите —
та помислих си, любезна,
раничко да те подиря —
с тебе в разговор да влезна,
чух, че търсиш си квартира —
аз пък имам — то се знае,
хем височка — и каква е, —
пък и топличка — цял рай е!…
— Май досещам се коя е —
рече жабурана плаха, —
но не иска ми се мене
дом — на щъркела в стомаха!…
— Ето, ето — пак съмнение…
То на дружбата ни бърка!
Ала, без да се обиждаш —
убеждаваше я щърка…
…
— Ало! Ало!?
— Чува ли се, мила жабо?
— Чува се, но много слабо!… |
Кукуригу-ригу!
— Татко, изпъди го,
да не пее рано,
да не буди мама —
да си спиме двама! |
С черна четка за обуща
Роювата малка Руска
понатъркала за опит
свойта бяла блузка.
Па на столче се катери
и се вдига, и наднича,
в огледалото да види
ще ли й прилича.
Та ако е по-красива,
куклата си да намаже
и при майка си да иде,
да й се покаже.
Ала щом като надзърна,
много грозна се намери
и лицето й красиво
в миг се начумери.
Па се чуди де ще може
насаме да се прикрие
и оцапаната блузка
скритом да умие.
Да не би й се насмели
миличките й домашни,
че са всички до едничък
присмехулци страшни |
Щъркел шарен,
я кажи —
цяла зима
де бе ти?
И защо тук
не стоя,
както ние
у дома?
Щъркел шарен,
дългокрак,
я затракай:
Трак, трак, трак! |
И след тая дълга зима
пролетта се пак яви
и на двора ябълката
вече пъпчички зави;
няма много да се мине —
ще разцъфне цяла тя
и цветенца ще прошарят
малки преснички листа.
По-късно и славей малък
още рано в утрен час
на стъблото й ще кацне,
ще извие кръшен глас;
ще затрепка в песен сладка,
песен пълна със любов —
да обади се на всички
тоя гост и мил, и нов,
скоро тук при нас долитнал
от далечен южен край
да ни каже, че след него
иде радостният май.
Да разметне цветен губер
в целия ни роден край
и от него да направи
дъхав, мил и хубав рай. |
В задний двор на
леля Сава
днес концерт се
чуден дава.
А свирците —
туй сме ний,
някой духа,
някой бий:
— Тра-ла, ра-ла,
тра-ла ри
входът струва
пет пари!
Тра-ла, ра-ла
тра-ла ри
а за бедни —
без пари!
Но се никой
не явява
и за наший
труд не дава —
тра-ла, ра-ла,
тра-ла, ра —
ни петаче,
ни пара!
Само вуйчо —
да не свирим,
а да спрем
и се смирим,
да престанем
с наший шум
с нашто тра-ла,
ра-ла бум —
даде ни по
пет пари.
Тра-ла, ра-ла
ра-ба ри —
даде ни по
пет пари. |
Горе на върбата
свраки-цацарани,
сякаш са събрани
стари махалани!
Пуснали се в клюки
пустите бъбрици —
да одумват всички
по-достойни птици!
От орела горе —
долу до фазана,
птичка не оставят
те неподиграна.
Славеят ръждив бил,
врабчето кирливо,
лебедът пък имал
врат като огниво!
— Я поглежте мъдра
буля гургулица,
на врата със черно —
сякаш е вдовица!
Щъркелите само
са на цвят по-мили,
но стърчат високо —
сякаш на кокили!
— Нашта хубост, сватя,
де се е видяла!
Две бои, но чисти —
черничка и бяла!
И така красиво
двете съчетани,
че окото просто
в тях да ти остане!
— И не сме ли ние
най-достойни птици?
— За царици, за царици!
— За царици, за царици!
Скърцат пустите бъбрици! |
Все за нещо ще намери
да се начумери:
ту му млякото горещо,
ту пък друго нещо.
И задето Петко в къщи
често тъй се мръщи,
Николинка, Ваньо, Митко
викат му Сърдитко. |
Теменужчице ле ситна,
нежна, дъхава и китна,
я кажи ми, свежа, мила,
що си толкоз подранила?
Тук когато сняг лежеше,
миличка, ти де седеше?
— Ах, игрива Минке мила,
аз съм много подранила,
че тук рано слънце грее;
но когато вятър вее
и разнася сняг в полята,
аз си дремя във земята. |
Завчера оттука,
все покрай реката,
стигнахме със татко
горе в планината.
Горе при козите
чичо ми живее,
а край тях поточе
бъбли и се лее.
И ветрецът хладен
лекичко повява,
а от клона липов
птиченце запява,
Ах, каква е хубост
горе в планината!
Там е наша радост,
там ни е играта. |
Днес повторно — казват от настинка,
пак е втресло нашта Веселинка —
че се мама чуди и се мае —
тая треска в месец май каква е?
Аз пък зная: — моето сестриче
има много лакомо езиче —
всичко близва, хапва и опитва,
пък стомаха си и не запитва —
все претрупан — ще ли има сила
туй, що лапва — всичко да й смила! |
Сняг се сипе на парцали;
вее буря, веят хали.
А отвън се чуй врабчето
как се моли на детето.
И кой знае му езика,
той разбрал би как му вика:
— Джив-джив! Аз, дете, съм
още жив, още жив!
Нека веят бури, хали,
нека сняг се сипе, вали…
Ако имаш, ти сърце,
то ми хвърляй по зрънце.
Джив-джив! Аз, дете, съм
още жив, още жив!
И игрив, и скоклив!
Джив-джив, джив-джив! |
Поздрав ти поднасям,
мила моя мамо,
ида да ти кажа
тези думи само:
— С твоя имен празник
аз те поздравявам —
тебе и на татка
здраве пожелавам!
И във знак на обич,
мамичко засмяна,
китка ти поднасям
росна и засмяна. |
Нарамил е
Зайо Байо
тънка пушка
евзалия,
евзалия,
седефлия;
запасал е
патронташи —
иска всичко
да изплаши!
И в пътека
през горица
дебне Зайо
за лисица
кокошкарка,
заечарка,
дето прави
пакост тука!…
Ала нещо
изшушука
и сърцето
трепна в Зайо;
пусна пушка,
хукна Байо,
захвърчаха
патронташи,
та се всичко
изпоплаши! |
Иска Зайо-заенце
на път да се впусне
и в градина някоя
зеле да си хрусне;
иска му се, гладно е
и навън наднича,
пък и зеле крехкичко
много то обича.
Но не знае клетото
кой го чака вънка,
Кума Лиса, гостенка
пъргава и тънка,
да излезе вън само
да му се любува
и със зъби иглени
да го нацелува. |
Жаба вика: вряк, вряк, вряк,
имам хубав жабурняк.
Той е хубав и зелен —
бог го дава зарад мен.
Ала имам грозен враг,
той е щърка дългокрак,
дето вика: трак, трак, трак. |
Ала, бала, портокала,
жумитарка го изяла,
че за малките дечица —
нито резен, ни корица!
До стената сам-сами —
ето, този ще жуми! |
Над гората сняг вали.
Зайко гърло го боли.
И лежи сега в леглото.
Нека да лежи, защото
вчера, както си играл,
цяла шепа сняг изял. |
Есенната вечер из градинки шета.
Сбрали се на бряста умните врабчета.
Пъстрото букварче дружно те разтварят
и урока труден в него преговарят.
А Писан се мръщи, ежи той мустаци.
Колко са бъбриви тези първолаци!
Шаро също иска вече да почива,
но от тази врява как ли се заспива? |
Свети кротката светулка.
Трепкат палави звезди.
Щурчо с писана гъдулка
чудна песничка реди.
Край притихналата нива
с изкласилите жита
спря се мравка работлива
да послуша песента.
— Щурчо има дар чудесен! —
рече Мравката добра.
И от неговата песен
бодра вкъщи се прибра.
Тя от раклата извади
нова ризка от кенар.
И от все сърце я даде
на щурчето гъдулар. |
Вятърко листи в гората пилей
Косето-Босето вече не пей —
с пойните птички отлитна на юг.
Есен е вече пристигнала тук.
Стихна шубракът, самотен и глух.
Зайко на припека кърпи кожух.
Меца захърка под стария пън,
сладък за нея е дългият сън.
Нека да вее и дъжд да вали,
нека се стелят в гората мъгли!
Зайко си има пак топъл кожух,
Меца ще спи под юрганче от пух. |
Шетат жълтите глухарчета —
Слънчо киха, взе да мига,
че от техните юрганчета
до небето пух се вдига.
Бързат кротките калинки
пъстри дрешки да ушият.
Ситни гъбки челядинки
от зори с роса се мият.
Ръкавички, топли шалчета
Зайка в раклата прибира.
Кърпи Мравката чувалчета,
че храница в тях ще сбира.
А щурчето струни слага
на любимата гъдулка.
И фенерче мие, стяга
работливата Светулка.
Бръмнали са и пчеличките —
те софри приготовляват.
Наредили са паничките.
С мед кого ли ще гощават?
За кого ли тъй отрано
е започнала шетнята?
Ами Лятото засмяно
ще пристигне днес в гората. |
Заю юнака
остра сабя трака.
В шубрака,
в листака,
ех, кого ли чака?
Заю юнака
остра сабя трака.
Ловците
горките,
ах, какво ги чака! |
С бели внучки веселушки
Баба Зима шета вън.
Хапнал си медец и крушки,
Мечо готви се за сън.
Седнал на леглото меко,
той с прозявка гледа как
във гората леко, леко
пада пухкавият сняг.
И с въздишка Мечо рече:
— Слънчо драг, къде се скри?
Вън за мене няма вече
ни разходки, ни игри.
Щом гората в сън заглъхне,
казват, трябва да се спи.
Чак кога южняк полъхне,
този сняг ще се стопи. |
Благодаря Ти, Боже мили,
че ме даряваш с крепки сили.
Че ми изпращаш благослов,
надежда, вяра и любов.
Сега раста, не ме оставяй,
в добри дела ме направлявай,
да бъда, Боже, милостив,
да съм добър и справедлив.
По светли пътища води ме,
да славя, Боже, Твойто име.
Дай мирни дни, щастлив живот,
на моя мил, добър народ. |
Ех, че слънце, брей, че слънце —
цял ден грее и не спира.
Мравка носи житно зрънце
и в хамбарче го прибира.
Знае Мравка, че когато
тук заглъхнат поля китни,
ще отмине топло лято,
дъждец кротко ще заситни.
Знае Мравка, че в хамбарче
сбрано житце ще си има.
Тя не сеща страх, макар че
вън ще дойде люта зима. |
Уплаши се Мъглата сива.
Побягна, някъде се скри.
Гората тъмна, мълчалива
с зелена дреха се покри.
Игличка Пролетта си вдяна,
започна да бродира тя
и на еловата поляна
извеза цял букет цветя.
В тревата гъбка се показа.
Поточе припна с весел звън.
А Мечо на Мецана каза:
— Навън е топло. Стига сън.
Той бързо от леглото стана.
Събра приятели добри
и на еловата поляна
с тях почна весели игри. |
С куфари и със бохчички
пак за път се стягат
веселите пойни птички
чак на юг да бягат.
Врабчо от шивач се връща
със балтонче сиво.
Той ще си остане вкъщи,
но не му е криво. |
Зайко плаче из горичката:
„Где ли ми е ръкавичката?
На полянката играх.
Там ли си я изтървах?“
Вранка грачи от елхичката:
„Знам къде е ръкавичката.
Дай ми орех и завчас
ще ти я покажа аз.“
„Вранке, как не те е срам!
Орех няма да ти дам!
Сам ще тръгна из горичката
да си найда ръкавичката!“ |
Аз и мама на летището
бяхме сутринта.
Гледах как със самолета
татко отлетя.
За Москва. Все по-нагоре.
Мама каза: „Знай,
че дотам не се отива
пеш или с трамвай.“
А със самолет ли само?
Чудно е това:
толкова ли е високо
тоя град Москва?
Значи, затова и татко
обещава все,
че оттам звезда същинска
ще ми донесе. |
Какъв далечен път ви води
от братя Кирил и Методий
до пролетната майска шир,
до думичката „мама“,
до думичката „мир“!
Звучете в мили имена,
буквички добри,
една по една,
две по две,
три по три:
а, бе, ве…
И на Луната да замина —
и там ще пиша с вас „родина“.
На най-високата звезда
ще пиша с вас „другарю“;
ще пиша „свобода“!
Звучете в мили имена,
буквички добри,
една по една,
две по две,
три по три:
а, бе, ве… |
С дата днешна
кратка спешна
телеграма се получи
до отбора „Наше куче“:
В понеделник точно в пет
с реактивен самолет
тип „Авлига“
гост пристига —
футболен отбор „Банания“
за другарско състезание.
На летището в полето
кацва леко самолета,
чуждестранните играчи
слизат чинно или скачат.
Със бележник във ръката
пратеници на печата
и на радиото чакат:
три свенливи каки свраки,
две пригладени маймуни,
папагалът Кривоклюни.
— Чухме, че у вас отдавна
всички зверове са равни
и безплатно със банани
от дърветата се хранят? —
питат глезено треньора,
който е довел отбора.
Той глава усмихнат клати:
— Да, бананът е безплатен;
щедро нашата природа
го дарява на народа.
От високоговорител
със ръждясал глас излита
чаканата вест накрая:
„Мачът днес ще се играе!“
И завчас към стадиона
със трамваи, с камиони,
а край тях във рой несметен
със коли, с мотоциклети,
с лъскави велосипеди,
ту в колона, ту в безреда,
сред гъмжило от пешаци,
млади, стари и хлапаци,
даже с бебешки колички
бързат, тичат, бягат всички.
След това пред двете каси
запалянковските маси
с рев и вой до днес нечути
блъскат, ритат, газят, бутат
със небивал страх в сърцето:
ще останат ли билети?
След премеждия големи
бързат място да заемат —
някои с лица във рани,
други със палта съдрани,
а една нехайна майка
по момчето си се вайка.
Ето, седнали и прави,
настанени криво-ляво,
всички мислят: Само точно
този път дано започне! —
Браво, браво! Влизат скоро
двата спретнати отбора:
„Н. К.“ в алена премяна,
в златожълта — тим „Банания“,
и естествено с букети
пъстроцветни във ръцете.
После диригентът кимна, —
екват двата спортни химна,
публиката цяла в треска
дълго-дълго ръкоплеска.
Бива ли по данни скъдни
нашите потомци бъдни
любознателно да питат
за живота на дедите?
Другояче беше вчера
през оная сива ера,
за която съдим просто
по изровените кости,
вещи, сечива, гърнета,
зеленясали монети…
Днес картината е друга:
всекидневно във услуга
дадени са на живота
кино, радио и фото —
нявга нашата история
оживяла ще говори.
Затова едно последно
правило сега е редно:
състезателите спират
да ги снимат и филмират.
Публиката мълчаливо,
търпеливо и учтиво,
но и с радостно вълнение
наблюдава тая сцена,
този увод неизбежен
на другарството, понеже
свикнала е, пък и знае —
няма дълго туй да трае!
Ето всички апарати
се прибират зад чертата
и след миг неудържимо
ще се хвърлят двата тима
ту в атака, ту в отбрана.
Съдията Мърморани,
очевидно развълнуван
свирка сребърна надува,
после настрана отскача
и бананските играчи
колективно и отблизко
домакините притискат.
Всеки запалянко знае,
че когато се играе
на терени непознати
малко тежки са краката.
Не отричаме, но вижте:
сякаш на това игрище
зайците година цяла
всекидневно са играли,
за всеобща изненада
дружно устремно нападат.
Ех, това се казва център!
Топката поел, в момента
с нисък удар я подава
точно на крилото вляво
(знае, че с играта-соло
може да изпорти гола!);
а това крило с изящен
бомбен удар я запраща
право в кучешката мрежа
и редовен гол бележи.
Бре, що стана? Рано-рано
обявява Мърморани
резултат: Един на нула!
Всеки зяпа и се пули
неочаквано тревожно:
Та това е невъзможно —
с почването на играта
да открият резултата!
Публиката вцепенена
гледа мълком към терена,
сякаш чака още нещо
и съвсем не се досеща,
че е твърде нетактично
да остане безразлична.
После (безподобен случай!)
десният защитник-куче
почва яростно да лае
бомбоударният заек
и противника си кротък
в миг ухапва за ухото.
Този инцидент печален,
неприличен и скандален,
несъмнено за отбора
„Наше куче“ е позорен.
Възмутените животни
скокват и реват страхотно:
група плъхове, чевръсто
тикнали в устата пръсти,
свирят грозно, а наблизо
тим „Карираните ризи“
в хор скандира непрестанно:
— Вън от мача хулигана! —
две кокошки, ужким млади,
с театрален жест припадат,
а до тях три злобни гъски
с начервени човки съскат;
даже слонът, гост сърдечен
чак от Пакистан далечен,
дългия хобот навиря
в знак, че също протестира.
Всяко чудо за три дена!
Извинява се смутено
песът-хулиган накрая
на пострадалия заек.
Инцидентът е изгладен,
публиката мирно сяда,
свирката си съдията
пак надува със устата,
футболистите не чакат
и се хвърлят във атака.
Кучешкият тим решил е
да напрегне всички сили,
с вяра в славата си стара
непременно гол да вкара;
най-добрите му играчи
се понасят с лай — обаче
зайците са предвидливи:
всеки пристъп се разбива
в идеалния стоманен
щит на тяхната отбрана.
Оживена, окрилена
е играта на терена —
отдалеко и отблизко,
отвисоко и отниско,
ту наляво, ту надясно
топката лети опасно.
Съдията Мърморани
тича, бяга непрестанно —
може с право да се каже:
повече от всички даже.
И не бива другояче
в отговорната задача —
да се води благородно
срещата международна.
Бързо времето минава,
но играта е такава,
че не може никой каза,
как ще… Гледай, пак се вряза
център-заекът и бие
към вратата на ония!
Два на нула. Щом не пази,
„Н. К.“ може да загази!
Зрителите справедливо
този път откликват живо
и открито със възхита
акламират чужденците.
Ех, те биха предпочели
„Наше куче“ да спечели
днешната игра, защото
всички тук са патриоти.
Но след малко от средата
пак е почнала играта:
кучешкият тим, преминал
в заешката половина,
грозни удари зарежда,
и „Банания“ изглежда
няма сили да се брани.
Още миг… но Мърморани
свири (дявол да го вземе!)
край ла първо полувреме.
Второ полувреме. Ето
топката е пак в нозете
на бананците, които
я задържат упорито.
Те повторно отначало
се изтеглиха изцяло,
плътно като зид баражен,
пред вратата си на стража
и отбиваха спокойно
ударите многобройни.
После центърът поема
топката и в „клин-система“
целият им тим напредва,
от противника преследван.
Ах, бананците крилати
пак се носят към вратата,
но след само два-три мига
„Наше куче“ ги настига
и след туй… но вижте горе
где са двата ни отбора!
Малка живописна група
връчва тежка златна купа
на отбора-победител
във борбата страховита.
Тук бананът не вирее,
та са сложили във нея
връзка моркови узрели
и глава от цветно зеле.
Публиката се изправя
и скандира: — Слава, слава! —
Неуместно е да бъде
кисела и тесногръда,
че бананските играчи
бяха по-добри във мача.
Ако всеки разсъждава
винаги така, тогава
тези срещи благородни
между равни и свободни
ще помогнат — на земята
да живеем като братя! |
Полази
буболечка
по тревичата,
но до върха не стигна —
спря от страх.
А пък тревичката
реши, че гъделичкат я
и цяла
се преви
от смях! |
С краче писаната се мие
и през ушенце.
А знаете ли как се мие
едно момченце?
Звездата в облаци се мие
и по оченце.
А знаете ли как се мие
едно момченце?
С езиче агнето се мие
и по гърбенце.
А знаете ли как се мие
едно момченце?
То на чешмичката присвие
само пръстенце.
За да се знае, че се мие
мойто момченце. |
Кокиче, цъфнало на двора,
и облаче в простора син
как ни подсещат и говорят,
че пролет пак ще украси
с води и слънце планините,
горите — с птици и сита.
Самият юг при нас долита
с крилата на безброй ята.
Набъбват в пъпки дървесата,
сияе от лъчи лесът,
а по лъчите полегати
пързалка прави си прахът.
Навред е само светлина,
горите даже нямат сянка.
И — цяла — родната страна
сега е слънчева полянка. |
Момчето на баба,
на баба момчето
със дървена сабя
подгони петлето.
Но гребенче златно
напери петлето.
Побегна обратно
на баба момчето.
Захвърли и сабя,
със ключ се заключи…
Уж беше на баба
най-смелото внуче. |
Тръгнали меци-мецани
в премени нови, отбрани,
наред се тринки нареждат,
една се друга поглеждат,
една се друга подритват,
една се друга подпитват:
— Какво ли, мецо, ще стане
на тия градски мегдане,
ако се някой досети,
че не сме ние моми напети,
ами сме меци-мецани
от тия пусти балкани?! |
Зайо огромни ботуши си купи —
камък да ритне и него ще счупи.
Да го нападне сега щом опита,
Вълчо ще плаче с муцуна разбита.
Все пак, когато опасност подуши,
Зайо побегна, обут във ботуши.
Но тежестта им голяма го спира.
Хвърли ги.
Бос продължи по баира.
Ето че Вълчо дотътри се гладен.
Седна.
И двата ботуша изяде. |
Събирам в гората листо след листо —
така да броя се научих до сто!
А лист подир лист продължава да пада
и скоро ще знам да броя до хиляда!
И щом оголее последният клон,
ще знам да броя чак до цял милион! |
Паричка намери Иванчо в прахта и се втурна
със нея за топло геврече към близката фурна.
Но лелката, дето продава, му каза сърдито:
„Не може със тази паричка, виж — тя е пробита!“
Тогава Иванчо започна да плаче и рече:
„Ми, леличко, дай ми ти също пробито геврече!“ |
Мама много ме обича —
все „мецанка“ ме нарича.
„Хапвай си, мецанке мила!
Яденето дава сила.“
А пък аз й казвам: „Майче,
ако съм мецанка, знай че
ям ли много ще порасна
мечка едра и опасна
и тогава — страшно гладна,
първо тебе ще нападна!“
Мама кротко ми се кара:
„Да, но яж сега попара,
че от мравчица такава
трудно баба Меца става!“ |
Изяде жабата безброй мушички.
Реши, че може да излапа всички.
Дори нахално бе си наумила
един ден да закуси с крокодила.
И тръгна тя след тази си закана
с отворена уста към великана…
Не питайте какво се случи там!
След малко крокодила беше сам. |
Грее на луната сърпа,
ала Ежко не заспива.
Сънчо тук е, но се дърпа
от прегръдката бодлива.
А пък ежковата кака
гушна братчето си в мрака
и така след миг ли, два ли —
ей ги двамата заспали… |
Лаещо малко другарче
в двора намерих си аз.
Взех го със мене, макар че
зная го само от час.
Щом го изкъпя в легена,
малко млекце ще му дам
и ще го гушна при мене —
моят креват е голям.
Там ще спи този таен
гостенин, свит на кравай.
Само дано да не лае,
че ако мама узнае —
край! |
Малка сива мишка
си намери книжка.
Чуден дар това е,
но дори да срича
мишката не знае.
А така обича
приказки забавни
с Вълчо, Меца, Лиска,
че без да се бави
книжката изгризка.
Но щом я погълна,
усети бодежи,
че книжката пълна
била с таралежи. |
Слуша приказки малката Яна
за принцеси във царски палати
и самичка принцеса тя стана.
_„Облечете ми дрехи богати!“_ —
заповяда на свойта прислуга.
_„И със торта сменете ми хляба!“_
А прислугата беше не друга,
ами нейната собствена баба.
Тя горката така се завайка:
_„Скъпи дрехи? И торта? Къде са?“_
Но пристигна царицата майка,
шамароса тя свойта принцеса
и добави: _„Нима са живели_
_до ден днешен принцеси в панели?“_
А „принцесата“ каза: _„Не са.“_
Пусна сълзи и шмръкна с носа. |
Щом звънецът почне да звъни,
хукват към училището всички —
малки зайци, вълци и сърни,
катерички, ежковци, лисички.
Щом звънецът свърши да звъни,
скриват се в училището всички.
Само Слончо гледа отстрани —
как да влезе в малката вратичка?
Бухалът, учителят любим,
със размах прозореца отвори
и на Слончо викна: „Не скърби!
Ти ще учиш само там, на двора.“
Но тогава в стихналия клас
екна врява, стана бъркотия.
Чуха се пискливо глас след глас:
„Искаме при слончето и ние“! |
С футболни обувки ритат всички —
вълци, мечки, зайчета, сърнички…
Само Слончо е с крачета боси,
че обувки номер триста носи. |
Нямам братчета, сестрички
и цялата къща —
мама, баба, леля, всички —
само мен прегръщат.
Как не падна през комина
едно бебе сладко,
че и аз да си почина,
като стана батко! |
На всеки, който слуша,
му дават жълта круша.
И всеки вече слуша,
за да получи круша.
Но круша подир круша —
дойдоха ни до гуша!
И никой пак не слуша,
макар че дават круша. |
С тигърски райета,
с тигърска походка
по тавана шета
бабината котка!
После от тавана
слиза със въздишка:
„Не можах да хвана
нито една мишка!“
„Стига си ни тропала —
баба й се кара.
— Ще закусиш топла
купичка попара!“ |
Къде си, вярна ти любов народна?
Къде блестиш ти, искра любородна?
Я силен пламък ти пламни,
та буен огън разпали
на младите в сърцата,
да тръгнат по гората.
Пламни, пламни ти в нас, любов гореща,
противу турци да стоим насреща!
Да викнем всинца с глас голям
по всичкия Коджабалкан:
голямо, мало, ставай,
оръжие запасвай!
На пояс тънки сабли запашете,
за бащината си земя станете,
колете турски племена,
пълнете с техните тела
пространните равнини,
дълбоките долини!
За нашето отечество и слава,
за нашата свобода и държава
да си пролеем вси кръвта,
да си добием волността
от нашите тирани,
неверни мюсюлмани!
Байраци български навред да вдигнем,
към бога със краст във ръка да викнем:
о, наш създательо Христе,
я виж от ясното небе,
нашето мъчение,
дългото търпение.
Благослови ти нашето желание,
на тебе имаме ний упование,
подвигът да ни е осветен,
на твоя вяра утвърден,
на славното ти име,
предвечний божи сине!
Кога в български предели настъпим,
кога вразите си от нас изгоним.
Да се възвишат знамена
на българските рамена
от върха на Дуная
в Тесалия до края.
Кога свободата си ний доставим,
кога си имената ний прославим,
да видим всички мир тогас,
и ний да викнем всички с глас,
живейте православно,
в България държавно. |
Вятър ечи, Балкан стене,
сам юнак на коня
с тръба зове свойте братя:
всички на оръжие!
Дойде време, ставайте,
от сън се събуждайте,
доста робство и тиранство,
всички на оръжие!
Който носи мъжко сърце
и българско име,
да препаше тънка сабя,
знаме да развие! |
Щом зажари жарко лято
и се люшнат ниви-злато,
с кръшни песни във сърцето
аз излитам към небето.
Пея, пея и се вдигам,
облаците бели стигам
и сама сред висините
се здрависвам със орлите.
А пък те край мен се реят,
добродушно ми се смеят:
„Пустата му чучулига,
с тез крилца къде се вдига!“
Аз тогава им отвръщам:
„Хей, орли, орли могъщи,
песента ми е крилата,
тя ме вдига в небесата!“ |
Мръкне ли се над земята
и потъне в сън гората,
аз наострям своя слух
и извиквам ясно: „Чуух!“
Но животни, птици, хора
спят след дневната умора
и не чуват как навън
месецът звъни — звън, звън!
Мрак сгъсти се над земята
сам-самичък в тишината,
все изострям своя слух
и отново викам: „Чуух!“
Но животни, птици, хора
спят след дневната умора
и не чуват как за миг
тихото надава вик!
Нощ преваля — аз будувам
и какво ли недочувам —
всеки камък, чука, храст
имат свой различен глас.
Но животни, птици, хора
спят след дневната умора
и до сънния им слух
стига само мойто: „Чуух!“ |
Ум ли нямат във главата
всички хора по земята
от мъни`чки до голями,
та харесват песента ми?
Щом запея, те замират,
слушат ме и не разбират,
че е мойта песен лесна
и съвсем неинтересна.
Питах славея на края:
„Я кажи ми да узная
хората какво ги мами,
та харесват песента ми?“
Сла`вейко се пообърна
и накратко ми отвърна:
„За това, че ти умееш
от сърце да пееш.“ |
Шарена калинка,
как така се случи,
кацна върху мойто
мъничко бардуче!
Не гони я, бабо,
може да е жадна,
или пък на него
по` ще й е хладно.
Шарена… И също,
как така се случи,
също като мойто
шарено бардуче! |
За това, че аз умея
волни песнички да пея,
мене хората до днес
ме заключват във кафез.
Дават ми вода, трошици,
вардят ме от хищни птици,
но кафеза ме мори,
дайте ми поля, гори!
Блъскам се в кафеза бясно,
ту наляво, ту надясно,
а заспя ли, и насън
все сънувам, че съм вън!
Хората са интересни:
„Пей ни, казват, волни песни!“
Да, но кой е пял до днес
волни песни във кафез?!… |
Куку, куку — не отричам,
само себе си обичам.
Гледам мен да ми е леко,
топличко, удобно, меко…
Не обичам, и децата —
тайно снасям си яйцата
да ги мъти в храсталака
глупавата кака сврака.
Куку, куку — не отричам,
само себе си обичам.
Но пред другите хитрувам,
на прекрасна се преструвам!
Нека всички да запомнят,
че съм нежна, че съм скромна,
че съм честна и умница,
че обичам всяка птица!
За да мислят, че в гората,
съм от всички най-добрата,
аз дори се осмелявам
пролетта да възвестявам!… |
Сто кокошки качулати,
качулати, глуповати
се превиваха от смях,
че не мога като тях
да прелитам над огради
между ниски стари сгради,
над градинки и лехи,
край прозорци и стрехи!
Рекох: „Мога, но крилата
носят ме към небесата,
а светът, видян оттам,
е прекрасен и голям!“
Сто кокошки качулати,
качулати, глуповати
пак превиха се от смях,
че не мога като тях…
Литнах над поля и друми
и на себе си продумах:
„Виж кокоши ум незрел,
смеят се, че съм орел!“ |
Колко жалко, колко жалко —
рекли, че съм самохвалко!
Кой голям лъжец можа
да скрои такваз лъжа?
Но за тая зла обида
аз реших и ще отида
зад реки и зад блата
чак на края на света.
Ще отида и тогава
всеки тук ще съжалява,
ще ме вика с много скръб:
„О, ела, Пауне скъп!
О, ела, Паунче мило,
с твойто прелестно ветрило,
с твойте гиздави крилца
и коронка от перца!“
Ще се върна тук, а всички
някакви си прости птички,
ще признаят, че в света
аз съм пръв по красота?
Колко жалко, колко жалко
рекли, че съм самохвалко!… |
Все се чудя и се мая
и какво съм сам не зная.
Птиците ме пъдят: „Бягай,
с нас да си не ти приляга —
нямаш клюн, пера на птица,
мязаш малко на къртица,
не, на мишка по` приличаш,
беж със мишките да тичаш!“
Мишките ме пъдят: „Бягай,
с нас да си не ти приляга —
с тез крила си като бухал,
като врана, като чухал,
беж, защо при нас стоиш?
С птиците да си летиш!“
Лошо е да си, дечица,
ни животно, нито птица! |
Ча-ча, ча-ча, ча-ка, ча-ка,
запомнете — аз съм сврака,
шарена, умница, ловка,
със дебела, яка човка!
Ча-ча, ча-ча, ча-ка, ча-ка,
запомнете — аз съм сврака!
Оглушахте ли бе, хора,
цяла сутрин ви говоря!
Ча-ча, ча-ча, ча-ка, ча-ка,
запомнете — аз съм сврака!
Ох, дошло ми е до гуша,
никой вече ме не слуша!
Иде ми да онемея!
Иде ми… ама не смея,
че без мойто ча-ка, ча-ка,
ще забравят, че съм сврака! |
Казват, че не съм красив,
че съм рошав и свадлив,
че не съм добър певец,
нито пък голям храбрец.
Може да е вярно туй;
но, момченце, ти ме чуй! —
Август мине ли по нас,
ненастанал още мраз,
разни птици хубавци
и прославени певци
през реки и планини
бягат в топлите страни.
А пък аз и в пек, и студ,
необлечен, необут,
все стоя си, всеки знай,
в моя хубав роден край.
Нека да не съм красив,
да съм рошав и свадлив,
нека да не съм певец,
аз съм патриот-врабец! |
Слънцето стопи се
нейде зад бърдата.
В тъмното притихна
изведнъж земята.
Милион звездици
се роят и греят
и през мрачината
взират се във нея.
Взират се — да видят
нейните поляни,
нейните потоци,
урви и балкани.
Взират се, но долу
ни гори, ни птички,
ни реки, ни урви —
мракът крие всичко.
Чудят се звездите:
„Туй ли е Земята!“
И от чуденето
мигат в небесата. |
Какви са тия облаци над моята земя,
като от приказка родени,
и тия черни сенки, конници подплашени
без поводи и стреме,
и тия дълги пътища,
от изток тръгнали видения?
Ще минем ли през тях,
по пътя ли ще спрем без време?
Преминал ги е някога, отдавна,
с прекрасен образ, като рицар,
най-хубавият мъж на моя край,
най-светлият апостол — Караджата;
и спряло слънцето, а Черното море,
като огромна черна птица,
поело дъх и най-голямата вълна
разбило в рояк искри като злато.
Ще тръгна да го диря — зарад теб,
осиротяла малка земьо.
Във всички ще се вглеждам.
Ако ли очите ме измамят,
или ръцете ми не го познаят —
сърцето си в сърцето му ще впия
и ще извикам: „Ето го,
дигни високо свойто първо знаме!“
А после, нека ме претъпчат,
паднала пчела без жило,
и облаците да летят
и сенките им да не спират,
земята да ме смеси с свойта пръст,
от мене всички сокове изпила —
очити ме, отворени от радост,
няма да угасват, няма да умират! |
Мама казва, че и баба
била някога мъничка,
че и тя не е можала
да се облече самичка,
че отзад й плели плитка,
роклята й била малка
и отивала да учи
със тетрадка и писалка!
Оле — колко ми е смешно!
Тази баба, толкоз стара,
дето с очилата гледа
и мърмори, и се кара —
с къса рокля и с тетрадка!
Бабо мила, бабо сладка! |
Бе тиха нощ. В водите посребрени
оглеждаше се бледата луна.
На спещите листа сред тишина
замираха лъчите й разлени…
И ти до мен — и щаст’е, и тъга,
лъчи и мрак приплетени в душата —
и трепетно притисках аз ръка
до твоята… Не тупаха сърцата,
не дишаха препълнени гърди…
Какво мълвеше плахо тишината?
Що криеше и взора на луната,
насълзен под кристалните води? |
Мамо, татко,
добър ден!
Днес е моят ден рожден.
Три годинки — три свещички
греят в моите очички.
Аз ги духнах изведнъж.
Мамо, татко — изведнъж! |
Родният ни край остана
тъй далече,
пътя, който води в него,
враг пресече.
Като пилци изпоплаши
той децата,
като вятър ги разгони
по земята.
В златно утро златни ниви
клас люлеят,
клас люлеят и изтихом
песен пеят:
„Ветре, братко, намери ги
тез стопани,
дето са далеч в чужбина
разпиляни.
Не е мила ръка чужда
да товари,
зърното ни почернява
по хамбари.
Зърното ни потъмнява
по нивята,
намери ги, събери ги
наште братя.
И кажи им, че земята
наша черна
ги милее и ги мисли,
и е верна.“ |
Дайте ми чорапи,
дайте ми обуща —
колко е добричка
мама, че ме пуща!
Палтото на рамо,
хляба във торбичка —
оле, тази мама
колко е добричка!
Шаро, ти се връщай,
дириш си белята,
само хора ходят
горе в планината!
Оле, закъснявам,
тръгнали са всички!
Сбогом, татко, мамо,
много сте добрички! |
Пусто-опустяло,
да му се не види,
все на мене сипят
всичките обиди!
Все съм крив за нещо
и на зло налитам,
а пък тъй съм кротък
и за всичко питам!
Гърнето разляло
млякото в долапа,
сладкото самичко
снощи се излапа.
Гвоздеят разкъсал
новите ми гащи,
аз съм бил научил
котката да дращи.
Дето си строшила
баба очилата —
аз съм й ги сложил
скришом под кревата.
Пусто-опустяло,
да му се не види,
аз ли ще преглъщам
всичките обиди? |
И чаках аз с измъчено сърце,
към щастието поглед устремила —
и чаках го с копнеещо сърце —
сърце ми жажда беше изсушила.
И то дойде и с ангелска ръка —
и дивни се понесоха акорди.
И то дойде. Затворила очи —
от рози дъх аз сещах възхитена;
в неземен сън, затворила очи,
неземен химн аз слушах упоена. |
Дядо Мраз, ти си луд,
че избърза с тоя студ.
Нали виждаш наште птички,
как ги изпоплаши всички!
Стори ли ти някой зло,
че донесе туй тегло?
Ох, горкичките врабчета,
мръзнат с голите крачета
и от зима ги е страх…
Дядо Мразе, туй е грях! |
Кукуригу, петленце,
имаме си детенце,
със две голи краченца,
със две тънки ушленца,
със две малки ръчички,
със две сини очички,
чисто, бяло, измито,
в бяла люлка повито. |
На древен храм недвижими колони
са твойте дънери, о, лес. От векове
във запустение, под оголени клони
градиш си гробница от мъртви листове.
Сърцето си в сърцето на земята впиваш
и смучиш тайните дълбоки на света
и с вечно ги мълчание покриваш,
заслушан в шепота неясен на нощта.
Вземи ме, нека твойта вечност ме обвие,
притискам гръд о теб, усещам твойта плът
и чувам пулса ти дълбоко в теб да бие.
Тук свършва моя ден и спира моя път.
А горе, в клоните ти, пролет млада
се къпе в светлина и грее, и цъфти,
разметнала снага връз твойте плещи.
Оттамо лист отронен дълго, дълго пада… |
В тъмното да ходиш,
да се не удариш —
мляко като пиеш,
да се не опариш!
На студа да бъдеш
винаги облечен,
а пък на горещо
винаги съблечен.
Да гледаш, да помниш
и все да внимаваш —
и когато сядаш,
и когато ставаш!
Толкова е тежко,
толкова е трудно —
как го прави татко,
много ми е чудно! |
На къщния праг да седя,
да чакам, когато ще мине
обичния, чакан с години,
далекия път да следя.
Ще дойде ли рано в зори,
на сън да ме свари честита,
за мене, когато попита,
ликът му божур да гори.
На пладня ли дойдеш, ела
в най--тежката сънна омара
на двора липата ни стара
над нас ще отпусне крила.
А вечер, по здрач и тъма,
познати зачуя ли стъпки,
в тревога и радостни тръпки
към теб ще изтичам сама.
На къщния праг да седя,
да чакам, когато ще мине
обичния, чакан с години,
далекия път да следя… |
Ти ни отвори очите,
ти ни отвори сърцата,
ти ни научи да бъдем
верни другари и братя.
Даде ни ти обичта си,
радостна, светла, честита,
ний ще я вземем и сложим
вътре, в сърцата ни скрита.
Като останем без тебе,
в пътя без твойта закрила,
тя ще ни бъде водача,
твоята обич най-мила.
Сбогом, учителю скъпи!
И лудините прости ни.
Твоите думи, съвети,
ние ще помним с години! |
О, нощ, която всичко ми отне
и в себе си погълна тъй безследно,
кажи сега и словото последно,
щом маската от погледа ми сне!
Умряха в тебе толкова души,
затвориха се толкова зеници,
захвърлени самотници в тъмници
изсмука твоя мрак и присуши!
А жадно гледат топлите ти взори —
очите твои — разтопена плът,
потъна в тях светът и се затвори.
И само птичка върху твойта гръд,
отметнала главица, пее, пее,
а ти мълчиш, заслушана във нея…
1922 |
Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми!
Ти ли, моя майчице направи
тая обич толкова голяма,
че светът във нея се побира,
че в света на нея равна няма?
Че прегръщам с обичта си, майко,
нашата земя, с цветя покрита,
с пресен дъжд на пладне оросена
и с дъга, на златен сърп извита.
Че ми греят право във сърцето:
златно слънце, ниви позлатени,
утрин рано сребърна зорница,
в топла вечер облаци червени!
Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми… |
Нека не излъгва твоята уста
и смехът ти нека не измамва,
нещо чудно в погледа ти пламва:
в дъното на твоите очи
тиха, светла истина мълчи.
Думите ти другаде отиват,
пламват и угасват и изстиват… |
Старинния портрет от таз стена
ме гледа с свойте ясносини
очи, разлели синя светлина.
На черно кадифе,
върху коприна,
ръцете му са сложени една
на друга.
Сънна тишина
връх наговата плът,
тъй близка и далека,
се спусна и лежи
недвижима пет века.
Не е ли той в света,
или е само —
видение на чуден свят и сън?
Светът се движи шеметен отвън,
а той ме гледа нямо…
О, поглед, що прониква,
в мойта кръв се влива,
безсмъртен поглед — силата му жива
гори! —
Ела, спаси ме от света,
сложи ръка да сетя топлината
и чистия ти свян
и в твойта чистота
да си стопя душата!
1922 |
Усещам някога в кръвта си тъмна сила,
едно предчувствие, което се обажда
в сърцето ми и тъмен спомен ражда.
Не зная що съм и не зная що съм била.
Душата ми е неспокойна, мътна, няма.
Там горе, де полярната звезда пътува,
в безкрая, бледна и самотна дето плува —
ще мине може и моят път през тамо.
Защо ме тегли неспокоен дух далече?
Съдбата ли на мои прадеди бездомни,
пробудена в кръвта, проклятие изрече,
или от векове сърцето ми го помни!…
1920 |
Като залутан звън през теб минавам, свят,
като насън вървя през теб, живот чудесен,
раздавам се като трошици хляб,
изпявам се като най-чиста песен.
Ти като приказка със хиляди очи,
оставяш ми ръцете вечно с празни длани,
а някаква съдба ме гледа и мълчи
и тъй е страшно нейното мълчание.
Завиждам им на птиците, небесните сестри,
за пълните сърца със радости и грижи —
по пътя, начертан връх ясното небе,
редицата им сребърна се ниже…
1921 |
От очите ми съня изсмука
тая дълга нощ, тъй неспокойна.
Няма на стената да почукам —
тя е вече помежду ни двойна.
Чувам само писъка на трена,
в тъмнината остър и тревожен.
От света съм вече уморена,
а пък ти си моя спомен тъжен.
Тежката завеса на живота
ще се дръпне нявга за минута,
да те видя млад и свеж, и бодър,
без да бъда видена и чута.
Колко много най-човешка мъка
безвъзвратната вълна отвлече.
Няма близост, няма и разлъка,
а светът е все голям и вечен.
1925 |